Светът ни се определя от граници – държавни граници, социални граници, финансови граници, но може би най-определящите и трудните за пробиване са собствените ни граници – тези които си поставяме сами и с които ни е трудно да се справим. Дали ще са спрямо другите или спрямо себе си е без значение. Ние сами избираме до къде да се простират.
Ние сами поставяме тези граници. Това са правилата, които ни определят и дефинират в нашата малка реалност, която наричаме съзнание. Това е начина по който комуникираме с другите. Начина по който се държим с тях. Дори начина по който ги виждаме. Нашата дефиниция за това, което сме. Това, което ни позволява да запазим себе си в морето от хора, което наричаме общество и социални контакти.
Всеки от нас си има comfort zone – някъде из трудовете за поведение и комуникация е дефинирано на 1 до 3 метра. Това е онова разстояние от нас, под което допускаме наистина близките си хора. Но има и една друга зона на комфорт – комуникационната и социалната. Един лимит на поведение, една скорост на сближаване, която ако ни бъде нарушена се чувстваме некомфортно, макар и не винаги да е така …
Една от бившите ми партньорки, имаше влудяващия за мен навик да скъсява комуникационната дистанция с хората с невероятна скорост. Може това да е едно от нещата, които ме бяха привлекли в нея: усмихната, открита и в някакъв случай без ясната идея за комуникационните граници на другите. Аз самият съм от дръпнатия тип – учтив, на моменти студен, но винаги дръпнат леко с хората, които не познавам. Опитвайки се винаги да преценя дали случайно не нарушавам границите на зоната им на комфорт.
Може би това ме накара да я харесам – от момента в който се видяхме, тя се изля като порой през границите и бариерите, които първоначално издигам с хората. И преди да успея да се замисля, че ми е неудобно или непривично, вече беше късно: бях запленен от това колко еротично се извива тялото и докато свършва … с каква наслада се отдава на секса … от това как се превръщаше в пластелин в ръцете ми.
Но ме влудяваше, защото скъсяваше дистанцията със всички. В някакъв момент се чудех дали за нея съществува понятието личен и интимен. Не се стесняваше да пита хора за лични неща. Това е нещо, което аз не мога да направя. Още по-лошо: не искам да правят на мен. Някак си е … объркващо, поне за мен дръпнатия: ей така докато си седим на маса с напълно непознати, изстрелва въпроси, които вярно че не нарушават добрия тон, но които аз не бих задал от … ами от желание да не накарам другия да се чувства неудобно. Въпреки това си бях привързан към нея, но това е една друга тема.
Границите, които поставям в комуникацията и отношението с другите са нож с две остриета. От една страна не допускаме да се изложим и да нарушим комфорта на другия. От друга ни пречат да се сближим с хората и да комуникираме свободно с тях.
Но ние издигаме тези граници. Издигаме ги най-вече поради една причина – да запазим собствения си комфорт. Да не позволим на другите да се натрапват и да се месят в това, което сме. Не зависимо дали говорим за физическа или комуникационна зона на комфорт, нашите граници стоят там за да пазят нас самите от другите.
Лично аз има моменти в които избухвам, ако някой ме докосне. Усещам ръката на другия като някаква тежест … като някакво нарушаване на онова малко лично пространство, което обитавам. Онази част от реалността която съм аз.
Или ако наруши комуникационната ми зона на комфорт: твърде бързо и твърде силно фамилиарничене или липсата на уважение към хората, край него. Нарушаването на социалните норми …
Има случаи когато ми идва да забия вилицата с в ръката на някой, който ей така от нищото започва да се държи зле (според мен) със сервитьор или с някой, който го обслужва във момента. Не понасям такива хора. Аз може да съм студен и трудно общителен, дори когато ми се усмихнат (особено ако не съм на кеф), но не си позволявам да не зачитам хората, които се грижат за доброто ми прекарване (дори да не се справят много добре). Не ги унижавам, както не искам аз да бъда унижаван.
Границите, които поставяме около себе си имат за цел не толкова да ни пазят, колкото да ни дефинират… да дадат форма на нашето малко късче от тук и сега, което наричаме реалност и което определяме самите ние. За това и комуникацията с другите прилича на водене на външна политика:
Ако сме в добри отношения, границите ни са отворени и търгуваме свободно мисли, идеи …
Ако сме в лоши отношения, всяко преминаване на границите ни е акт на агресия и ние тръгваме на война.
Ако сме неутрални, то винаги внимаваме как се държим с другите и те внимават как се държат с нас.
Но винаги има разликата на правилата които важат в различните граници – това което за мен е нормално, може да е съвсем непривично за съседа, както и неговите „правила“ да са неприложими при мен.
А къде се простират вашите граници?
Ваш,
Lucifer
Снимка: Silvia Pavone
Пост 29 от поне 100
Лично пространство ? За всеки човек това определение е различно… навлизането в тази територия става много трудно, но допуснеш ли някога някой до това място, сякаш връзката между вас се засилва (по необясним начин) за теб този човек вече не е случаен минувач, а по-скоро се превръща в нещо което е част от теб самия. Нарушаването на тази граница от нежелан за теб човек е нещо различно – война, отдръпване… тук се съгласявам с теб, но както казах за всеки човек личното пространство е различно. За някои да говориш на маса с напълно непознат и да му разкажеш част от живота си, не означава че си го допуснал прекалено близо до това пространство което за теб е лично, интимно. Хора и характери всякакви… не бива да съдим или да ни съдят за това което сме 🙂