В последните дни, на няколко пъти започваме разговор за комуникацията и как тя е основополагаща за изграждането на каквито и да е взаимоотношения.
Ние сме социални животни. Връзките които изграждаме се дължат и се базират само и единствено на способността ни да комуникираме с другите социални животни. Дали става дума за интимност, за приятелство или за някаква форма на взаимоизгодни отношения, всичко покрай нас се гради върху комуникацията и собственото ни умение да комуникираме нещата, които желаем и разбира се умението ни да разберем това, което е било комуникирано с нас.
И тук започва забавната част от човешката реалност – всеки един от нас е различен. Всеки има различно разбиране за нещата. И както всички сме различни, трябва да намерим път да комуникираме с тези, с които имаме нужда или желание.
В повечето случаи, когато имаме не толкова лични отношения, нещата са лесни и ясни – има социална норма, която до някаква степен управлява начина ни на комуникация, в тези по формални отношения. Все пак колегите ти, колкото и да са ти приятели трябва да запазиш някакво професионално отношение. Същото се отнася и за висшестоящите … но дори тогава могат да настъпят проблеми при прекомерно или при твърде малко комуникиране.
Друг вече е въпроса когато комуникацията е по-лична – с приятели или с интимни партньори, с хора с които сме избрали и желаем да комуникираме … и в някакъв момент откриваме че не можем. Някъде нещо в нас, не ни позволява да кажем това което мислим на приятелите си, дали за да не ги нараним или за да не ни разберат погрешно. Но има и по-страшно – какво става, когато не умеем да комуникираме с партньора си? С човека, когото сме избрали да е близо до нас?
И докато с приятелите е лесно – ще седнете, ще си поговорите и макар и късно ще се разберете, то партньора е много по-сложно, защото всяка минута в която комуникацията ви е нарушена, дали поради страх, дали поради нежелание или просто поради липса на нещо, което да кажете, води до обтягане на отношенията ви. А колкото по-обтегнати са, толкова по трудно се оправят.
Комуникацията е важна … изключително важна за всякакви отношения. Най-вече за интимните такива. Ако си избрал да бъдеш близък с някого и да споделиш някакъв отрязък от живота си, то трябва да имаш доверие на този човек, трябва да можеш да му кажеш всичко. Трябва да можеш да му кажеш всичко. И доброто и лошото. И страховете и надеждите си. И грижите и успехите си. За това си го допуснал до себе си. За това си избрал този човек – за да сподели с теб някаква част от живота ти.
Аз имам късмет – в моята връзка няма проблем с комуникацията. Комуникацията е издигната в култ. Всеки от нас може да говори с другия честно и свободно, знаейки, че ако не бъде разбран ще има време да обясни. Но това сме ние – ние се познаваме и себе си и човека до нас и сме избрали да комуникираме заради и въпреки всичко, просто защото и двамата се нуждаем от това.
Но това е само при нас. Лично наблюдавам различни връзки, в които комуникацията е леко … или тежко разстроена по една или друга причина и докато в началото това е повод за леко притеснение, с времето се забелязва как липсата на желание и възможност да обсъдят проблемите между тях го отдръпва. Натоварва и двамата … и постепенно разяжда връзката, която имат.
Това се отнася както за интимните отношения, така и за не толкова – приятели, могат да загубят връзка и желание да се познават, ако комуникацията им куца. Дали защото са се насочили в различни сфери и вече нямат обща основа … или просто защото нямат време и желание да си говорят с другия.
Комуникацията е основата на отношенията между хората … комуникацията е това, което свързва реалностите в които живеем с тези на другите човешки същества. Всеки от нас е различен и всеки е странен за другия, но комуникирайки, изразявайки се, обяснявайки се приближаваме повече един до друг и по някакъв странен начин спираме да живеем всеки във собствената си реалност … и само комуникацията е това, което ни сближава.
Комуникацията е … основата, на която градим всяка връзка в живота си. Комуникацията е стъпалото, на което градим и самите себе си.
Защо ни е страх? Защо не можем да комуникираме с другите? С близките си?
В повечето случаи защото ни е страх, а в другите защото не сме сигурни. Страх ни е че ще ги нараним. Че това, което искаме да кажем ще се разбере погрешно и ще се изтълкува криво. Че думите отправени в опит да оправят отношенията ни, ще ги разкъсат.
Несигурността в собственото си право. В това дали това, което искаме можем да искаме. Дали това, което сме готови да дадем на другия му стига.
Страх и несигурност, са нещата които ни спират. Ужаса да поискаш и несигурността какво даваш. И всеки път когато от страх или несигурност замълчим, човека срещу нас, бил той приятел или любим, се усеща и самият той започва да изпитва страх и несигурност. Страх, дали това което сме премълчали не е насочено да го нарани и несигурност дали това което казваме не е само маска на тази рана.
В повечето случаи отказваме да комуникираме за да запазим себе си, без да осъзнаваме, че така си вредим. Затваряме се в малките си балони собствена реалност, за кратко допускаме по някой … най-често грешния човек, защото не можем да комуникираме с правилния. Страх ни е, ако се появи някой който ни разбира. Не сигурни сме, ако разговора тече гладко …
Страх и несигурност са двете неща, които ни заточват в доброволното изгнание на нашата откъснатост от другите … единствения начин да ги преборим е … да се стегнем и да приемем, че не всеки с който комуникираме е правилния човек, но от хилядите разговори, един ще е този, който ще промени живота ни. От милионите думи, сто ще са тези, които ще са за правилния човек. И от многото, малко ще ни докоснат и ще си заслужават.
Комуникацията е връзката ни с другите … нека не я прекъсваме от страх и несигурност.
А вие комуникирате ли нормално?
Ваш,
Lucifer
Снимка: Paul Shanks
Вашият коментар