от Lucifer

Преди всичко искам да подчертая, че този пост е писан за едно друго мое отроче за което съм писал не веднъж – www.f-bg.org, но го публикувам и тук по една много важна причина – тук мога да го споделя в Интернет … а и защото този блог и онзи форум са свързани – чрез мен.

 

Има ли желание, има и начин.

Така казват хората … но когато единственото желание е в теб?

Колко е трудно да се пребориш със стереотипите си?

Колко усилия отнема да загърбиш една голяма част от това, което самият ти си защитавал през по-голямата част на последното десетилетие?

В началото бяха трима …

После бяхме четирима …

После пак трима …

После пак четирима …

После пак трима …

Сега сме двама …

Но от много дълго време всъщност съм сам. Не искам да омаловажавам труда и заслугите на другите, но в последната година и нещо съм сам. Чопля, драпам и не спирам да човъркам в опитите да се заблудя, че няколко дребни промени тук и там ще направят голяма разлика. Нова джиджафка тук, отстранен проблем там, но нещата си остават същите … същите са защото няма еволюция. За да може една система да се развива, тя трябва да може да мутира, да се променя.

Но как да промениш системата, когато самата тя не иска промяната?

Промяната е еволюция, а еволюцията е мутация. За да мутира една система, била тя социална група, раса или животински вид и трябва свежа кръв … нов генетичен материал за расата и нови мисли за групата. Нов начин на възприемане.

А това е невъзможно, когато групата е капсулована, когато промяната е отхвърляна, а новият начин на мислене осмиван и пренебрегван. Дори аз си позволих да смятам, че защитата на групата е по-важна от това тя да се развива. Капсулованата протекция и закрилата от външния свят не са по-важни от развитието … промяната … еволюцията на групата в нещо по-добро.

Загубихме много хубави хора. Някои си тръгнаха разочаровани, някои – обидени, някои – щастливи, а някои … просто ни напуснаха. Приятели. Добри познати. Хора, които ни движеха, тогава, когато имахме нужда от тях. Хора, които нямаха какво повече да ни дадат, а ние искахме още. Хора, които бяха хората на своето време.

Сега нещата са различни. Ако тогава имахме нужда да останем скрити … сега, точно тази капсулованост, която се стараехме да постигнем е това, което ни мори. Бавно и постепенно всички ние се изтощаваме, а заради това, колко трудно се намираме новите идват все по-рядко и по-рядко … и когато все пак дойдат, вместо да бъдат посрещнати с отворени обятия, те биват посрещнати с недоверие, с нежелание да бъдат приети сред хората, сред които би трябвало да се чувстват като у дома си.

Но нещата няма да станат с добавянето на нова функция или предоставянето на нова услуга. Няма да станат и с наливането на пари. Нещата опират до промяна на манталитета… до начина мислене.

Колко ли усилие струва да се научим да мислим различно?

Колко ли от нас са готови да го направят?

Да приемем такива каквито сме и да допуснем другите като нас. Не да се крием и да треперим от всеки, който може да се промъкне, а напротив – да приемем новите, така както сме свикнали да се приемаме един друг. Да приемем, че не сме по-специални от другите като нас и че всъщност имаме нужда от другите, ако искаме да се развиваме.

Много пъти съм казвал, че това е едно от най-големите ми постижения. Едно от най-големите ми творения, но трябваше да мине толкова време за да видя, че това мое творение е болно … страда. Опитвам се да го лекувам, като наливам собствената му кръв отново в него. Боря се безцелно за „всяка капка кръв“ и я драпам да остане… да се задържи.

Не става така … не може да има развитие, еволюция или дори оздравяване в една затворена система. Една машина не може да функционира безкрайно, колкото и добре да я смазваш. Не става без „резервни част“. Не става без нещо ново. И докато на времето, малко по малко ставаше и дори беше полезно, сега вече не е. В последно време се изтощаваме и имаме нужда от нещо ново. И това ново няма как да го придобием действайки по стария начин. Време е нещата да започнат да се случват и то както трябва да се случват.

Време е да променим нещата драстично. И кой, ако не аз?

Ваш,

Lucifer

Броячът показва 80 дни 04 часа 06 минути и 06 секунди, а това е пост 24 от поне 100

3 Отговори на “Ако не аз, кой?”

  1. Ако не беше този ти пост, щях да спра да те чета, честно! Виждам нещо ново!!! Спри тая глупост със 100 поста за 103 дена! Моля!

Вашият отговор на o2 Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.