от Lucifer

Няколко вметки, преди да започна:

  1. Ако нямате някакъв опит с въжетата – прескочете този пост.
  2. Този пост е малко по-абстрактен от колкото сте свикнали да виждате от мен.
  3. В този пост ще срещнете думички като „енергия“, „зареждане“ и „медитация“.

Предупредени сте.

Човек има 5 сетива – слух, усет, нюх и вкус. И когато загубим едно от тях, другите се засилват. Още повече ако тази загуба не е постоянна и не е нещо с което сме привикнали. Съзнанието ни е настроено така, че да усещаме много по-пълно липсата и още повече – да се опитваме да я компенсираме.

Дали връзването е изкуство или не, не е важно. Важното е че връзването е творчески процес – за да бъде качествено и за да бъде … по липса на друга дума … интересно, връзването трябва да има променливост. Творецът, в случая – връзвача, трябва да познава собствените си възможност, възможностите на материала си – въжето и възможностите на платното си – модела.

Но връзването започва от вътре. То започва в съзнанието и в мисълта на връзвача и макар да се съобразява с ограниченията на материала и платното, връзването извира. Началото, много преди въжето да се озове в ръцете, е в съзнанието на този, който връзва.

Не мисля, че има човек, който да се е занимавал сериозно с връзване, който да не изпада в собственият си свят, когато наистина се отдаде на това, което прави. Въжето се превръща както в инструмент, така и в проводник на комуникация между модела и връзвача. Лично аз го усещам като отдръпване – едно тихо място, не зависимо от околната среда в което съществува само желанието ми, модела и въжето ми. Едно отделяне от заобикалящата среда, от шума, от публиката … откъсване и от самият себе си.

Знам, че повечето връзвачи го усещат и го постигат – виждам го в очите им, във невъзможността им да комуникират нормално докато връзват. Наречете го концентрация, съсредоточение, поглъщане от задачата. За мен едно такова състояние е лесно – мога с лекота да изключа външните дразнители и да игнорирам всичко, което не е важно. Съзнанието мисе фрагментира до там, че да ми позволи да се затворя в една малка собствена реалност, заедно с въжетата и модела, докато в същото време част от мен остава на щрек за околния свят.

До колкото разбирам, аз съм от щастливците, на които им е трудно да бъдат разсеяни. Всеки творец гони точно тази свобода на собствената си реалност. За това и на ORSS, Ludvig моли за тишина или поне по приглушени разговори, докато връзва, за да може да изпадне в тази малък свой свят – само той и това което прави.

Както вече казах имам 5 сетива …

И може би най-важното, когато творим нещо което не е свързано със звука е зрението (видяхте ли сега къде е сетивото, което ви се губи). Всеки който се занимава с връзване, разчита преди всичко на това, което вижда – дали въжетата са оплетени, дали минават на правилните места. Но това е и сетивото, което ни ограничава.

Можем да разглеждаме връзването като творчество, но както всяко друго творчество, трябва да познаваме автора – трябва да познаваме себе си, да разберем сами какво можем. Да надникнем вътре в нас и да видим … колкото и да е странно за този вътрешен поглед, гледането пречи.

Да връзваш без да гледаш.

Странна концепция, нали?

Странно е да твориш нещо, за очите на другите, без да използваш собствените си очи.

Но това е само ако гледаме на връзването само, като на създаване на нещо. Но връзването, може да е толкова много повече. Връзването е комуникация. Връзването е взаимност. Връзването е, в някакви моменти, откровение – възможността да надникнеш в себе си. Акт на творчество.

Но защо да връзваме без да гледаме?

Причини много. От чисто рационалната страна на нещата – това е тренировка на мускулната памет и развива условни рефлекси за работа с въже, които да ни помогнат. От не толкова рационалната страна стоят такива думички като медитация, опознаване на партньора и себе си и зареждане.

Нека да се спра първо на рационалните причини.

Мускулна памет е свойството на тялото да извършва определени действия, които да се превърнат в рефлекс. Голяма част от информацията, която се обработва от съзнанието ни, когато правим нещо с ръце се възприема от очите. Виждаме къде стои въжето, виждаме колко е опънато и колко е стегнато. Вярно е че също така и усещаме, но не усещаме толкова колкото виждаме. Когато премахнем това, което виждаме, сме принудени да използваме повече „усет“ – да усетиш въжето, да усетиш опъна. Да внимаваш в посоката в която се движиш. Най-обикновено Такате-Коте, което всеки рано или късно прави до умопомрачение се променя – трябва да заместиш с усещане, това, което до сега са ти казвали очите.

Последователността от действия, които до сега са били просто за да получиш желаната от теб форма, се превръщат в ключа към успеха. Ръцете и съзнанието ти трябва да работят заедно за да се придържат към формата, която искаш, защото нямаш как да си сигурен че правиш, това което искаш. Дори простите възли се променят – каква е дължината на „примката“ която оставяш на single-colon tie-а? Колко намотки си направил? В каква посока се движи въжето, за да можеш да затегнеш. Неща, смятани с отворени очи за даденост се превръщат в неща, които трябва да учиш отново. Задачи, с които трябва да се справяш.

Изолирайки зрителния вход и оставяйки се само на усещането, за това, което правиш, се изгражда една основа, която заляга дълбоко в подсъзнанието. Трябва да се упражняваш достатъчно за да получиш качествен възел, което означава, че освен големия брой повторения се налага и да изчистиш техниката си – след като всяко излишно движение е загуба на време, но много повече е внасяне на хаос в една подредена система, значи трябва да се премахне. Налага се рафиниране на всеки възел, всяка позиция, всяко действие.

Това е и добър начин да усетиш партньора си – не да видиш до къде можеш да го огънеш, а да го усетиш. Някак си подсъзнателно, когато не виждаме, усещаме с много повече детайли – огъването на крайниците, съпротивлението на ставите, начина по който се усуква. Поемането на въздух. Дори топлината на кожата на другия – усещането за него, звука му … дори аромата, който излъчва. Всичко това изгражда един много по-пълен образ на човека с който работим, като в същия момент му дава възможност да ни опознае повече.

Пример за това са думите на модела, който най-често връзвам, използвайки тази техника – според нея, енергията ми се изменяла. Ставал съм много по-съсредоточен и много по „там“ от колкото когато просто връзвам.

Лично за мен тази техника ми действа като медитация – помага ми да изпразня съзнанието си и да се заредя. Помага ми просто да правя, без да бъда разсейван от друго освен от действията си. Позволява ми да се откъсна от това, което съм и за момент да се потопя в себе си. Да остана на саме, вътре в себе си … Да се презаредя и да извлека колкото може повече от това, което правя.

Разбира се, да загърбиш едното си сетиво, при това доминиращото не е лесно. Не е лесно да промениш целия си начин на възприемане на света около себе си, целия начин по който вече изградените рефлекси работят. За това и казах в началото, че това не е статия за хора, които нямат опит. Да връзваш без да виждаш изисква специален начин на възприемане на това което правиш. Изисква да можеш еднакво добре да видиш в ума си и с очите си. Изисква воля и търпение, но най-вече желание.

Но преди просто да хванете въжето и да затворите очи, замислете се дали можете да проследите всяка една извика от това, което желаете да правите. Помислете, дали всяка стъпка от възлите, които смятате да положите, ви е ясна.

Ваш,
Lucifer

Вашият коментар