Докато пишех някоя от темите за предната седмица се замислих за нещо интересно – основата на социализма/комунизма лежи една основна идея (която разбира се опростена за масите, защото трудовете на Маркс нямат нищо общо с това, което примаме, като идея за комунизъм (ако на някой му занимава – трудовете на Маркс, както многократно ми беше обяснявано са 43 тома (ако не и повече))). И тази идея е „От всекиго според възможностите, на всекиго според нуждите“. Разбира се тази мисъл е … рафинирана. Махнати са лозунгите, махнати са илюзиите, с които се тъпче една такава социално-икономическа идея.
Но всички знаем, че комунизма и социализма е провал. От друга страна, по някакъв начин – мръсни империалистически капитализъм е това, което успява да даде подобен резултат.
Ама как?
Просто е – цената на труда зависи от полезността на продукта и всеки сам си я определя. Дали говорим за безплатен software или за събития, дали говорим за стоки или услуги – всеки един от нас е свободен да постави цената там, където смята, че трябва да бъда. От това дали тази цена си струва, зависи и печалбата. Няма друга регулация освен свободния пазар – един продукт е печеливш или не в зависимост от много неща (наистина не винаги пазара е честен).
Живеем във време, когато единственото ограничение за успеха ти е собствената ти способност да направиш нещо. Имаме основата. Имаме някаква (или поне трябва да имаме) сигурност, че биваме съдени само заради самите себе си и труда си, а не защото принадлежим или не на някаква идеология.
И все пак се намират хора, които очакват и искат – очакват някой да се погрижи за тях, някой да им предложи нещо, за да ги измъкне. Очакват по някакъв начин обществото да им е задължено и да се грижи за тях. Живеейки във свят на възможности, те искат не възможност, а решение.
Дам света в който живеем не е социално устроен. Да, тежестта не пада върху грижата за слабия и обществото ни не успява (независимо дали не може или не желае) да се погрижи за най-слабите прослойки толкова добре, колкото би трябвало според „социалистическата“ доктрина, но ние живеем в една странна симбиоза – колкото по-напред отиваме всички, толкова по-напред отиват и най-слабите. Битката за просперитет се води от единичния индивид, за личното му успяване, но благодарение на собственият му успех и целия социум бива избутан една идея по-напред.
Отделния индивид е двигателя на цялото общество. Малките личностни победи.
Винаги съм се чудил на хората, които се противопоставят на това. На личния успех на другия. На завистта, но не на онази завист – „Искам и аз“, а на другата – „Не искам той да има“. Непонятно ми е. Лично за мен конкуренцията е това, което ражда силата – всеки се стреми да се усъвършенства, да стане по-добър от другия, като от това печелят и двамата, но най-вече печелият „клиентите“.
Свободата на индивида, е това, което носи по-добър социум. Не може да искаш от хората да правят нещо за другите. Но на такива идеологии идеята за свободата като успех им е чужда … и все още се намират хора, които да твърдят, че индивида не трябва да успява, а само обществото като цяло. Че всеки е ДЛЪЖЕН да се грижи за другите, а личните желание са алчност или някакъв вид грях. Всеки с малко повече успех, бива показван назидателно.
Труд не е мръсна дума, но печалба? Успех? А нима тези неща не са свързани?
Ваш,
Lucifer
Снимка: David Leo Veksler
Вашият коментар