от Lucifer

Някой ме попита преди няколко дни, дали мога да нараня жената която обичам и остана изненадан от директния ми отговор – да.

Нека обясня.

Никой не може да пипне човека когото обичам с пръст, без да рискува да да загуби няколко не жизненоважни, но много болезнени части от себе си. Аз нямам много заплашителна визия, но и нямам много задръжки. Аз съм си леко (не много леко, де) overprotective и ми трябва съвсем малко за да откача. Не се притеснявам да се раздавам до последно и да правя всичко необходимо за нея.

Проблема винаги е бил в това, че за да обичам, то човека към когото е насочено всичко трябва да ме приема такъв какъвто съм – от най-възвишените творчески чертички в характера ми, до животното в което се превръщам понякога. И колкото и да е странно това е което ме кара да наранявам физически създанието до мен.

Аз съм егоцентрик. Желая всичко което усеща жената край мен да идва от мен. Болката която причинявам, не е нищо повече от странно проявление на това което изпитвам към нея. Извратена привързаност, може би … но по-скоро е това от което виждам, че има нужда. Усещанията, които разбирам, че иска да изпита.

Колкото и да е странно болката, която причинявам е моят извратен начин на близост. Моята милувка, врязваща се във всички частици на съзнанието. Моето докосване, което едновременно е очаквано и ужасяващо.

За мен нараняването на любимия човек не е нищо повече от едно продължение на любовната игра … не по-различно от масажа или сметаната. Нещо като продължението на танца, който сме започнали още с първото докосване. Колкото съм по-привързан към жената срещу мен, толкова повече съм способен да я нараня … странно, нали? Не логично … но всъщност много, много човешко.

Всъщност става въпрос за приемане и доверие. Всеки от нас има своите желания, има нужда да бъде приеман такъв какъвто е. Има нужда да усеща вярата на другия в себе си. Там се намесва и причиняването на болка от моя страна. В една много основна своя частица за мен причиняването на болка на любимото създание е една дълбока милувка … желание да изпълниш всяка фибра от нея със себе си и в следващия момент проверка на доверието което има в мен. Доверие в което не се съмнявам.

Колкото и да е странно отговора е много прост – наранявам, защото обичам и обичам тази която мога да нараня както искам. Но не бих позволил някой друг да я нарани. Ако някой го стори … „му се стоварвам като цял куп правоъгълни неща за строене“ както казва Ваймс.

Надявам се да не съм ви оплел много и да сте разбрали какво искам да кажа … ако не – ще обяснявам на лични …

Ваш,

Lucifer

5 Отговори на “Болезенена любов …”

  1. Kато изключим онази тъпа (но за мен важна – педант, какво да се прави) забележка за граматичните неточности, имах усещането, че аз самата говоря на места в този пост. Каквото и да добавя, би било излишно. Да бъдеш от онази страна, която държи камшика е не само удоволствие, но и отговорност. Всъщност, трябва да ти благодаря за тези размисли. Без изобщо и да си помислял, си дал отговор на онази част от подчинените мъже, които недоумяват що за домина съм, след като не искам да направя „едно плейче“ точно с него. Ето го отговорът, момчета! Болката не е самоцел и демонстрация. Тя е интимност. Поздравления, Луцифер!
    Lady_X

    • Благодаря.
      Самият аз отговарях на поставени въпроси … радвам се, че ти е харесало.

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.