Просто няколко въпроса …

Не можеш да избягаш от себе си. Колкото и да се опитваш не мжоеш да промениш начина си на мислене, каквото ще да става.

Хубаво е понякога да спрем и да помислим преди да направим нещо. Всеки един от нас. Хубаво е да се поставим на мястото на другите и да погледнем овтъд собствените си разбирания … собственото си познание за добро и лошо. Да, всеки един от нас е мерило за самият себе си, но това мерило става неприложимо, когато трябва да си обективен.

Понякога, когато действията ти се набъркват в разбирането за нормално на някой друг трябва да направиш крачка назад и да се замилиш – дали това, което за мен е правилно е правилно като цяло? Дали да позволя на личните си граници да се наложат над границите на другите?

Това е един въпрос, който рядко си задават хората.

Лично аз рядко си позволявам да поставям хората в моите собствени граници и да прилагам собствените си шаблони за нормално и ненормално.

Всички сме различни. Всеки има своите бариери, своите лимити и своите собствени граници, но кога е онзи моемнт в който смятаме, че нашите разбирания … нашето разбиране за добро и зло е меродвано? Кога е онзи момент в който приемам, че ние сме единствената правилна позиция и ние сме единствената истина?

И по важното е защо го правим?

Кога точно се превръщаме в коректив и можем да си позволим да отнемам правото на глас на другите?

Интересно ми е … къде лежи границата. Къде е онзи момент, когато можем да откажем свободата на другите, защото това нарушава нашите собствени разбирания за добро и лошо. За хубаво и грозно … До къде се простира разбирането … (още повече когато можем) и от къде започва отказа за приемане. До къде е свободата на другите … и къде лежи нашето право да я отнемем …

Може би за всеки различно … Може би за някои по-далеч, за други по-близко.

Ваш,

Lucifer