от Lucifer

Дори и да не го осъзнаваме, всеки от нас има някаква цел … желание … фикс идея, нещо което иска да постигне въпреки цената. Нещо което го дефинира.

Тези цели и желания са това, което ни прави хора. Всяка пречка … всяко препятствие по пътя към нея ни кара да се изменяме. Да променяме части от себе си, за да постигнем по-лесно това което толкова много желаем. Всяка крачка е промяна и всяка промяна е крачка. Изменяме се за да достигне това, което искаме.

Но дали това не е грешка?

Фиксирайки се и променяйки се за една цел, губим части от себе си, пренебрегваме всички възможни отклонения с едничката идея да постигнем това, което желаем. Но какво става в края на пътя?

Или постигаме каквото иска … или не го постигаме …

Ако постигнем това, което искаме, то ние вече не сме хората, които са тръгнали по пътя довел до това. Ние сме тези, които сме се направили докато сме се опитвали да го достигнем. Всяка промяна е отразена в това ново аз.

Но какво сме ние накрая?

Дали това което сме може да оцени това, което сме постигнали по същия начин, по който бихме го оценили в началото?

Или ще останем разочаровани?

Или може би достигайки заветната цел, ще открием че отвъд нея няма друго?

Или по-лошо – ще открием, че има друго, но докато сме се борили със себе си на всяка стъпка и сме се променяли за да достигнем до целта си, сме станали непригодни да продължим на татък? Пожертвали сме толкова много или сме го заменили с нещо друго, че за нас отвъд това което сме не е останало друго?

… или не го постигаме?

Някъде там по-пътя осъзнаваме, че целта вече не ни интересува или че целта вече я няма. И тогава какво? Изминали сме толкова много път. Отдали сме толкова много от себе си и сме изменили толкова много, че не познаваме друг път от този по който вървим в момента. И какво ни остава?

Да се предадем?

Да се откажем?

Защото няма път назад. С всяка крачка сме изменяли онзи аз, който е взимал решение да я направи и сме го превръщали в този аз, който я е направил.

Да продължим с надеждата, че някъде там по пътя ще има нещо друго, което си струва?

Иска ми се да имам отговор на тези въпроси, защото в дъждовни сутрини като тази в сивите ми мисли кънти един единствен въпрос и отеква в собственото си ехо: „Струва ли си?“

Струва ли си да гониш нещо, което може би е само химера?

Струва ли си да хвърляш себе си безрезервно в преследвани на нещо, което може и да не е там?

Струва ли си всичките усилия и жертви? Всяка част от теб променена и загърбена, за да постигнеш нещо?

Струва ли си всичко?

Не мога да избягам от тази своя мрачна страна. Не мога да я накарам да млъкне. В дни в които света е весел или съм заобиколен от хора мога да удава този мрачен глас в в шума на всичко край мен. Но в дни като днешния, когато дори света е сив и мрачен, този аз набира сили и от сутринта, дори преди първото кафе започва да кънти из мислите …

Нека поканти … нека се повтаря. Нямам проблем с него.

Някъде там има едни други гласове. Сериозни. Стабилни. Всеки един от тях част от мен. И всеки един от тях повтаря своята мантра:

„Струва си!“

„Майната му! АЗ НЕ СЕ ОТКАЗВАМ!“

„Нищо на този свят не се постига лесно!“

„Няма невъзможни неща!“

„Напред и на горе!“

Защото, на края, каквото и да се случи, няма значение, защото целта е точно това – цел. Ние се изменяме и това е по-важно. Ставаме себе си по пътя към себе си. И винаги си струва, независимо дали ще се разочароваме от крайната цел или няма да намерим сили да продължим след нея. Струва си … всяка крачка и всяка битка.

А за вас – струва ли си?

Ваш,

Lucifer

Снимка: Matt From London

 

Пост 41 от поне 100

Един отговор за “За желаните цели …”

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.