от Lucifer

Аз: Нали знаеш, че не съдя?

Тя: Е то това оставаше … Ти ако седнеш да ме съдиш, значи много съм закъсала

Аз: Защо? Аз толкова ли съм пропаднал?

Тя: Не, толкова си освободен … и това е комплимент!

Тази част от един чат вчера ме накара да се замисля … Не веднъж ми се е налагало да се проявявам като нечий здрав разум или нечия съвест, но до момента не ми се е налагало да се проявявам като нечий морал. Дали наистина самият аз съм до толкова безморален, че дори самата идея да покажа морално недопустимите неща от действията на човек, който ме познава го хвърля в шах?

Самият аз винаги съм твърдял, че съм лишен от морал. Това може и да не е съвсем вярно разбира се. Просто моите морални ценности се разминават с масовите такива. Винаги съм бил много твърдо про правенето „безморални” или „безпринципни” глупости и общия разврат, като цяло. За мен това е нещо съвсем нормално – всички ние сме животни и имаме някакъв първичен инстинкт, който ни кара да гоним някакви, понякога твърде мъгливи, желания, които идват от онова –  първоначалния хищник от който сме мутирали. И когато тези желания, били те осъзнати или не, изникнат в нас и знаем, че всъщност няма да ни навредят или не ни пречат по никакъв начин, то тогава защо да ги подтискаме? Защо да губим моментата свобода и удоволствие, което би ни донесло удовлетворяването на вътрешното животно?

Ами ако тези желанията противоречат на морала?

Това в общи случаи спира повечето хора да се отдадат на желанията си … когато някой ми заговори за морал, обикновено се усмихвам или изтърсвам нещо от сорта на „Майната му на морала!”. В повечето случаи хората остават с впечатление, че аз съм безморален. „Тя” е може би един от малкото хора, които ме разбират (макар и да не ме познава). И точно това е това – „Просто ти си толкова освободен”.

Какво е морал?

Морал е една съвкупност от обществено приемливи норми, които обществото ни задължава да спазваме. ОК. Но нима ние самите не сме част от това общество? Защо обществото трябва да ме налага, че полигамията е нещо „мръсно” или че отдаването на страстта, е нещо „лошо”? Нима секса с някого (говоря за доброволния такъв), пък макар и не „постоянния партньор” трябва да е нещо лошо? Този секс отнема ли от грижите, които полагаш за човека до себе си? Този секс намалява ли привързаността ти към него? Не. Не ги. Този секс е точно задоволяването на животинския нагон. За това и като ме питат дали бих простил изневяра, първо ги карам да ми дефинират изневяра. Ако имат предвид секс – че това не е изневяра. Това, което аз възприемам за изневяра, да предадеш доверието на човека до себе си. Не да го излъжеш, а да го предадеш. Целеустремено и умишлено да го нараниш.

За това и винаги се учудвам, когато връзките на хората покрай мен се разпадат заради изневяра, а се окаже че са се разпаднали заради секс. Не го разбирам и това си е …

На скоро си говорихме с някого относно това как градят връзките си и относно доверието и „изключителността” в една връзка. Е не го разбирам. Не разбирам, защо трябва да ограничавам партньорката си или защо самият аз трябва да се ограничавам. Хора сме нали така? Значи можем да разделяме нещата и да ги гледаме не като едно цяло, а като елементите на това цяло. Отношенията ти с някого само на секса ли се дължат? Или секса е може би основната спойка и ако го няма, отношенията ви ще се разпаднат? Ако е така, по-добре сложете край на това фиаско, което водите за връзка … замислете се – секса, чисто животинското задоволяване на страсти е нищо повече от една механика или биология.

Може би „ТЯ” не е права, може би съм закостенял, като всички останали, но с мой собствен морал, който няма нищо общо с този на имагинерната единица „общество”, макар че предпочитам да се лаская и да мисля за себе си като за свободно, мислещо и свободомислещо създание, което има принципни норми, различни от тази на масите.

Знам, че това което казвам не е нищо ново, и знам че за някои от вас ще е неприемливо, но така аз виждам нещата.

А вие как ги виждате?

Ваш,

Lucifer

2 Отговори на “„Толкова си освободен” … или морала, така както го виждам аз”

  1. То изневярата много рядко се върши с умишленото желание „основният“ партньор да бъде наранен и/или предаден. В повечето случаи лъгането, свързано с нея, произхожда, напротив, от страх да не бъде наранен другият. В повечето връзки е трудно да кажеш – абе виж, аз те обичам, обаче изпитвам любов и към друг човек (или – искам да правя секс и с други хора). А понякога поради ред причини е трудно или нежелателно да се прекрати основната връзка, ако се е появило нещо ново на хоризонта. Често човек не може да избере на кого държи повече и се разкъсва. Варианти много.

    Ще ми се да живеем в свят, в който отношенията между хората не са устроени и да обичаш и да бъдеш с много хора не би било проблем. Има и такива връзки…

    Що се отнася до морала, ще кажа нещо малко учебникарско (извинявай, ама бившият даскъл нрава си не мени). Това, което разбираш под „морал“, се нарича по-скоро „етика“. Етиката е характерна за дадено общество или общност, гилдия и т.н. („журналистическа етика“, да кажем), а моралът е личен. Тоест, моралът са твоите представи за добро и зло. Не казвай, че нямаш такива. Доколкото съм те чела, съм останала с впечатление, че за теб не е хубаво да се причинява болка без съгласието на другия и да се прехвърлят границите на владеенето на себе си при причиняване на болка на другия. Значи, според господстващата етика садо-мазо отношенията може да не са „морални“, но според твоя морал те се подчиняват на определени правила :-).

  2. Браво Луци, много хубава тема и много интересен въпрос, на който си струва човек да обърне внимание. Като цяло той засяга личната свобода на един индивид (за която съм ТВЪРДО ЗА)и нейната неприкосновеност и дори святост. „О, свещенна свобода“ би се провикнал някой. 🙂 И да, защо не? Нали уж всеки човек се ражда свободен на тази земя, има свободен избор да бъде какъвто иска, без разбира се да пречи на другият? И на фона на тази личностна свобода застава стената, веригата, рамката, решетката, клетката наречена морал. Нека така да го разгледаме казуса, моралът е нещо което някой се опитва да ни внуши, че е правилното решение за нашия живот. Е да обаче вече казахме че всеки се ражда свободен и има право сам да вземе решение за живота си. В тази връзка за какъв морал тогава говорим? Кой ти казва че трябва да го приемаш, да го спазваш, да се ограничиш в рамките на неговите правила и дефиниции? Самият факт че в живота на всеки един от нас стоят двете максими морал-избор трябва да ни наведе на логичната мисъл че въпросът е относителен. Както е относително и понятието морал по принцип. За шепа хора, общество, кръг, социум и т.н. в понятието морал се съдържат един определен набор от действия, ценности, принципи и т.н. Но за друга шепа хора, общество, кръг, социум и т.н. под понятието морал се крият различни по същност ценности, принципи и норми на поведение. Следователно къде е истинският или абсолютният морал? Да знам, ще прибегнем към статистиките, тенденциите, модата и т.н. и ще изградим един универсален модел за морал. Но дали няма да е на цената на дискриминация спрямо тези общества, за които универсалните критерии за морал са в пълен или частичен разрез, с техните разбирания, принципи, ценности и т.н.? Дали това не е форма на някакво насилие на мнозинството спрямо малцинството? Моят отговор е че трябва винаги да се бориш за твоето право, правото ти на свобода… Или поне това което е за теб свободата. О да, граница винаги ще има, крайности, табута, лимити и т.н. Единственото ограничение което би трябвало да те спира е да не насилваш друг против волята му или да не взимаш ти решение за неговият живот. Това е единствената граница която според мен не бива да бъде прекрачвана. Останалото е просто свобода. Никакъв морал, никакви правила, никакви ограничения-в мислене и действия, просто това си ти. Изобщо много можем да разсъждаваме върху темата…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.