от Lucifer

Преди да започна, ми се иска да обърна внимание, че съм напълно наясно, че този ми пост ще ме направи не особено популярен сред „прогресивно“ мислещите хора в социалните мрежи, някои от които мои познати. Но както и всеки друг пост в този блог – това е моето мнение. Deal with it!

P.S.: Добре формулирани спорове в коментарите тук или в социалните мрежи са добре дошли …

BgnrДокато се мотах из Интернет на 06.01 попаднах на една коментарна статия от Дойче Веле България, озаглавена „А те продължават да скачат в ледените води„. Статията е на Александър Андреев. До колкото разбрах, автора е ръководител на българската редакция на радиото. Предполагам, че автора е ерудиран човек, начетен … предполагам малко по-интелигентен от мен, но все пак … има нещо което не ми даваше мира в този анализ, който той прави …

Нещо ме глождеше още от началото, когато я прочетох и не спира да ме гложди дори до момента в който сядам да пиша този пост …

Отделни изречения от този материал някак дълбоко се забиват в архаичната ми душа … някъде там прозвъняват гневни нотки, отнасящи ме към явно добре заровеното в модерното ми тяло животно …

Преди няколко години, когато с приятелката ми още живеехме в различни градове, тя имаше навика да ме мъкне по разни нейни лекции, защото тя, за разлика от мен е отговорен и умен човек, който учеше интересни дори за мен неща. Една от лекциите на които ме замъкна беше лекция на Андрей Райчев (предполагам лекция по социология ще е била). Едно нещо ми направи впечатление в тази лекция и това беше, че изнесената от Райчев гледна точка, някак пасваше на моят мироглед … и по някакъв начин е противоположно диаметрална на гледната точка в статията, която продължава да ме човърка …

Живота, като най-висша ценност.

В момента живеем в общество, което е поставило живота – физическото съществувание, на пиедестал. Няма по-висше благо от него. Често, достойнство, дори Род и Родина, дори извечно бленуваната Свобода, са загубили смисъла си, защото Животът е издигнат на тяхно място. Животът като съществувание, а не Животът като абстракция. Здравето не трябва да бъде накърнявано и животът не трябва да бъде отнеман.

А къде остана стойността на живота? Къде остана желанието да постигаш въпреки?

Колко от вас биха казали, че правят нещо ВЪПРЕКИ това, което може да ги сполети? Колко от вас могат да се похвалят, че поставят някаква идея НАД собственото си добруване?

Но, тук някой ще попита, какво общо има това с един древен обичай, който поставя живота и здравето на млади хора на риск?

Всъщност много.

Другото нещо, което запомних от онази лекция е твърдението, че човека, дали като социална единица или като социално цяло, има нужда от съревнованието за да постига каквото и да било. Без ясното разделение на Ние и Те, човека няма стимул да прави нищо. Защо да създава, като може да използва, тогава когато няма кой да застрашава това, което използва? Защо да твори, когато може да консумира?

(Да, стигам до ритуала)

Хвърлянето на кръста във водата на Йорданов ден е стара традиция. Аз не съм се хвърлял за него. По ред причини, но може би най-важната е че това е мой избор. За сметка на това познавам хора, които са го правили. Не отиваш просто на Буната във Варна и не се нареждаш сред хората, за да се метнеш в студеното море. Няма как да го направиш. Няма да оцелееш … още повече няма да се пребориш за кръста. За да застанеш сред тези хора и за да имаш шанс, то полагаш усилия – тренираш, подготвяш се. Изправяш се срещу самият себе си и побеждаваш. Влагаш усилия в това да направиш нужното.

Този обичай е единоборство. Само глупак би застанал там, на брега, на моста, на буната … без да е подготвил тялото си. Само глупак … а за тях има наградите Дарвин. Да, скачането за кръста е за здраве … за здраве, което натрупваш докато се подготвяш за този скок.

Днес обаче живеем в мир и най-елементарната логика ни говори, че храбростта и саможертвата вече не са най-ценните човешки качества.

Ето къде ми идва проблема със статията … ето това изреченийце … тук ме човърка … Храброст и саможертва … може би аз не разбирам тези думи … За мен винаги са означавали нещо просто – правиш онова, което смяташ че е правилно и полезно за всички, въпреки пречките и въпреки това каква цена трябва да платиш от себе си. Правиш го, за да могат тези, покрай теб да имат нещо. Правиш го не за благодарност, а защото някой трябва да го направи.

Искам само да обърна внимание към още един цитат и приключвам (преди много време една приятелка ми беше казала, че блог поста не трябва да надвишава с много 700 думи) …

Ще кажете: ами ако утре отново избухне война, нали тогава пак ще ни трябват храбростта и саможертвата? Ще Ви отговоря: ами ако утре настъпи потоп, нали тогава ще ни трябват пък хриле?

Тази част ми идва малко … Ad hominem (използвам този израз, защото не знам как да оприлича горното) – няма за цел да достави информация, а по-скоро да осмее логиката на опонента … несъизмеримо е. Някак … не ми се връзва …

За сега толкова … сигурен съм че мога да изпиша още много – и за това дали архаичните неща имат място в културата ни … но това са едни други теми, които може и да си запазя за друг път …

Ваш,
Lucifer

Снимка: Wikimedia

Един отговор за “За отживелите идеи … или за живота, като ценност.”

  1. Тук коментар е излишен! Да се полемизира с подобни „андреевци“ е под равнището и на най-ниското достойнство. Но нека читателите за пореден път си зададат въпроса, както и винаги да си го задават при такива ситуации – ЗАЩО точно християнските традиции и ритуали са примитивни за „андреевци“, и защо само и единствено с християнската религия не спират да се занимават? Защо? Кой е смъртен враг на християните? Ще ви помогна малко – нямам предвид ислямът!!
    А „Дойче Веле“ е германска медия, колкото българите са китайци. „Българската секция“ минава за такава само поради обстоятелството, налагащо да се използва български език.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.