от Lucifer

Продължава от тук

Пред нея се изправи преграда от колове. Просто колове … в тях нямаше нищо магическо … за миг по кратък от мисъл въдухът зацвърча и коловете избухнаха по коридора …

Нещо зад нея забуча. Кратък поглед и показа, че там няма нищо.

Колове … просто колове? Що за …

Бученето се приближи. Тя се завъртя, но там нямаше нищо … страхът който беше пръснала се скъса … имаше нещо зад нея. Нещо се приближаваше … тя се завъртя и се затича … трябваше и време за да разбере какво. Остави тънката струйка страх пред нея … за всeки случай. Остави тялото си да бяга, а съзнанието и се насочи към невидимото бучене зад  нея. Там имаше нещо, но очите и не го виждаха … напрегна се. Плъзна част от магията си … и го усети. Видя тъмните очертания на нещо голямо … живо? не? Вече знаеше, че е там … зашо не го вижд … Невидимо?

Не беше толкова сложно … самата тя беше правила заклинание за невидимост … не беше толкова сложно  … просто взимаш картината зад себе си и я слагаш отпред. Значи? Около нея се образува мъгла … и тогава видя очартанията му … беше голямо … кълбо?

„Хах! Стария номер с търкалящия се камък!”

Силата и сгасти въздуха край нея и го изстрля, към това което я преследваше. Нищо не се случи … това което направи просто премина през това което я преследваше … сякаш не беше материално … нищо не можеше да устои на това което направи.

Видя как заклинанието за невидимост се разкъса … и тогава видя какво я гони. Беше гигантска топка от мрак. Чист … неопетнен … като пастта на самата смърт … мракът тътнеше зад нея.

„Не!” – паниката започна да я обзема …

Това което я гонеше не беше реално. Не беше възможно … не беше … по силите и да се справи. Черната паст на края я догонваше. Беше чела за това … това беше смърт извикана на живот … знаеше какво я гони … знаеше името му. Настигаше я …

Плащеницата на последния избор.

Велика магия … черния мрак на самата Смрът извикан на живот. Никой освен най-надарените в силата не можеха да извикат и то само по веднъж, влагайки последните остатъци от живота си … това беше ултимативна и последна магия, срещу която нямаше защита … нямаше как да я спре или обезвреди … Смърт извикана на живот … и я настигаше …

Смърт извикана на Живот.

Смърт …

Тя спря.

Чу бученето зад себе си. Усети лепкавия студ на напиращия край. Усети миризмата на собствения си гроб.

Само за миг в главата и се мерна мисъл, че ако бърка, това ще и е последната грешка. Нещото не можеше да е реално. Нямаше начин да е реално …

Беше на ръка разстояние и тогава осъзна, че е сбъркала безкрайно. Страхът я заля на талази, точно в момента в който мрака я докосна  …

Болка …

Неконтролирума болка …

Неизмерима с думи болка заля тялото и … черния напиращ мрак я обгърна … обгърна я и болката! Спря да съшествува … Болката разкъса душата и и опустоши мислите и. Цялото и съзнание се разбяга от безкрайната болка …

„Сбърках!” – това беше единствената реална мисъл … последната ясна мисъл! Нечовешката болка разпиля и нея. Усети че умира … не бързо, а невероятно бавно … безкрайно агонизиращо бавно. Болката разкъсваше душата и. Там където трябваше да е силата и, която трябваше да я пази имаше само агония. Тялото и не съществуваше. Нервите и горяха в агония, каквато никога не беше изпитвала до сега.

Нима това беше смъртта?

Нима това я чакаше за вечноста?

Тази агония … опита се да събере поне малко от съзнанието си и да го скрие от болката която бушуваше, но не постигна нищо …

Вечност …

Измина вечност докато успее да формулира една едничка мисъл.

Още една …

Времето се проточи до безкрай … не знаеше колко е минало, но за нея беше вечност …

Изтече още една вечност на безкрайна агония докато успее да събере достатъчно от съзнанието …

Още една безкрайна вечност и трябваше за да успее да избистри това съзнание достатъчно за да може да се насочи към самата себе си …

Вечност и отне да потърси центъра на спокойствие вътре в себе си, само за да намери болка, на мястото на силата си …

Там където трябваше да е силата и, магията и, живота и, имаше само болка … безкрайно черна и отнемаща дори идеята за нещо друго … Живота и беше болка …

Живот?

Мисъл?

Не беше ли мъртва?

Живота и беше болка? Магията и беше болка? Мислите и бяха болка?

Болката беше живот! Болката беше магия. Болката беше сила!

Не умираше … не умираше … съзнанието и се изпълни с тази мисъл. Агонизираше, но не умираше … събра колкото сили имаше … щяха да и трябват … протегна се към болката вътре в нея, така както се протягаше към силата си, с която беше свикнала … и болката откликна! Не се опита да се съпротивлява … откликна и я обля … Тя я притисна към себе си, без да и позволява повече да прониква в нея … точно както правеше със силата или гнева си. Нима беше толкова лесно? Опита се да призове силата си и болката откликна …

Трябваше да опита … съсредоточи се … съсредоточи силата си/болката си, концентрира я …. и я изхвърли под формата на огън, като в същото време пресуши изворите на сила в себе си. Усети как болакта се превръща в огън …

Сърцето и довърши удара, който беше започнал, а мрака отмина …

Пое си изпълнен с огън дъх. Трябваше и момент за да разбере, че всъщност тя гори. Болката и/силата и гореше по нея. Остави я да се изчерпа …

Чак когато и последната искра угасна си позволи да освободи изворите от които идваше магията в нея. Силата и отново се вля в нея … чиста и неопетнена от болката.

Този номер беше научила сама. Магията в нея винаги беше като море, което извираше от душата и живота и за да бъде винаги пълно. Никой никога не и беше казвал, че така наречените „извори” могат да бъдат контролирани. Отне и много време за да се научи да ги контролира …

Усмихна се! Припомни си изражението на преподавателя си. Гледа я много дълго и замислено, след като му позволи да проникне с магията си да „види”, че го владее. Усмихна и се и я погали по глават с думите:

– Мило девойче, нямаш си представа колко се радвам за теб. – после изражението му стана изключително сериозно. – Не позволявай на никой да разбере, че го владееш. Тези които усвояват това, което ти си постигнала, са наистина малцина. Това е много голяма дарба. Малцина … наистина малцина я притежават. Дори аз не я владея …

Отново разпръсна страхът си около себе си и продължи спокойно по коридора пред нея. Беше наистина тихо. Този път не си позволи да се разсея или отпусне. Всяко сетиво, всеки нерв, всяко зрънце съзнанние в нея бяха напрегнати и готови. Вече нямаше да позволи на нищо да я изненада.

Коридорът продължи още известно разстояние и след лек завой рязско свърши с просторна зала в отсрещния край на която имаше една единствена врата, а пред вратата …

Щом го видя се закова на място. В първия момент си помисли, че не е истински, но кратко докосване на магията и я увери, че си е съвсем истински. Не беше го виждала така. Само беше чувала за това пред нея.

– Най-накрая се появи, а? – опита се да вложи цялата ярост, която изпитваше към него. – След 5 години!

Той мълчеше. Чакаше.

– За какво си тук? Късно е да ми помагаш. И сама се добрах до изхода. – тя тръгна към врата зад него. Тихото свистене на меча му, напускащ ножницата, я закова на място. Беше застанал точно пред вратата с онзи негов огромен меч.

Обгърна ги напрегната тишина.

Значи не беше тук да и помогне. Не можеше да не се впечетли от настоящата му форма. Не можеше и да го остави да победи. Не можеше да се откаже. Вратата беше точно зад него. Гневът и се надигна в нея. Имаше само един път. Винаги е имало само един път и той беше кристално ясен – напред! През него!

Нямаше път на зад!

Сгъстен въздух, острие на косъм и здравина на стомана се опита  да го разсече по нейна команда, но дъгата се разскъсана крачка от него и двете и части се забиха на около метър в гранитната стена.

Той не беше мръднал.

За част от секундата хвърли всичко, което имаше върху него. За по-малко от секунда върху него се стовариха огнени кълбета, които със самото си присъствие караха камъните да се топят. Мълнии, които издълбаха кратери покрай него. Опита се да го превърне в леден куб. Опита се да го разкъса. Дори стовари чистата си сила …

Големите черни криле се разтвориха и той се изправи в целия си блясък на тази си форма – Черния ангел. Вдигна Сребърния меч и зае позиция.

Знаеше за този меч – това не беше прост метал. Не беше стомана. Не беше сребро … дори не съществуваше в нормалния смисъл на думата. Мечът беше въплащение на Смъртта. На края на Живота. Ако плащеницата на последния избор беше Смърт извикана на Живот, то Сребърния меч беше чистата Смърт. Не магия, не материя, а физичеката форма на Смъртта. И сега беше насочен към нея.

Нямаше друг избор.

В ръцете и се материализира меч.

Меч, подобно на неговия, нереален, но напълно реален. За разлика от неговия не беше чиста стихия. Някога им обясняваха как да материализират магията си, за да могат да я използват по-пълноценно. Така се правели древните пръстени, жезли и други дрънкулки, в които имаше сила или имаха някакъв заряд. Усвои създаването на дрънкулки … всеки идиот можеше да създаде пръстен или медлион в който да има някаква искрица, но тя не беше като повечето. Скоро започна да създава кинжали от собствената си душа. Не материални и достатъчно материални за да стават за битка. Не беше прекарала детството си с майстора по оръжията в двореца на баща и за да не знае как да ги ползва.

Мечът и беше балансиран за нея. С идиална тежест за да и да де сила и баланс за да не я увлича. Острието му беше съчетана мълния и пламък – оранжево бели шарки играеха по него. Дръжката беше от рубин, а предпазителя сапфир.

Изведнъж той премигна … не тя мигна и него го нямаше! Едва успя да завърти меча си за да парира удара, който сигурно би и отсякъл главата от раз. Чу се звън. Въпреки магическия си характер и двете оръжия бяха от нещо като метал – всяко от различен. Тя се завъртя и се опита да нападне, но той я парира. Мечът и вибрираше. Скороста му беше невероятна, както и силата му. Явно тази му форма имаше това преимущество – държеше големия си меч с една ръка и силата му беше невероятна, както и скороста. Двумтровото му тяло му даваше устрем, а разветите черни крила приличаха на развят плащ. Всяка негова атака беше светкавична и се променяше в последния миг. Тя едва успяваше да насмогва да парира ударите му. Нямаше дори възможност да му отвърне, а от силите на ударите му, ръката и беше изтъпнала. Нямаше как да спечели тази битка със собствената си физическа сила.

Отскочи крачка на зад за да получи нужната секунда.

Въздуха изведнъж се сгъсти. Той започна да се движи по-бавно. Не много, с не повече от една десета по-бавно, но това и стигна за да може да се отбива по-добре атаките му.

Беше открила трактата в една много стара книга. Беше заклинание. Много сложно конструктно заклинание, което отнемаше много време, но даваше точно това – време. Беше се движила по ръба на собственото си разрушение докато подготвяше заклинанието. Като всяко конструктивно заклинание и това можеше да се остави почти готово и да се довърши в момент на нужда, но предимството на това беше, че чакаше мисъл, а не дума като другите. Заклинанието и даваше възможност да забързва или забавя времето в ограничено пространство – горе долу колкото пространството което заемаше тя.

Тя забърза собственото си време още малко и успя да изравни скороста му. Той я нападна отново, но този път тя успя да го блокира и дори да предприме контра атака. Точно за един момент си помисли, че е успяла да го достигне, когато мечът му я парира. Биеха се с еднаква скорост. Тя се забърза още малко. Виждаше го как прави замах, който сигурно би бил светкавичен, но този път виждаше движението … и изведнъж мечът му литна … достигайки два пъти по-голям скорост от допреди миг. Тя блокира и се ускори още. Прецени, че личното и време трябва да е поне 4 пъти по-бързо от нормалното, но върпеки това той беше бърз. Алара знаеше, че не може да се ускорява много повече – беше правила опити. 6 пъти ставаше трудно да диша, 7 пъти изтощаваха сиалта и до там, че се налгаше да освободи всичко което има, за да поддържа скороста и сърцето си, 8 пъти по-бързо от нормалното време я пратиха в несвяст и и трябваха 3 дни за да може да запали дори свещ с магията си.

Алара ускори на 5 пъти нормалното време и го нападна. Той я парира мудно и изведнъж се промени – гигантския черен ангел се сви в самия себе си, а на негово място се появи Той, като в деня в който беше дошъл да я отведе. Мечът му също се промени – от гигантското чудовище, се превърна в меч ръка и половина, меч-копеле. На устните му грееше усмивка. Той замахна. Светкавично. Времето за нея течеше 5 пъти по-бавно от колкото за него и все пак беше бърз. Почти несравнимо. Знаеше, че не може да си позволи да се ускори още.

Той я нападна високо, опитвайки се да и отсече главата. Тя го парира, поведе устрето му със своето и се опита да довърши движението си в областа на корема му в опит да разпилее вътрешностите му. Силата му беше намаляла. Той отскочи от пътя на острието и и се опита да я прободе с върха, тя го блокри от горе, насочвайки меча му между краката си, като в последния момент напрегна цялата си сила и се ускори времето си на максимум, промени посоката на меча си към врата му. Видя, че я усети … само миг още миг и щеше да го убие … гледаше сякаш бавно как меча и се доближава на милиметри от врата му … точно в последния момент ръката му беше там и задържа острието и с 2 пръста.

– Много добре, принцесо. – Той направи крачка на зад и и се поклони. Това бяха първите му думи към нея от 5 години на сам.

– Но … – нямаше сили да диша – … как?

– Какво как? – гласът му беше мил. Тя вече нямаше сили за нишо, за това остави меча си да се разпадне. Явно без да усети времето се беше нормализирало … в нея нямаше сили да го задържи толкова бързо. – Как те спрях? Лесно. Не само ти знаеш как да контролираш потока на времето. Хайде, Алара, горе те чака пир.

– Пир? – тя не осъзнаваше … беше безкрайно уморена, нямаше сили да мисли. Той се приближи и положи ръка на гърба и. Усети как силата и се завръща, дишането и се успокои, мислите и се избистриха. – Ах ти гадно копеле!

Тя го зашлеви с такава сила, че залата изкънтя.

– Ох. Това май си го заслужих, а? – усмивката му беше иронична.

– Какъв пир, подяволите? – яроста и се завърна.

– Мммм … Пир, нали знаеш? Храна? Пиене? Мъже/Жени – на кой каквото му харева … У нас му викаме купон, но тука си е пир, май?

– Знам какво е пир, глупак такъв. – тя не успя да ударжи усмивката си. – Питам по какъв случай?

– Нямаше как да предположа това от шамара … Ами от Лавион току що излезе нов магьосник от Първи орден.

– Кой това? – тя не разбираше.

– Ти, тъпчо. – той я перна закачливо по носа. – Или по-скоро ти си магьосница. – недвусмислено похотливия поглед, който спусна по тялото и я накара да потръпне.

– Мръсник. – просто констатира факта. Тя се остави да я поведе по стълбището зад вратата. – Как така от Първия орден?

– Лабиринта е теста за истинския магьосник. – той я водеше по вито стълбище, подал и ръка като кавалер. – Но той е и оценка. Всяко препятствие се оценява. Всеки детаил. Всяка стъпка. И ти се представи блестящо.

От някъде над тях се чуваше музика и звън на весели гласове. Тя го следваше в полутъмния коридор, а главата и кантяха толкова въпроси:

– Ще мога ли да се прибера в къщи? – гласът и беше изпълнен с напрежение, искаше да види пак замъка на баща си, искаше да се разходи из оборите, из оръжейната … – И какво ще обясня на всички?

– Нищо. – той спря пред красива дървена врата инкрустирана с 5 различни на цвят кристал, изобразяващи 5-те елементала.

– Как „нищо”? Това са 5 години!

– Не са … или поне няма да са.

– Какво имаш предвид, подяволите?

– Тази вечер ще се насладиш на празненството, а утре сутринта ще те върна в замъка на баща ти, но ще те върна преди 5 години.

– Но … – тя се задъха. – … как? За какво?

– Ще те върна в момента в който те отведох. Отново ще бъдеш на 10, но ще запазиш всичко което научи тук. Ще запазиш знанието и съзнанието си, но ще те върна преди да си ги получила … Много скоро баща Ви ще има нужда от Вас принцесо Алара. И тогава детето-генийче ще бъде идиалния образ.

Пет загубени години … пет спечелени години … пет години които я нямаше у дома … пет години които не е липсвала …

***

Отвори рязко очи и се огледа … беше си в стаята … в нейната стая в двореца … Сън … беше сънувала … не се беше случило … чувстваше се малка … дете … облечено в бялата нощница, която всяка вечер носеше, а навън дъжда валеше … сън всичко беше сън.

Детското и личице се разтегна в злъчна усмивка.

– Копеле мръсно. – гласът и беше детски, но изпънен с гняв и веселие.

Вдигна ръка и в дланта и се появи огнено кълбо, а мълнията зажужа и затрептя пред прозореца и.

________________________________

Надявам се приказката ви е харесала … ще напиша още нещо скоро … обичам да пиша … надвам се на вас да ви харесва да ме четете!

Ваш,

Lucifer

Един отговор за “Алара в Лабиринта – Част 2 (Приказки)”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.

WordPress Appliance - Powered by TurnKey Linux