от Lucifer

Знам, че отдавна не съм писал. Знам, че сигурно ще изтърва да събера постовете, които си обещах в новогодишната резолюция, но това не е важно. Сигурно след това пак ще замлъкна за малко … но не пиша за това  …

Това, което ме провокира да пиша е реакцията във FB за това което се случва в Киев и събарянето на паметника на Ленин. За двустранните обвинения – за възхитата от този вандалски акт и за заклеймяването на този своеобразен връх на бунта.

Казано е че народ, който не помни историята си е обречен да я преживее отново. А унищожаването на един паметник е точно това – унищожаване на история. Роден съм в края на така наречения социализъм, когато да имаш гараж в който да изчукваш коли срещу пари, докара на дядо ми разходка до районното … добре, че на времето всички го познаваха. Израстнал съм през прехода, когато майка ми правеше от едно хилаво пиле 4 различни яденето, които ядяхме със сестра ми, а те с баща ми ядяли червено вино, лук и хляб. И живея днес, когато взимам една хубава заплата и всъщност виждам светлината в края на тунела. И тази светлина не е Терминал 2.

Проблема не е в събарянето на паметниците. Проблема не е в загърбването на миналото. Проблема е в събарянето на високата стена вътре в нас. Проблема е да не забравяме от къде сме тръгнали, но още повече да не спираме да гледаме напред.

Разликата между пластмасовата фадрома в България и истинската в Киев е една от най-емблематичните. Двата протеста нямат нищо общо. Нямат. Каквото и да си мислите – нямат. Това не е битка срещу руското, срещу социализма или комунизма. Това е път на пред. Крачка, която се прави. В Украйна правят революция. Там искат да отхвърлят старото и да издигнат ново. Там се борят за да могат да видят светлината в края на тунела.

Ние? Ние правим еволюция. За късмет на наглите копеленца в нашия парламент, всички ние знаем цената на революцията, за това предпочитаме вволюцията. Нашия протест не е за събарянето на символите и промяна на историята от тук на татък. Нашия е за събарянето на стените вътре в нас. Групичка идиалисти, които не искат да избягат. На които им се живее и работи тук.

В Украйна се борят за избора. Борят се за да имат възможността да избират. Тук – тук се борим за избора си. Там събарят символи. Тук трябва да събаряме стените в нас. Трябва да спрем да се делим и да се научим да работим с другите, а не срещу тях. Трябва да го направим преду тукашната еволюция да превърне и тя в революция, защото тогава и 100 000 полицаи няма да стигнат на мишките в парламента да се опзят от народната любов, защото нека не забравяме какво казва модерния философ Пратчет:

„Полицая е просто човек със значка. Тази значка има точно толкова сила, колкото хората вярват в нея. Хората виждат значката … а полицая се надява да не видят, че той е само човек скрит зад малък меден щит.“

Ние знаем как да направим революция – всички онези хора на площада … колко полицая мислите че ще ви трябват ако 1000 човека решат да пробият, а 100 човека? Организирани, с палки, електрошокове, групирани в тесен клин … колко робокопа ще трябват да ги спрат?

Нека ви кажа – няма как да ги спрете … но това вече е въпроса на тактика и стратегия на бойните действия, нещо до което, надявам се да не стигнем … надявам се да не стигнем, защото кръвта се измива много трудно, а още по трудно се заличава спомена за миризмата на дим изпълващ ноздрите ти …

Но знае ли човек … може би не трябва да еволюираме все пак … може би трябва да извършим това което трябва … бързо, рязко и с минимално жертви …

Но какво ли разбирам аз?

Ваш,

Lucifer

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.