Все по-често ми се струва, че май съм се объркал … или може би просто все по-често ми прави впечатление това, че хората не виждат нещата както трябва. Учудва ме … слепотата на хората.
Не, не говоря за това, че хората не виждат нещата, а за това че избират да виждат само частите, които им изнасят – онова, което най им импонира на възприятията. Все по-често ми се случва да се сблъскам с хора, за които нещата не са бели или черни, а както те ги виждат. Толкова – одностранчив поглед и самоопределяне за добро и зло, което се гради само и единствено на техния собствен малък свят. Без съобразяване, дали това, което искат/могат/виждат не означава и нещо друго.
Не ме разбирайте погрешно – не казвам, че аз съм прав или че само аз виждам нещата (правилни или не). И аз страдам понякога от същата слепота. Това което ми прави впечатление е че все по-често се забелязва не само отричането на друга гледна точка, но цялостното нежелание да съществува такава. Правотата на индивида, поставена над истината.
Аз ли съм сбъркан или хората, наистина понякога забравят, че не живеят сами?
Разбира се има как всеки индивид да наложи своята гледна точка и да я превърне в истина, но това не я прави такава. Истината е многопластова и многослойна. Но не мога да го разбера.
Истината, казват, се ражда в спора … но какво е спора? Не, това не е безсмислено каране, не е налагане на мнение със физическа сила. Спора е поставяне на аргументи и доказване на истината, такава каквато я виждаш, променяйки по този начин както собствената си гледна точка, така и тази на човека срещу себе си … Никой не казва, че накрая трябва приключите съгласни с една и съща теза, но дори акта на формиране на аргумент, ще помогне да осмислите това което искате да кажете.
Но за да се стигне до там, трябва преди това да се приеме възможността да не сме прави. Да има и друго мнение, дори диаметрално противоположно на нашето собствено. И въпреки, че не ни е приятно, трябва да приемем поне съществуването му, за да можем да разберем се бе си …
Но защо ли да си правим този труд? АЗ СЪМ ПРАВ! Другите бъркат … моята гледна точка е вярната, всичко друго не струва …
А твърдоглавото неприемане на другите, не разбирането … това е големия ни проблем. Замислете се – и като нация и като отделни общности – индивидуалността и личностното налагане, поставени над общото постигане на целите. Измяна на приоритети в страни от социалните към личностните фактори … отдръпването на Аза към самият себе си.
Защото индивидуализма е неделима част от нас самите, но индивидуализма би трябвало да се гради в социалната структура в която сме. Не можем всички да сме прави и не можем всички да настояваме, че само нашата гледна точка е вярната. Някъде по-средата между индивида и социума лежи една демаркационна линия – там където обществото и индивида струпват бойната си техника за да враждуват един с друг … и точно тази линия е мястото където всеки от нас трябва да нанесе корекциите си – да се отдръпне малко, за да погледне бойното поле, което нарича свое Аз, да погледне идеите си, да погледне желанията си и да ги сравни с тези на врагът, на онези там, които искат да го затрият … не казвам.
Ще видим, че врагът всъщност не е там. Врагът – обществото, социума – не се е изправил срещу нас и не се опитва да ни заличи. Просто се опитва да ни направи част от едно цяло – от единица, по-голяма от своите съставни части.
Понякога просто трябва за момент да приемем, че не сме съвсем прави (дори не се налага да се съгласим, че бъркаме) за да постигнем повече, от колкото упорито да се противопоставяме. Свободата да сме самите себе си, без това да пречи на другите. Да имам позиция и гледна точка, но да осъзнаваме, че не можем да сме винаги прави или че само ние виждаме единствената истина.
Крачка на зад … и оценка на самите нас …
Аз не приемам, че съм прав докато не го докажа неоспоримо. Аз имам позиция, която отстоявам, но съм склонен да приема другите. Аз имам своята истина, която съм склонен да разгледам в светлината на чуждата такава …
А вие?
Ваш,
Lucifer
Изображение: Francesco Petrungaro
Вашият коментар