от Lucifer

Искам да благодаря на @Vasvalch, че ме покани за играта. Моля, ако ви харесат моите пътни приключения да ударите един коментар и едно гласче в Свежо.

Аз съм върл стопаджия …

Защо?

Защото ми харесва. Не не си мислете, че нямам пари за да си взема автобуса или влак … но там няма тръпка. Няма тръпката от усещането на свободата около теб, когато сте само ти и пътя ширнал се пред теб, няма я тръпката на синьото небе и жаркото слънце или на виещият вятър и дъждът, опитващ се да те измие от пътя по-който крачиш. Няма по прекрасно усещане от зова на далечното място, към което си тръгнал, нарамил само раница с най-необходимото и желание да стигнеш.

Никога не бързам в такива дни …

Никога не бързам, защото не можеш да бързаш на стоп, но можеш да се насладиш … можеш да чуеш повика на пътя по-който крачиш … да се насладиш на зова, който ти обещава приключения не само като стигнеш, но и докато бродиш по него. Можеш да усетиш повика дори в тялото и душата си … тънкия зов на несигурността, която ти обещава само едно – „Ще ме помниш! Ще помниш всяка секунда с мен … Ще помниш и жегата на палещото слънце и студа на бурите през които ще вървиш.“ И всеки път се усмихвам и тръгвам …

Прибави и хората, които срещаш …

Защото, колкото и да е мамеща песента на пътя пред теб, пътуваш с и благодарение на хора. На добри хора. Понякога темерути, понякога не възпитани, груби или дори опасни, но някъде в тях има добро, дори частичка, която ти се притичва на помощ. Всякакви чешити са ме качвали и всякакви чешити съм опознавал, но винаги съм стигал.

На стоп …

Мога да кажа, че съм обиколил голяма част от България на стоп. Пътя между Варна и Бургас го знам на изуст. Варна – София – също … Но съм обикалял и други дестинации … и то без по важна причина, от това да искаш да по пътуваш по пътищата родни на България … Няма да забравя как в една от редките почивки на старата работа, отидох да пия кафе във Велико Търново … Или странните птици които са ме качвали …

Всякакви образи са ме возили, пътувал съм и във всякакво време, но знаете как има отделни моменти, които изскачат живо в паметта ти …

Попадал съм на всякакви образи. Имал съм култови изпълнения.

Едно от най-забавните беше, при едно от честите ми пътувания до София. Точно след магистралата, преди 5-ти километър на Шумен. Бяха ме свалили, защото човека продължаваше по друго отклонение (мисля че пътя там води до Айтос/Карнобат) и малко след мястото ми на слизане беше застанал патрул. Бях тръгнал малко късно и ме беше понапекло слънцето, за това се приближих до полицейската кола. Научил съм от тези си пътувания, че ако подходиш с усмивка, рядко ще ти откажат. Усмихнах се на униформения, който чекалеше на радара и го помолих за вода (жажда, какво да се прави), тъй като не знаех след колко време ще стигна до населено място, а този път не се бях подготвил както трябва. Човека ми подаде една бутилка и се заприказвахме, докато почивах:

– На къде така?

– А към София съм тръгнал.

– На стоп? До София? – сякаш не му се вярваше.

– Ми да! Ей го къде е, до довечера съм стигнал.

– Ти си луд, мойто момче. – И се усмихна някак развеселено. По пътя покрай нас минаваха автомобили, в един момент полицая вдигна палката и отби някаква кола, отиде до нея и ме изуми. – Добър ден, Сержант ЕдиКойСи. Стопаджий взимате ли? …не? Документи за проверка!

Останах изумен. Провери го и го пусна да си ходи, като ми смигна отново със весела усмивка. След 2 минути спря следващата кола. Пак същата процедура – „Добър ден, Сержант ЕдиКойСи. Стопаджий взимате ли? … не? Документи за проверка!“

На 6-тата или седмата кола явно му отговориха с да, защото ме привика да се качвам. Не очаквах такава помощ и ми беше много забавно.

Имал съм и ужасяващи изпълнения, които обаче са ми носили такова чувство че съм жив, че няма на къде …

Малко преди да получа предложението за настоящата си работа си работа и да се преместя в София, бях дошъл за да си почина за 2-3 дни (да много добре знам как звучи, но аз си почивам в София). Вечерта преди да тръгна, времето се развали и се изви лятна буря. Разбирайте проливни дъждове, ураганен вятър, гръмотевици … но това не ме спря, дори не намали желанието ми да си тръгна на стоп. И така в 08:30 бях на Ботевградско шосе, наметнал раница в която беше прибран лаптопа ми и с дъждобран над нея.

Дъжд! Вятър! Буря … един малък ад.

Най-странното?

Чувствах се жив! Проклинах бурята и се смеех с глас докато махах облечен като герой излязъл от някой филм от типа на „Знам какво направи миналото лято“. Забавлявах се с дъжда, който полагаше всички усилия да ме измие от пътя и вятъра, който се опитваше да ме издуха. Смеех се … и се чувствах ЖИВ! Пътя беше пред мен. Разстояние от 520 километра (както се оказа трябваше вечерта да съм на работа). Някога изправяли ли сте се срещу буря … срещу природна стихия устремена и гневна? Усещали ли сте налудничавата усмивка, която сама пониква на устните ви и смеха който иска да изскочи от гърлото ви? Не смях на забавление … а другия смях … този на безразсъдното желание да победиш … въпреки всичко … или заради всичко … пътя беше страшен – 4 часа до стрелките … но си струваше всяка секунда на дъжда, всеки повей на вятъра … струваше си и не бих се отказал от това пътуване.

Имало е и откровено странни.

Аз винаги пътувам въоръжен. Винаги с поне 1 нож поставен на място което мога да достъпя за отрицателно време … 3 пъти ми се е налагало да го вадя, нито веднъж да го използвам. Няма да забравя първия път …

Прибирах се от София и отново на Ботевградско ме качи кола с временни номера.

Не помня шофьора. Помня, обаче че от раницата ми стърчеше подаръка ми от една приятелка – нагайка (камшик за езда). Още с качването си, шофьора ми каза, че може да ме хвърли само до околовръстното, което си е напълно достатъчно за мен – от там движението е по натоварено и всички са горе долу в моята посока. Качих се и потеглихме … наближавайки обаче, шофьорът направи следното предложение, което ме хвърли в тъч:

– Мой … Ще те метна до магистралата, но при едно условие …

– Какво?

– Искаш ли да ти направя свирка?

– Моля? – ножът беше преместен за части от секундата от джоба на раницата в чорапа и канията беше разкопчана – Не!

– Сигурен ли си? – не се отказваше. – Втори път такова предложение може и да не получиш …

– Не, благодаря! – тук е момента да спомена, че освен нагайката, в раницата ми имаше и достатъчно „екипировка“, все пак се връщах от „ПОЧИВКА“.

– Ама сигурен ли си? – започна да ме гледа странно … ръката ми се плъзна към ножа – Няма да се притесняваш …

И тук хвала на нашата полиция, която ни пази – от караулното на околовръстното се протегна палка. Докато колата намали и спре бях слязъл и офейкал ….

Никога не са ме плашили пътищата … никога не съм съжалявал, че съм тръгнал на стоп. През последните години, като ме „стегне шапката“ и времето не е нетърпимо, мятам лаптопа в раницата и тръгвам на някъде. Не е важно къде ще стигна, важното е да по бродя по пътя … да усетя повика и да задоволя желанието да го последвам, за да ме отведе до някъде … дори не е важно до къде … важното е да има път … да вървиш напред за да видиш какво има след следващия завой. Дали ще видиш планинската красота на наредените в ниското земи, при излизането от Ришкия проход  или зеленината и приказното усещане на онова ресторантче някъде след Търговище или Омуртаг. Дали ще е красотата на полетата покрай магистралата София – Пловдив … или да видиш скупчените в планините облаци, които ти предвещават буря … Няма друго усещане, като това да си на път.

В края на едно пътуване, попаднах на човек който ме разбира и ще се опитам да го цитирам по памет:

„Слушай сега – аз имам фирма, с хубави приходи, имам апартаменти и имоти, и за себе си и за синовете си. Те въртят бизнеса и успяват… Аз пътувам. Карам ТИР, не защото ми трябват парите, а защото не мога да остана на едно място … сякаш пътя ме привлича да тръгна по него!“

Последвайте своя повик на своя път … и не се предавайте било пред бурите, нито пред разните типове, които ти идва да намушкаш …

 

Ваш,

Lucifer

P.S.: Само искам да ви дам няколко съвета за пътуване на стоп:

1. Не бързайте. Не можеш да бързаш на стоп. Зависиш от други за това го давай спокойно.

2. Усмихвайте се винаги. Усмивката кара хората да ви виждат като по малка заплаха.

3. Изберете си подходящи дрехи. Ако дрехите ви са твърде парцаливи, всеки ще ви подмине, ако са твърде хубави, ще се чудят защо, по дяволите, стопираш.

4. Внимавайте! Хората може да имат нещо добро, което да ги накарало да спрат, но не значи че са добри.

P.P.S.: Мога да разказвам още много случки, и ако имате желание ще го направя друг път …

49 Отговори на “„По пътя“”

  1. Стопа е най-якото преживяване, което може да даде началото на едно още по-яко преживяване на друго място. Любимия ми стоп е София – Карадере и после 10-20 дни на дивия плаж, а после обратно на стоп. И летиш 2 месеца 🙂

  2. Това е готино, да видим „блог титаните“ как ще се изкажат, но засега това ми е фаворит. Има емоция, а пък и аз обичам да вземам стопаджии 🙂 Успех 🙂

    • Като стопаджия ти го казвам – недей!

      Много се кефя на жени които качват и съм имал много яки изпълнения, но винаги им казвам:

      „Много ви благодаря, но да качвате стопаджии не е много добра идея!“

  3. Аз самият съм пътувал на стоп точно 2 пъти. И двата пъти – по принуда (бях изпуснал последния възможен транспорт). Изживяването обаче е прекрасно и се възхищавам на хората, които имат възможността да отделят времето, нужно за това.

    От другата страна – често качвам стопаджии. Всъщност винаги, когато имам място в колата и успея да ги забележа навреме. Запознавал съм се с много интересни хора и никога не съм съжалявал за решението си да кача някого.

  4. Така така… пътуването на стоп си е опасно преживяване! Колкото и да го осъзнаваме обаче (макар, че сме луди глави) то е нещо което ни зове от вътре. Lucifer много точно си описал тръпката от това преживяване! Благородно завиждам за преживяванията ти и само мога да мечтая един ден и аз самата да ги изпитам!

  5. На такива хора като теб искрено се възхищавам!Живота е един и трябва да го живеем както искаме, и да правим това което обичаме,това което ни доставя наслада и удоволствие.Според мен,ти си намерил начина по които да се чувстваш добре,да релаксираш и да се впускаш в нови и нови приключения,да изпиташ тръпката и адреналина и да се почувстваш жив,както ти сам си написал.От мен едно голямо браво!Продължавай да живееш живота си!=)

  6. Много готино, продължавай в същия дух, шом това те привлича. Харесва ми, защото е нещо, което не съм чувала или виждала преди и е нещо различно. 🙂 Кефи!

  7. Ей мн яко 🙂 Страхотно си описал тръпката да пътуваш на стоп. Не съм опитвала, но определено ми разбуди любопитството. Хубаво е да правиш това, което харесваш 🙂 Написано е много хубаво, браво 🙂 Късмет и продължавай в същия дух 😉

  8. Страхотен пост, много ми хареса! Аз лично много пътувах на стоп като малка, но не на такива дестинации. Може да опитам някой ден, предвид това колко обичам да пътувам 🙂 Успех в надпреварата!

  9. Определено трябва да разкажеш още някоя случка, доста интересно беше да чета.
    Това не променя желанието ми да не пътувам на стоп, но обичам да слушам такива истории.
    Колкото до това, че по влаковете няма образи – о, има, повярвай ми 😀 Просто очевидно тръпката да пътуваш на стоп при теб е по-голяма.

  10. Много готино се е получило! И аз много искам да я изпитам тази тръпка… е някой ден 🙂 успех в надпреварата

  11. Много интересно е написано, харесва ми. Макар че обичам да пътувам, пътуването по този начин не е за мен.
    Успех в състезанието

  12. Svejo: Невероятно си го пресъздал, чак и аз бях там..на стоп! Макар, че никога не съм се качвала на стоп, но пък съм качвала хора на стоп и винаги ми е било забавно и хубаво, че мога да помогна на някой. Наистина са ми разказвали подобни на твоите истории..на път определено си е предизвикателство и за двете страни. (thumb up) (beer)

  13. Невероятно си го пресъздал, чак и аз бях там..на стоп! Макар, че никога не съм се качвала на стоп, но пък съм качвала хора на стоп и винаги ми е било забавно и хубаво, че мога да помогна на някой. Наистина са ми разказвали подобни на твоите истории..на път определено си е предизвикателство и за двете страни.
    Успех!

  14. Супер! Много ми беше интересно да прочета за преживяванията ти и ще се радвам да споделиш още от тях! Не съм пътувала на стоп, но ми е любопитно и задължително ще пробвам някой път :))
    Успех!

  15. Ох, изпълнения на стоп…
    На времето и аз пътувах на стоп. Спомням си как аз, гаджето ми и кума ми пътувахме от Варна до Бургас на стоп с една голяма торта и бутилка шампанско само за да изненадаме една болна наша приятелка от Бургас за рожденния й ден. Незабравимо преживяване.
    Отделно имам спомен в обратната ситуация. Аз качвам на стоп един ПОП (Поп Киро) от Мелник до някакъв манастир малко по-горе по пътя. Та Поп Киро се беше наквасил, като кирка и през цялото време ръсеше простотии.
    Велики преживявания. Трябва всеки да опита поне няколко пъти за да има какво да разказва на внуците си. Това си е алтернатива на казармените истории. 🙂

  16. Веднъж в живота си съм пътувала на стоп и беше невероятна емоция. С човека взел ме на стоп и досега сме приятели. А, аз на стоп съм взимала няколко пъти, винаги, когато съм имала място в колата, особено на път за морето. Супер Луци, чудесно си пресъсдал емоцията на това усещане – стопаджийството!!!

  17. Lucifer, трябва да пишеш и да не спираш да пишеш. Нека хората се докосват до таланта ти. Похвално е, че го развиваш.
    Не мога да коментирам усещанията, които си пресъздал, мога да кажа…само, че ме докоснаха.
    Успех ти желая!

  18. Ехх, последно пътувах на автостоп преди много години..
    Бяхме на лагер в село Равда и редовно се придвижвахме така до Слънчев Бряг …
    Други времена бяха 🙂

  19. Духът на Керуак е уловен хубаво.
    Аз пък си припомних злополучен стоп към Берн от градчето Нион (там са централата на УЕФА и луксозните вили на руската мафия накацали кокетно по брега на езерото). Местни хора ми казаха, че трябвало да държа табела с посоката.
    Представях си нещо като клип на Аеросмит – спира кабриолет с две хубавици, а аз си мятам раницата и скачам отзад. Надценил съм привлекателността си – висях като прани гащи в жегата три часа, идиотски размахвайки амбалажна хартия.
    Накрая унило отидох на гарата в близкото селце, където ме черпи бира кръчмар-косовар, завършил хранително-вкусовия в Пловдив, който беше много учуден, че не познавам Райна от Люлин като съм от София:))

  20. Не обичам да пътувам на автостоп! Винаги имам едно-две на ум!;)Преди 3г пътувах на автостоп за първи път, бяхме няколко познати за концертите в Каварна беше интересно изживяване.
    Като карам и не съм сама спирам на стопаджии,но да си призная предимно на такива в черни дрехи и да им личи,че слушат рок музика,ако това не е дискриминация не знам какво е тогава. 😉
    Успех на блога ти Луци! ::::))))))))
    ПП Много съм добра,нали?

  21. Хехехехе, познати премеждия! :))) Преди време и аз се подвизавах нещо като стопаджия. Последните пъти които си спомням бяха заедно с братовчед ми, който е полицай между другото ;). Да, тръпката наистина е неописуема особено когато пътуваш от Хасково за Пловдив. Сменяш поне 6 автомобила и един камион. :)))

  22. Най-лудият ми автостоп е 9души в полски фиат(нещо като Лада), Средногорие-Панагюрски колони, през далечната 1981г.

  23. Искам да те поздравя за блога!
    Определено е интересен, жив и „списван“ добре!
    По отношение на стопа имам практика от студентските си години, а и днес, когато пътувам сам с кола винаги вземам стопаджии. Е, понякога това води и до интересни „преживявания“, но важен е принципът да си отворен към тях.
    Успех във всички начинания!

  24. Луцифер, самият живот е едно прекрасно пътуване, и не е лошо нито качването на стоп, нито качването на стопаджии. Лично аз върша и двете неща с удоволствие, защото е много интересно да опознавам различни хора, по различни начини. Благодаря ти за споделяне на преживяното, много ми хареса.

  25. Спомените са хубаво нещо….както и „стоп“-а когато имаш късмет. 😉
    Във „войнишката“ ми година имах множество такива пътувания, но тогава си беше необходимост. В тези времена, не бих препоръчал на никого „стоп“-а като начин за придвижване… на затова пък хората са различни. Късмет Lucifer!

  26. Представям си денят, в който някой Ангел качи Луцифер на стоп… би бил един много слънчев летен ден, дълъг прав участък сред житни поля, ярко синьо, чисто небе и жарко слънце… тъмен рогат субект е дигнал палец за стоп край пътя, а над него буреносно облаче сипе дъжд и мята светкавици като побесняло…

  27. Леле! Определено добавям стопаджийството на първо място сред Топ 100 неща, които задължително искам да направя, преди да остарея..
    Звучи толкова вълнуващо, забавно, интересно и… чак аз усетих тръпката на живота само докато четях… Задължително ще го пробвам!

    П.П. Това с бурята беше велико… Желая ти постоянно да откриваш тръпката и винаги да се чувстваш жив… без значение дали си победил някоя страховита буря, или си направил нещо още по-лудо..
    : )

  28. Не обичам да пътувам, винаги се шегувам, че ще чакам да измислят телепортацията. Но пък съм авантюристка, и логично е да общувам с авантюристи. И така един ден един авантюрист ме запали по това нещо стопа-а. Беше опитен стопаджия и ми обясняваше, какви са чалъмите на това странно хоби. Наистина беше невероятно приключение да обиколим България на длъж и шир, накъдето ни отведе късмета. По разни причини хората спираха да ни вземат за спътници. Те се чудеха на нас, ние питахме тях. За един кратък момент пътищата ни се пресичаха.
    До тогава си мислех, че да се придвижваш на стоп е просто алтернативен начин на пътуване. Но вече знам, че е нещо много повече от това.
    … И късмета да е с вас!

  29. Чудесно е да си на път. Откак удоволствието на стопа започна да се конкурира със риска предпочитам да качвам стопаджии 😀 Не, че още не се изкушавам да метна една раница на гръб и да вдигна ръка …
    На стоп е уникално преживяване. И стопаджиите са своего рода различна порода хора, такава която харесвам от цялата си душа. В днешно време да не търсиш финансова изгода, да предложиш личното си в замяна на два часа приятен разговор, да направиш услуга и да откараш някой десет километра встрани от маршрута си,защото е тъмно – това са от онези все по-рядко срещани ценности запазващи човешкото във вълчата действителност, която ни заобикаля.
    Уникални преживявания. Чудни разкази. Стопаджиите са като метеорити – преминали за секунди пред теб, но дали ти възможност да се докоснеш до още една мечта….

    Да има повече слънце, да е по-лека раницата ти и жените, които ти спират да са все по-хубави 😉

    Ер

  30. Да пътуваш на стоп си е направо рисковано, ако питаш мен 🙂 Не знаеш на какъв луд ще попаднеш……

  31. Да си призная , мразя да мръдвам от софия , само като видя табелката с червената черта и ми става зле , но след като прочетох , предполагам че ако някой ден имам време , може би бих се впуснала в едно Стоп- приключение , предполагам че ще е забавно

  32. Пътувала съм на стоп няколко пъти с една девойка,която притежава т.нар. „щастлив палец“ 😀 .Щом го вдигне и определената кола спира.Винаги е било забавно,но нямам чак такива премеждия.
    Помня преди време я изпращах до автогарата и ме беше яд,че не мога да тръгна с нея,защото имах изпит.В крайна сметка си взехме такси до Ботевградско шосе и тръгнах така както си бях,без багаж без нищо,а изпита го пропуснах…

    Успех!

  33. Истрорията ме забавлява искрено, но нямаше как да не забележа абсолютната неграмотност на автора. Прощавай, нищо лично, но фактите са факти. Има разликата между буквите „и“ (гласна) и „й“ (съгласна). Има и други набиващи се на очи неточности, но не е моя работа да продължа с редакциите. Заслужаваш наградата за оригиналност, но ще ти дам съвет, без значение дали ти е притрябвал – като доминиращ, заповядай на някоя начетена робиня да ти редактира писанията. От прочетеното разбирам, че имаш добра „екипировка“, с която да я наградиш. 🙂
    С искрени чувства и пожелания!

    • Я, учудващо и първия критичен коментар … Благодаря за него. За съжаление на няколко пъти съм казвал, че никога не съм твърдял, че съм грамотен.
      Има нещо много специфично в начина ми на писане (сигурно за това и много малко хора го харесват) – аз пиша един път: отварям формата за писане и пиша. Ако речника не върне проблем, дори не се връщам да го чета. Просто така нещата се получават импулсивно …

  34. Lucifer,
    Чудесно написано и много вярно…има и вариации, но всъщност Страхът е един и същ:
    -дали ще попадна на нормални?
    Благодаря ти…върна ме в едни години когато пътувах от Шумен до Сливен на стоп. Бях запасена с нервно паралитичен спрей 🙂
    Спомням си тръпката когато тръгвах на стоп..усещането за свобода..
    Различните срещи с непознати хора и характери..не бих могла да го опиша по добре. Адреналин..

    Поздравления

  35. Не съм фен на пътуването на стоп но като прочетох какви емоции има се чудя дали да не тръгна и аз на стоп 🙂

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.