от Lucifer

В края на предната седмица за няколко дни ми се наложи да остана без компютър. Дори не искам да си припомням ужаса от това, че нямах достъп до информацията … или това, че за четирите дни не успях да свикна с клавиатурата … В някакъв момент, докато се борех със странната клавиатура и непривичния размер, осъзнах колко всъщност съм привързан към лаптопа си. И не, не говоря за чисто маниакалното пристрастяване към Интернет и желанието да съм винаги на линия.

В някакъв момент, лаптопа ми, от чист инструмент се е превърнал в продължение на самият мен. Средата, в която работя, наличната информация и инструменти, които ми позволяват за няколко секунди да постигна каквото искам, вместо да ровя и да търся. Честно казано тези няколко дни се чувствах все едно нося гипс или съм си изкълчил нещо – колкото и да приближавах другата машина, продължаваше да не е моята. Липсваха ми инструменти, липсваше ми наличната информация … и като цяло просто не си бях аз.

Чудя се, кога ли инструментите ни се превръщат в част от нас?

Кога вместо устройства, които да ни улесняват и да ни помагат да си вършим работата и да се забавляваме, се превръщат в продължение на волята ни, израстъци, позволяващи ни да достигнем отвъд физическите граници и бариери, отвъд това, което могат да видят очите ни и да чуят ушите ни?

И дали с всички е така?

Помня когато преминах от стационарната си машина към лаптоп. Няколкото дни в които се чувствах като в небрано лозе, преди да осъзная, че не е толкова зле и да си направя копие на стационарната към лаптопа … помня и десетината дни, които ми отне да мигрирам от стария лаптоп на новия – смяната на операционната система, смяната на файловата структура и всички онези малки нещица, които тогава ми се струваха такива големи проблеми. Но във всеки един от тези случаи не оставах без … средата в която съм свикнал да работя …

И в някакъв момент, когато ми се наложи да остана без … ами без всичко с което съм свикнал – без логове, пароли, инструменти … дори филми и музика … тогава осъзнах, че постепенно инструмента се е превърнал в нещо повече … в продължение, във виртуален израстък и че се чувствам сакат без него … хайде не сакат, но спънат … ограничен и орязан от към възможности да правя каквото искам.

Постепенно, това което е било куфарчето с инструменти се превръща в някаква странна част от теб … нещо, без което не можеш или по-скоро не искаш да се разделиш с него.

И с вас ли е така, или това е просто форма на моето персонално пристрастяване?

Ваш,

Lucifer

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.