от Lucifer

Далечен вой на вълци и тихото скърцане на снега под краката и бяха единственото, което нарушаваше нощната тишина на смълчаната гора. Тя вървеше без пътека, през голите дървета … сребърна лунна светлина осветяваше снега по който стъпваше. Небето блестеше от звезди … и въпреки светлината, която се стелеше по пътя и никъде не се виждаше луна сред тях.

Вятъра закачливо си играеше с червената и коса, свободно падаща върху дръпнатата качулка на наметалото и … крачеше спокойно, въпреки нощния студ. Меките удобни ботуши почти не издава звук, освен нежното проскърцване на снега, който мачкаха.

Съвсем малко по-близо от обикновеното се чу самотен вой на вълк. Тъмните и очи проблеснаха и усмивката на устните и се разшири съвсем малко повече. Самотния вой се чу още по-близо.

Тя го усещаше … самец. Голям и бял. Усещаше глада му … разбираше го. Беше се нахранил добре есента, но зимата ако нямаш глутница трябва да разчиташ само на мърша … беше голям и силен. Беше надушил „трудното месо“. Беше гладен. От толкова светлини не беше ял. Беше изгладнял. Приближи се още няколко стъпки и изви към глутницата, която беше в тази територия: „Ще ловувам трудното месо! Елате! Ще делим!“ … отговор не последва. Чуваше вече биенето на сърцето му … двукрако … вървеше обвито козина на блеещи … но беше топло. Туптеше … кръвта в него. Щеше да се наяде … Приближи се още малко. То не забавяше … виждаше го ясно заради светлината от мрачния светлик … но нещо в него му казваше че големия сив светлик няма да изгрее от сега докато се наяде и после докато избяга до баира отвъд реката. И въпреки това го виждаше … „трудното месо“ вървеше …

Бялата козина се сливаше с белия сняг. Нямаше да го види, ако не знаеше че е там. Не го гледаше. Продължи да върви все напред … близо … толкова близо … топлина и кръв … сърце туптящо там … напрежение от мускули. Скок.

Видя го как се изстреля от мястото си … голям, едър мъжкар … ръмжащ … издигна се … започна да пада върху нея … ноктите му бяха на няколко сантиметра от гърдите …

Времето спря.

Няколкото повдигнати от тялото на вълка снежинки замръзнаха на местата си. Самото мускулесто тяло замръзна насред полет. Тя направи крачка в страни от ноктите и се зае да оглежда мъжкаря. Беше едър. Наистина едър, но няколкото седмици глад бяха започнали да му се отразяват.

– Красавец. – думите и увиснаха в кристалната тишина на един момент без време. Протегна ръка и изключително внимателно бутна тялото на вълка, така че почти да опира земята. Ако не го правеше много внимателно, можеше да го раздроби на части, просто защото около нея нямаше време, в което той да се движи. Нагласи го така, че муцуната му да заоре в снега, там където преди бяха краката и.

Времето се върна.

Муцуната му се напълни със сняг и борови игли, ноктите на задните му крака заораха … а ръката и вече беше на главата му. Вълка замръзна. За един кратък миг, това което беше вълк се сви. Пред него се спусна решетка от воля и го откъсна от онова което беше той. Изправи се и седна. Тя се приближи и го помилва. Почеса го между ушите … Вълка се изправи на 4 крака и тя го възседна …

Сребърната лунна светлина падаше между голите дървета и осветяваше една красива девойка, възседнала голям бял вълк. Червеното наметало се вееше след нея, като голямо крило … вълка във вълчата глава ръмжеше срещу решетките, но вълка бягаше, без желание за друго освен да бяга … напред, през големите твърди … дърветата … по студеното бяло … снега …

Напред към онази странна бърлога … къща … на трудната храна … жената. Там на голямото открито … поляна … онова на което не биваше да стъпва … всички животни знаеха, че там не се стъпва … беше по-силно от тях. Колкото и да бяха гладни, нещо в тях не им позволяваше да стъпят на гол … поляната … но не този път. Този път прелетя през последните дървета и спря на няколко стъпки от бърлогата … къщата.

Жената слезе от гърба му и влезе в къщата. След миг се върна с голямо парче месо. Вълка във вълчата глава изведнъж се оказа свободен. Можеше да я нападне и да приключи с трудната храна … или да избяга отвъд големите твърди и да се махне от това място … но месото в ръката и … беше от грухтящите, които трудната храна ограждаше … мъртво месо… студено … отдавна умряло … но не мърша … миришеше на нещо друго … нещо, което не бе опитвал …

Не знаеше какво да прави … въртеше се в кръг … искаше да яде, но искаше и да избяга … но и нещо не му даваше да скочи на трудната храна и същото нещо не му позволяваше да се отдалечи … а месото миришеше … на месо … по-добре от мършата, която беше остъргал преди много …

– О, горкото. – в гласа и се прокрадна нотка на съжаление, когато видя луната в мислите на вълка. Беше ял най-рано преди месец … и то отвратителна мърша.

Нещо странно премина през вълка … трудната храна изпита … тръпка … като към член от глутницата … хвърли месото към него и той се зае с него … тя не беше от неговата глутница, но му беше дала храна и за момент беше изпитал нейната глутница към него … месото нямаше кръв. Не туптеше и не беше прясно, но беше месо. Челюстите му се впиваха и разкъсваха … пълнеше стомаха си … оглозга големия кокал, дори си помисли, да го счупи за костния мозък, но ръмженето на трудната храна го спря …

– Не си прави труда … старо е.

В главата му се появи спомен за последната храна и усещане за преди … преди … кокала не ставаше … мозъка нямаше да е вкусен … беше се наял до насита … а сега … там стоеше онова …

– Можеш да се пробваш. – от една страна чуваше ръмженето и от друга страна все едно говореше с вълк – образ на това как скача към нея и усещането за грижа и проблем.  – А можеш и да си тръгнеш … – образ как бяга сред големите твърди с подвита опашка …

– Можеш и да пренощуваш в бърлогата между двата бора там и да си тръгнеш на сутринта. – Двете големи твърди, миришещи на игли … да точно там … между тях … малка скрита дупка … зайчина … бърлога … покрита с трева … суха … миришеща на вълци, мечки, зайци … но преди … не сега. Сега нямаше никого … а той беше сит … не си струваше … сън … щеше да свие носа в опашката си и да спи докато дойде светлината … обърна се и се отдалечи бавно …

– Значи това било вещерското преобразяване? – гласът беше плътен и идваше от сенките. Не го беше усетила … не и както усещаше нещата. Някак просто знаеше, че е там в мига в който заговори.

– Ако искаш мога да се превърна в мечка и да те разкъсам … или в орел и да те издера … – беше спокойна докато се завърташе, но в сенките нямаше никого. – И какво правиш тук? Дори такива като теб, каквото и да си трябва да не могат да припарят до тази поляна.

– Какво съм … ами просто съм. – създанието говореше спокойно. – Нещо в тази поляна ме караше да не се приближавам, за това реших да проверя какво е.

– От колко време си тук?

– От много. Усетих как спря времето. Много елегантно, наистина. Елегантно се справи и с вълчия … дори на мен ми е трудно понякога …

Беше усетил времето … бил е в нейния отрязък от време … никой не оставаше в нейното време … освен другите като нея …

Сянката се надвеси над нея…

– Предполагам, че ще се срещнем отново, госпожице …

И после вече не беше там. Просто не го усещаше ….

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.