от Lucifer

Знам, че отдавна не съм писал. Знам, че сигурно ще изтърва да събера постовете, които си обещах в новогодишната резолюция, но това не е важно. Сигурно след това пак ще замлъкна за малко … но не пиша за това  …

Това, което ме провокира да пиша е реакцията във FB за това което се случва в Киев и събарянето на паметника на Ленин. За двустранните обвинения – за възхитата от този вандалски акт и за заклеймяването на този своеобразен връх на бунта.

Казано е че народ, който не помни историята си е обречен да я преживее отново. А унищожаването на един паметник е точно това – унищожаване на история. Роден съм в края на така наречения социализъм, когато да имаш гараж в който да изчукваш коли срещу пари, докара на дядо ми разходка до районното … добре, че на времето всички го познаваха. Израстнал съм през прехода, когато майка ми правеше от едно хилаво пиле 4 различни яденето, които ядяхме със сестра ми, а те с баща ми ядяли червено вино, лук и хляб. И живея днес, когато взимам една хубава заплата и всъщност виждам светлината в края на тунела. И тази светлина не е Терминал 2.

Проблема не е в събарянето на паметниците. Проблема не е в загърбването на миналото. Проблема е в събарянето на високата стена вътре в нас. Проблема е да не забравяме от къде сме тръгнали, но още повече да не спираме да гледаме напред.

Разликата между пластмасовата фадрома в България и истинската в Киев е една от най-емблематичните. Двата протеста нямат нищо общо. Нямат. Каквото и да си мислите – нямат. Това не е битка срещу руското, срещу социализма или комунизма. Това е път на пред. Крачка, която се прави. В Украйна правят революция. Там искат да отхвърлят старото и да издигнат ново. Там се борят за да могат да видят светлината в края на тунела.

Ние? Ние правим еволюция. За късмет на наглите копеленца в нашия парламент, всички ние знаем цената на революцията, за това предпочитаме вволюцията. Нашия протест не е за събарянето на символите и промяна на историята от тук на татък. Нашия е за събарянето на стените вътре в нас. Групичка идиалисти, които не искат да избягат. На които им се живее и работи тук.

В Украйна се борят за избора. Борят се за да имат възможността да избират. Тук – тук се борим за избора си. Там събарят символи. Тук трябва да събаряме стените в нас. Трябва да спрем да се делим и да се научим да работим с другите, а не срещу тях. Трябва да го направим преду тукашната еволюция да превърне и тя в революция, защото тогава и 100 000 полицаи няма да стигнат на мишките в парламента да се опзят от народната любов, защото нека не забравяме какво казва модерния философ Пратчет:

„Полицая е просто човек със значка. Тази значка има точно толкова сила, колкото хората вярват в нея. Хората виждат значката … а полицая се надява да не видят, че той е само човек скрит зад малък меден щит.“

Ние знаем как да направим революция – всички онези хора на площада … колко полицая мислите че ще ви трябват ако 1000 човека решат да пробият, а 100 човека? Организирани, с палки, електрошокове, групирани в тесен клин … колко робокопа ще трябват да ги спрат?

Нека ви кажа – няма как да ги спрете … но това вече е въпроса на тактика и стратегия на бойните действия, нещо до което, надявам се да не стигнем … надявам се да не стигнем, защото кръвта се измива много трудно, а още по трудно се заличава спомена за миризмата на дим изпълващ ноздрите ти …

Но знае ли човек … може би не трябва да еволюираме все пак … може би трябва да извършим това което трябва … бързо, рязко и с минимално жертви …

Но какво ли разбирам аз?

Ваш,

Lucifer

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.