от Lucifer

Colors_of_Springtime_Happiness_(4463360814)

Знаете, че по принцип не харесвам да генерализирам – Българска работа или нещо от този род, но днес ми напомниха може би за една от онези чисто български черти, които надминават индивидулаността на отделния човек у нас – радостта.

Всеки един от нас е донякъде свит в мъката си, уникален някак. Всеки гледа като му е трудно да гледа да се оправи сам или помощта на близките си приятели, сякаш нещо някъде в нас е дълбоко сбъркано и смятаме, че трудностите в живота ни карат да изглеждаме слаби. Но като се радвам … О как се радваме. Празнуваме както само ние си знаем. Докато се ни е тъжно сме тихи и не искаме другите да разбират, но радваме ли се … искаме всички да се радват с нас.

Някак си типично е. Някак си българска работа е – нека празнуваме, нека черпим за хубавото. За новата кола, за новия апартамент, за детето. От една страна вярваме, че така щастието ще продължи по-дълго. Къде наивно, къде не. Но от друга стои желанието да зарадваме другите поне малко. Да им дадем нещо, макари не материално с което да помнят нашите успехи. За това черпим за рожден ден, за това черпим за нова кола – защото искаме другите да се радват за нас.

Някак по нашенски е това. Не познавам много култури в които това да са се смята за нещо нормално. Но тук сме си така – тъгата ни си е само за нас … но хей радостта … радостта трябва да се сподели.

Имам един колега, когото спокойно можете да поставите в графата „типичен българин“, от онези излезли от клишетата – не вярващи на държавата, на банките, на мобилните оператори. Черноглед или по-скоро мрачно настроен реалист, винаги търсещ подмолния мотив във всяко хубаво нещо (ако види хубавото) идващо от „Големия човек“ (държава, фирма, институция). За него всяка промяна е за лошо, докато експериментално не се докаже, че е за хубаво. Всяка хубава новина трябва или да не е истина или да има нещо гнило в нея … познавате ги тези хора – всички имаме такива познати.

И като типичен българин се радва. Родили са му се близнаци и дошъл на работа (въпреки, че не е на смяна) със всичко както си му е реда – торта, сладки и най-вече за да се похвали на всички. Да сподели радостта си. Да раздаде на другите малко щастие. Да ги направи част от своето. Защото споделеното щастие сякаш е по-силно.

Ако има „българска работа“ която да ме радва и която да искам да генерализирам е точно това наше отношение към всичко – лошото си е за нас, но хубавото трябва да споделим, защото хубавото е за всички. А пък тези дето завиждат – нека завиждат. Тези дето се радват нека се радват.

Радостта трябва да се споделя, просто защото иначе за какво ни е? Ако не споделим щастието си с хората, ако не ги направим съпричастни? Ако не се противопоставим на сивото ежедневие развявайки яркостта на щастието си, за какво тогава живеем? За какво тогава сме хора и имаме някакво общество?

Защото сивотата на живота ни, сивотата на битката за оцеляване и мрака на тъгата ни, ни поглъщат индивидуално … но за да се радваме трябват други. За да се радваме трябват приятели, трябват познати, трябва света да знае, за да може да се радва с нас.

За да се радваме, трябва да споделяме.

Ваш,
Lucifer

Изображение: Pink Sherbet Photography

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.