от Lucifer

Както на скоро споменах имам намерение да публикувам неща, които съм написал.

Не казвам, че е нещо специално и няма за цел да е нищо повече от разказче на не много добър драскач. Това което ще ви дам да прочетете днес е мещо което започнах да пиша в задръстванията, на път от работа. Надявам се да харесвате такъв вид приказки. Ще го публикувам на 2 или 3 части, просто защото до момента е над 2000 думи, а една приятелка ми каза, че било дълго …

Приятно четене.

Тишината изпълваше каменния коридор. Старите камъни стояха обгорели на места. До сега не беше виждала тази част от двореца. Нокой не я виждаше до последния си ден тук, а много не я виждаха и повече. Не беше рядкост и някои никога да не излезе повече.

Не изпитваше страх. За този момент се беше готвила през последните 5 години. На някои им отнемаше повече. На всички им отнемаше повече. Беше чула, че до сега не е имало толкова младо създание да достигне до тук. Тя беше първата. Само за пет години.  5 ужасни години. 5 прекрасни години. 5 години през които Той не дойде да я види, въпреки обещанието си. Казаха и че я приемат само заради него. И пак заради него я прекараха през ада. Превърнаха я в слугиня. Заради него и се подиграваха. Заради него тя беше просто Алара, а не … Трябваше да спре да мисли за това каква е била, трябваше да забрави и какво е било. Беше важно да се съсредоточи върху това което и предстоеше … 5 години чака днес … и то точно днес – деня в който беше родена.

Времето и изтичаше … Знаеше го! Знаеше, че някъде там изтичат пясъците на времето … на нейното време. На времето което и остваше за да се справи. Не можеше да загуби тези 5 години. Ами ако …?

Страх! Заля я на талази. Страх!

Ами ако се провали?

Ако загуби тези 5 години?

Ако е една от тези които не напускат коридора?

Ако го загуби?

Ако се предаде?

И най-лошото … ами ако предаде Него?

Пред очите и изникна отново картинката от преди 5 години, когато дойде за нея. Спомни си тъжните Му кафеви очи. Спомни си гласът Му, който бавно и обясни, че е дошъл да я отведе. Спомни си страха си. Страхът я заливаше на талази … обливаше я и я задушаваше … започна да се паникьосва … Мислите и се разбягаха във всички посоки … страхът я побъркваше … виждаше … помнеше …

Нещо проблесна в съзнанието и … някъде там където чувствата ги нямаше, в малкото зрънце което представляваше тя – Алара. Там където беше тя самата … Страхът … имаше нещо за стрха … Онова което беше тя се надигна … видя го … чистото спокойствие на силата вътре в нея се надигна и я обгърна в морето от страх … протегна се към надигащата се сила и я приветства … прие я … и тогава го съзря …

Беше заобиколена от матово кафяво сияние … мрежа … вече виждаше … евтин трик. Това не беше нейния страх. Това беше страх извикан от друг, страх дошъл отвън … и тя вече го виждаше. Виждаше мрежата кяото я обгръщаше като пашкул … усещаше силата и усещаше и живота, който пулсираше в края на тази паяжина и и вдъхваше сила. Съзнанието и се напрегна. Дори нямаше да използва сиалта си … познаваше структурата на този тип заклинания … протегна мисълта си … търсеше … опипваше … проследи бавно паяжината до източника и и се стовари с всичко което беше тя …

Някой изкрещя, а мисълта и срещна щит, който я отблъсна … и страхът се отдръпна от нея.

– Това ли да очаквам? – провикна се тя. – Евтини номера ли обитават великия лабиринт? Или си мислите, че с това ще ме спрете?

Гняв. Бавно и целеустрмрно се остави на гнева да обладае това, което не беше спокойствието на същинското и аз. Помнеше. Помнеше и по-важното е, че знаеше … беше учила и беше разбрала. Не беше загубила тези 5 години.  Притисна гнева си по-плътно.  Нейния гняв. Гнева и към всичко и към всички и към никого определено. Задържа го … втъвърди го с решителноста си … докато го накара да затрепти в нежно оранжево сияние на 2 стъпки около нея.

„Гнева е вашия най-добър приятел, но най-лошият ви съветник!” – това и преподаваха в началото. – „Постави гнева си под контрол и той ще ти служи. Остави се да те контролира и ти ще му служиш!”

И тя го направи.

Другите още се опитваха да извикат гнева вътре в себе си, а тя вече се къпеше в него. Другите имаха нужда от стимул, а тя просто да го пожелае. Научиха я на още много неща, но контрола над гнева беше най-важното. След толкова време успя да разбере мъдроста на думите които кантяха в главата и. С гнева си можеше да постигне всичко … но ако не внимаваше, той можеше да постигне всичко с нея.

Припомни си първия път когато нежното оранжево сияние я обгърна. Помнеше опиянението от успеха … но помнеше и как изтърва контрола си само за миг … само за миг гнева и проникна в това което беше тя … в ядрото на съзнанието и … само за миг света загуби очертанията си …  Повече никога не изпусна контрола над гнева си. Никога, нито за миг.

Вече крачеше уверено … всяка крачка я отвеждаше все по-близо до изхода.

Завой. На ляво.

Още един …  тишина … отново на ляво ….

Наричаха го просто Лабиринта. Сигурно имаше и друго име, но всички го наричаха просто Лабиринта. Всички, от първия си ден чуваха за него, но само тези които го бяха преминавали знаеха какво е. Имаше много слухове. Единственото сигурно беше, че всеки може да влезе в него. Всеки, във всеки един момент можеше да поиска да влезе и щеше да бъде допуснат.

Беше изпитание. Беше последното истинско изпитание. Мнозина имаха силата, не малко имаха и познанието, но само тези които го бяха преминали можеха да твърдят, че ги владеят, а не просто ги използват. Това беше истинското изпитание пред истинските Магьосници.

Нов завой … този път на дясно …

Стените бяха от най-обикновен сив камък, от който беше изградената цялата крепост. Нямаше нищо специално.  Тя не виждаше нищо специално. За какво беше цялата тайна и загадъчност? Каменен коридор и мрежа за страх? Тя започна постепенно да се отпуска, дори си позволи лека усмивка … оранжевото сияние покрай нея започна да избледнява …

Разклонение … на ляво …

Нещо я спря … опита се да направи крачка на пред … не ставаше. Напрегна силите си … нещо не беше на ред … нещо липсваше … Тогава го забеляза … оранжевия блясък край нея се беше стопил. Гневът и беше все така под контрол, но … не … гнева и вече не беше с нея … Опита се да направи крачка на зад, но не можа … беше … Залепнала? Опита се да помръдне ръце, но не се получи. Усети как я обзем спокойствие …

„Спокойно. Всичко ще се оправи.” – мислите и нашепваха спокойствие. Нямаше за какво да се притеснява …

Нещо и нашепваше, че има нещо не редно в цялата картинка …

„Само паяжина. Няма смисъл … Трябва да се успокоя … да се отпусна … ще премине”

Толкова приятна тишина … и тъмнината … нямаше за къде да бърза … можеше да си почине …

Тръсна глава.

Усмихна се злобно.

Разумът и се избистри под волята и.

Силата и се надигна.

Докосна мрежата, която я обграждаше, много леко … само колкото да я усети, но това и стигна. Усети как силата и се стопява в невидимите нишки на това край нея. Знаеше този тип заклинания.  Нямаше да може да го разкъса … поне не директно.

Отпусна се. Затвори очи и се протегна на вътре. Достигна силата си … потърси спокойствието в морето от магия вътре в нея. Знаеше, че дори да изразходва всичко с което разполагаше, няма да и стигне за да разкъса това, което я обграждаше. Беше качествено направено. Пое малко от сиалта си и постепенно я освободи, без да прекъсва връзката със мисълта си. Остави силата си да се разтвори, а с нея и съзнанието и … видя цветовете …

В главата и се оформиха цветоете и формите на заклинанието. Без да губи връзка със силата си освободи още малко от нея … формите се проясниха … силата и се разтла като капки вино в чиста вода … видя обгръщащите части, тези които отнемаха силата и, но те не я интересуваха …. бавно се плъзна на вътре … под изцеждащата обвивка … използва магията си за проводник на съзнанието и още от сиалта си … намерия ядрото на формата  … видя формите … успя да разгледа заклинанието. Видя възлите и ключовите точки. Усмихна се в този нереален свят на собствените си мисли и представи. Протегна се към морето от магия в нея и го стовари върху заклинанито … усети го как се разпръсна пред този напор.

Отвори очи. Нищо не я задържаше.

Усмихна се. Само беше чувала за този вид магии – изцеждащи силите на този върху, който се стоварят, неутрализиращи силата и поглъщащи я. Лабиринтът и се стори по-интересен.

Гневът и се завърна по команда, но този път не заискри около нея. Не, този път тя го пусна на няколко метра около нея, разпиля го тънко, колкото мисъл и крехко, колкото снежинка … всяка магия би го прекършила … и точно това искаше. Тишината на коридора приветства звука от стъпките и.

Следва продължение …

Един отговор за “Алара в Лабиринта – Част 1 (Приказки)”

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.