Двубой …

Преди време някой ми беше казал, че блог пост не трябва да е около 700 думи. За това реших да напиша кратък разказ, който да се опитам да е около толкова. Ето резултата. Вие преценете дали се е получил.

– Скука. – стъпка в страни и замахване с нокти … дрънчене на метал … последното създание спря да мърда. – Пълна скука! Вдигни тренировъчното ниво!

– Достъп отказан. – автоматизирания женски глас се разнесе из помещението.

– По дяволите! – беше дразнещо. Беше се справила с всички тренировъчни програми. Беше усвоила новите импланти … и вече и беше скучно. Трябваше и противник. Въздъхна отегчено и се насочи към вратата, прибирайки ноктите си.

Миг преди да я достигне, вратата се отвори и през нея премина момче, изглеждащо на 14 – 15, облечено в къси гащета и раздърпана тениска. В ръцете си държеше комуникатор по-който съсредоточено цъкаше. Техниците не се бяха научили да не я притесняват докато тренира.

– Ей ти! – гласът и го сепна. – Колко пъти да казвам на вашите хора да не ме прекъсвате докато тренирам.

– Моля? – той я изгледа леко стъписано, след което най-безцеремонно спусна поглед по тялото и, който прекомерно много се задържа на прилепналия по гърдите и тренировъчен костюм.

– Как си позволяваш?!?! – възмущението и изригна, пръстите и се разтвориха рязко и от тях изскочиха 30 сантиметровите въглеродо-въглеродни остриета, които беше прибрала преди момент. Този щеше да си го отнесе. Едно ново тяло и щеше да се научи да не гледа така тези като нея. Замахването и беше мигновено. Ноктите и се насочиха мълниеносно към очите му. Дори нямаше да усети остриетата заточени до няколко атома, как щяха да разделят черепа му на ленти.

Отчетлив звън … от сблъсъка на остриета. Беше изкарал собствени нокти, но неговите бяха от модела, който излизаше от кокалчетата на юмрука. Беше отбил атаката и преди дори да се приближи до някоя негова важна част. Беше направил крачка в страни, беше успял да изкара собствените си нокти и да я блокира … имаше някакви заложби този техник, но тя беше по-добра. Остриетата проблеснаха на отразената светлина, докато лявата и ръка описваше дъга към главата му. Той разсеяно я блокира с дясната си ръка, докато лявата мигновено се насочи в рязко движение към корема и. Твърде бързо. Явно имаше не само нокти, но и други екстри. Тя се усмихна кръвожадно. Най-накрая предизвикателство.

Кратка мисъл освободи задръжките на собствените и неврални и двигателни импланти. Трудно някой можеше да се мери с нея в това състояние. Никой в тренировъчната програма не можеше да я достигне, щом веднъж влезеше в това състояние. Пред погледа и се изписаха треактории, математически изчисления за допустими положения, ускорителни криви. В цялото това море от информация, умът и оставаше спокоен. Винаги се беше гордяла с това. Дори да можеше да я настигне, заради натрупания опит с имплантите, тя все още имаше малкия трик, който я отличаваше от останалите.

Ноктите и летяха, само за да срещнат неговите, много преди да достигнат целта си. Постоянния звън беше оглушителен. Той я посрещаше при всяка атака и я изнасяше на безопасно разстояние. Явно младежа имаше заложби, защото успяваше да я блокира и дори да направи една две свои атаки, но тя дори не даваше всичко от себе си. Подсъзнанието и обработваше цялата постъпила информация и и предлагаше десетки алтернативи, съзнанието и подаваше необходимите команди, а имплантите изпълняваха. Ноктите и се движеха със скоростта на куршуми.

Но нищо не помагаше. Той не беше мръднал. Сякаш колкото повече хвърляше по него, толкова повече той блокираше. Не беше направил и крачка на зад. На лицето му нямаше и грам уплаха … по дяволите – дори не се беше изпотил. Какво беше той?

Тя се напрегна за миг. Време беше да вкара в употреба и последното си оръжие.

Съзнанието и се фокусира и мислите и придобиха форма. Тънко острие от желание, което се изстреля към съзнанието на противника и …

Той трепна неочаквано и една от атаките и успя да пробие защитата му, забивайки 4 от ноктите в десния му бял дроб, излизайки през гърба. Но преди да успее да го разкъса със завършващия замах той отскочи директно назад.

– Менталик? – Това беше първата му дума от началото на двубоя им. Лицето му се разтегна в любопитна усмивка … и тогава мислите му се надигнаха. Превърнаха се във вълна, която заля нейното съзнание. Движенията му се забързаха и вместо да се защитава, той я нападна. Едва успяваше да отбие атаките му, докато мислите му бушуваха в нейната глава. За момент дясната и ръка беше прорязана от болка … но тя я игнорира и замахна с нея, докато се опитваше да защото своето Аз от този порой … нещо не беше наред с атаката … някак не достигаше … и тогава осъзна – дясната и ръка липсваше от малко над лакътя. Беше успял да я отсече. Момента на учудване от този факт и струва левия крак и изпепеляващото главоболие от нечии мисли тършуващи в главата и.

Вратата на тренировачната зала се отвори и влезе техник облече с престилка. Той се спря за момент и направи крачка в страни за да избегне кървавата пръска от чукана на ръката и. Когато заговори, гласът му беше спокоен.

– Сър, получихме доклада от Алфа. Готови са с експермиента.

– Супер. – гласът на момчето дори не потрепери. – Само да довърша урока на нашата любима Немезида и идвам да ги видя.

Всичко угасна в нея. Можеше да слуша и да гледа, но не и да говори. Съзнанието му се изля в главата и и блокира всичко, което тя беше. В мислите и кънтеше само спомена за обръщението, което техника използва към противника и. „Сър“ …

– Не е зле като стил. – гласът му беше спокоен. Той се наведе и взе отсечената и ръка. – Но имаш нужда от много тренировки за да излезеш срещу мен. Но все пак имаш заложби. Малко неподчтителна и прибързана, но всички сме били млади. Ще ти разреша достъп до тренировъчните програми за специалните екипи и ще ти назнача менталик, за да поработи над ума ти. А когато успееш да ми пуснеш кръв, ще видим какво ще правим. Съгласна ли си?

Не можеше да отговори. Той я беше блокирал. Беше я обездвижил по най-първичния начин. Искаше да отговори, но не можеше …

– А? – той я гледаше очаквателно, захвърляйки ръката и на пода до нея. И тогава му просветна. – О! Извинявай. Май трябва да ти дам възможност да отговориш.

Усети, че може да мърда главата си и за това кимна енергично. Беше съгласна разбира се!

– Добре. Сега ще повикам медиците. Едно ново тяло мисля, че ще те научи да не се фукаш така.

Тъмнина …

 Надвиших лимита от 700 думи с около 300. За съжаление не успях да ги свия повече. Явно не ми се отдава да съм много кратък.

Ваш,

Lucifer

Пост 42 от поне 100