UnIgnorable …

Преди няколко дни изпадайки в безизходица за темата се допитах до @NoraNaydenova … да даде някаква тема. В началото искаше да напиша как конкретно ме разочароват жените в живота ми, явно прочела четвърт кило-поста. Но тъй като няма да е много „политически коректно“, а и все пак искам да си запазя добрите отношения с тях, другата по-обща идея беше да изброя какво и защо няма да простя или да направя компромис в жените, които допускам до себе си.

И отново, както винаги, ще започна с едно генерално уточнение, преди да се захвана с логорейно словоблудстване по темата: За мен няма не простими неща. Това, най-вероятно се дължи на вече на няколко пъти споменатото желание да търся вината главно в себе си. Има неща, които ми носят разочарование. И все пак …

С кое няма да направя компромис?

Честно казано, както вече казах и то на няколко пъти – не вярвам в изневярата, за това и от сега казвам, че отпада. До момента в който не ми докара някоя болест в леглото или секса ми не пострада от това, за мен няма никакво значение дали съм соло или съм в оркестъра. Винаги съм твърдял, че ако отношенията на двама души се градят само върху секс, то те нямат много здрава основа.

Лъжата също отпада. Самият аз не съм голям почитател на казването на истината. Но това което не бих простил зле скалъпена лъжа … лъжа съшита с бели конци. Не е толкова обидно, че ме лъжат. По-обидното е че ме смятат за толкова глупав, че да не се налага да се потрудят за да го направят. Не съм толкова глупав, колкото изглеждам.

По принцип нямам навика да си премълчавам или да правя компромиси с нищо. Ако има проблем, то той бива обсъден и ако може – отстранен. Ако не … еми винаги мога да се науча да живея с него.

Но все пак … с какво всъщност не бих направил компромис в жената близо до мен?

На първо място апатия. И не, не апатия към мен или към нас. Не … такива отношения не просъществуват с мен. Апатия към самата нея, като тук не говоря за външен вид. Никога не съм търсил украшение. Това, което не мога да търпя край себе си е човек в който липсва … живеца. Желанието за развитие. Винаги съм търсил предизвикателството … и не мога да пренебрегна липсата на такова … желанието да се развиваш е фундаментално за мен и винаги съм търсил партньорка, заради и с която да го правя. Защото истинската красота на едни отношения е точно желанието да се развивате заедно. Да си помагате и подкрепяте, като всеки гони собствените си цели, помагайки на другия да постигне своите. Дали ще е едното оплакване след работа или утешение при поредния провал и уверението във вярата в другия. Защото не можеш да вярваш, че другия ще успее, ако не вярваш в собствения си успех.

Може би толкова лошо, колкото апатията, за мен лично, е  неконтролируемото желанието за саморазрушение в нея. Аз самият разбирам желанието за саморазрушение, дори на моменти му се отдавам, но винаги знам кога е време да спра и да започна отново да драпам нагоре. Това което не мога да приема е някой който не знае кога да спре. Още повече, ако иска да ме повлече на долу с нея. До сега второто не ми се е случвало, но знам, че това не е нещо с което мога да се примиря.

И май това е. Колкото и да се напъвам не мога да се сетя за нещо с което не мога да се примиря, не мога да преборя или да се опитам да опитам да променя. Защото въпреки всички приказки за това което сме и как трябва да не се променяме, всеки един от нас прави компромиси със себе си или се опитва да измени другия за да бъдат нещата по- … хармонични.

А вие с какво не бихте се примирили?

Ваш,

Lucifer

Снимка: Robynlou8

Броячът показва 89 дни 00 часа 03 минути и 27 секунди, а това е пост 15 от поне 100