Хората, които са имали някакъв по продължителен досег с мен знаят, че аз съм упорит, егоцентричен и не отстъпвам независимо от шансовете си. Просто съм си такъв.
Преди време, по трудния начин научих, че ако приемаш шанса за загуба, то значи приемаш загубата, за това за мен няма такова понятие. Няма „Ако“ … има „Когато“. Няма „Ако успея“, има „Когато успея“, защото, ако мога да цитирам един герой от една книга, „Битката не свършва докато не победиш!“.
Хвърляш всичко от себе си, даваш всичко в това, което си решил че трябва да направиш и ако по някаква невероятна причина не стане, продължаваш да опитваш. Независимо от шансовете, възможностите и пречките! Чистото упорство на човешкото в нас е това, което ни позволява винаги да печелим.
Ако допускаш възможността да се провалиш в това, което си решил да правиш, то даваш възможност на съмненията и пречките да намерят пролука и да те спънат по пътя, който си избрал. Даваш възможност на най-големия враг – собственият ти страх, да се промъкне и да те спъне.
Но когато в собственото ти съзнание кънти убедеността, че няма да се предадеш или откажеш, когато самият ти си повтаряш „Когато постигна това, което искам, ще …“ тогава нищо не може да те спре.
Човешката воля е нещо много странно. Прекърши я веднъж със съмнение и трудности, и човека като цяло остава слаб. Навежда глава и само чудо, може да го измъкне от това състояние. Но опитай се да я прекършиш … и тогава този за този човек няма нищо невъзможно. Няма неразрешима ситуация, няма пречка която да не може да премине.
Чистото упорство на волята, може да промени реалността покрай човека. Не веднъж съм казвал, че живеем в собствени малки реалности ограничени в само в собственото ни създание, а това край нас е допирната точка на множеството реалности и преплитането им за да изградим това, което се води реалност. А сега си представете какво може да постигне всеки един от нас, ако има безграничната вяра в самият себе си и чистата, кристална убеденост, че ще успее?
Ад и Рай … Кошмари и Лелеяни фантазии … Тартар и Олимп …
Нека не се заблуждаваме – хората не са добри. Те са просто хора. Във всеки един от нас има неограничени заложби да бъде велик, но велик с насилие над другите или велик спирайки насилието. Убедеността в самите нас е нож с 2 остриета, защото дава сила на тези, които искат да променят света към по-добро, но и на тези които искат да го притежават … и точно това е красотата … вечната битка на това, което наричаме, добро и зло. Да помагаш и да владееш. Хаоса в който се ражда прогреса. Повечето модерни достижения са направени от хора с цел, която е била поставена над всичко. От убедеността им, че са прави и тяхната цел е правилна.
Атомната енергия ни е дала „Проект Манхатън“, Чернобил, Ten miles island и Фукушима, но ни е дала и Ядрено магнитен резонанс, лъчетерапия и евтина енергия. Убедеността на хората в правотата им и опитите им да се противпоставят един на друг, защото вярват в собствената си правота е това, което движи прогреса. Колкото и да е странни ние винаги сме във война, дори да не я водим с патрони и бомби. Ние сме във война със себе си, за да можем да продължим със следващата крачка в живота. Ние сме във война с другите, за да можем да успеем. Дори сме във война с любимите си създания, защото … ами любовта си е война.
Но докато сме убедени в себе си, тази война е позитивна. Прогрес, излизащ от хаоса на индивидуалните битки, защото за да спечелиш трябва да си по-силен от другия, което означава да постигнеш повече от него, а той не може да остане по-назад … и така вървим на пред, състезавайки се, гонейки се … за да постигнем това, което ни трябва.
Битката със самите себе си. Собствената ни воля, изправена пред света и убедеността в „Когато!“, а не съмнението в „Ако“, това ни води на пред и винаги ни е водило. Въпроса е кой как ще впрегне тази воля и коя страна от хаоса ще заеме …
А за вас „Ако“ или „Когато“?
Ваш,
Lucifer
Пост 45 от поне 100
Вашият коментар