Има една дуалност на нещата в този свят – от една страна материята се стреми към пълна ентропия, от друга – създава всичко което съществува … творение, въпреки стремежа към разруха …
А в нас, хората, тази дуалност е още по-добре представена, защото ние сме творения на този хаос, който разрушавайки се създава. За нас е лесно да творим … но също толкова лесно и да разрушаваме – за да сътвориш нещо ти трябва мисъл … за да разрушиш – също мисъл.
Да градиш и да рушиш са двете страни на една и съща монета … или поне трябва да бъдат.
Никога не съм успявал да разбера желанието на отделни хора да разрушат нещо, без да предоставят алтернатива за него. Не че съм такъв привърженик на статуквото или вярвам в нечия непогрешимост, просто не разбирам индивидуалното желание за причиняване на вреда. За унищожаване на създадена някаква подреденост и то не за да я заместиш с нещо друго (дори не говорим за нещо по-добро), а просто за да видиш възцаряването на хаоса … Сливането с Абсолюта, както го наричаше голямата глава на Границата на Реда.
Съзидание и опустошение – това сме ние хората.
Както казах – не вярвам в непогрешимостта или в идеалността. Всяко едно нещо на този свят трябва да се променя за да се развива, за да става по-добро, за да става по … правилно според времето и обстоятелствата. Не вярвам, че можем само да градим. Да създаваме, да творим, без преди това да разрушаваме, без да вземем нещо и да го претворим, създавайки собствената си визия за него.
Не разбирам хората, за които не е важно нещата да са, а по-скоро да не бъдат. Не толкова желаят промяната на унищожението, колкото неговата финалност – да сложат точка на нещо, което е било там.
Дали това е някакво желание за отрицание на всичко?
Или е по-скоро желание за отрицание на самият себе си?
Или е просто проява на безсилие? Ограниченост на ума и липса на сила и воля?
Винаги съм се чудил на това – на желанието да отречеш. Не да промениш, не да преобразуваш, не да изградиш по собствено желание, да отречеш. Да накараш да спре да е.
Какво ли е удоволствието от това да унищожиш чужд труд? Да го изгориш, без самият ти да си положил и капка усилие в градежа? Дали изпитваш облекчение? Или може би завист?
Казват, че някои хора просто искат да видят как света гори. Но защо? Дали единичния момент на наслада от опожаряването на всичко, ще ти даде щастието да вървиш през пепелищата на собственото си желание? Или е нещо по-дълбоко – някъде там от където идва моето желание да Създавам, някъде от там идва желанието на такива хора да Разрушават? Да, мога да си представя привлекателността на огъня, обгръщащ всичко, на мрака спускащ се над света, но нали това ще сложи край на всичко? Нали това ще прекрати дори желанието да го видиш горящ?
А може би аз не разбирам?
Ако някой го разбира, нека се опита да ми го обясни, защото аз не мога.
Поздрави,
Lucifer
Вашият коментар