Лъжа, значи съм …

Вчера (вече онзи ден) за пореден път ме попитаха “Защо ме лъжеш? Знаеш, че няма смисъл – няма да се обидя, няма да се разсърдя … защо го правиш?”

Защо наистина?

Защо винаги се опитвам да заблудя хората, край мен?

Колкото и да е странно … защото съм си такъв (да знам, че този отговор не значи нищо, но изчакайте да обясня). Свикнал съм да лъжа. Лъжа хората около мен, за да не има показвам какъв съм всъщност. Лъжа хората от които имам изгода, за да получа каквото искам, Лъжа и себе си …

Свикнал съм да лъжа.

Проблема е, че понякога наистина трябва да съм честен (като в горния случай), но навика ме кара да излъжа.

Винаги съм бил страшно добър в това да заблуждавам хората срещу себе си. Винаги съм успявал да излъжа … до скоро. От известно време на сам, покрай мен се върти едно създание, което незнайно защо не мога да излъжа. Поне не винаги (което за мен си е обезпокоително).  Не знам как, но винаги успява да се промъкна през това което говоря/правя в опит да види истината.

А истината, оказва се, е проста (по-проста и от мен) – за мен лъжата е като музиката в телефона – мога без нея, ама по-навик все към нея прибягвам. Не е ли странно …

По-интересното е, че всъщност не искам да спра да лъжа – аз не виждам проблем. Все пак, ако всеки казваше истината, живота щеше да е много скучен.

Лъжа, значи съм …

Това никак не е далеч от истината, честно!

Ваш,

Lucifer