Размисли …

Има такива нощи, като тази, когато думите напират да излязат изпод пръстите ми.

Не са големи или велики. Без мисъл и без смисъл. Просто думи напиращи да излязат изпод пръстите на някой, който стрда от недостатъчно творчество.

Има вечери като тази, когато не мога да удържам собствените си мисли в главата си.

Вечери като тази …

Не не магически, дори напротив – ако ги погледнете ще видите, че няма по-немагически от тях. Просто вечери като тази. Нощи в които думите напират и пръстите те сърбят да пишеш, пък било то и бращолевения.

За пореден път тези дни се замислих за преходността, за това че всичко което имаме е един миг и трябва да го употребим, по възможно най-добрия начин. И че въпреки това го губим за глупости … но си мисля и че това не са глупости. Напротив. Живота бил това което се случва докато градим планове за него. Не … живота са нашите планове, това което правим, докато ги осъществяваме. Просто трябва да се научим да живеем винаги. Да поемаме с пълни шепи това което ни предлага и да се наслъждаваме на всеки миг, приятен или не – няма значение …

Трябва да се научим да се наслъждаваме на това което ни заобикаля и на това което е в нас, това което ни се предлага и на тавоа което ни се отнема, защото най-важното са усещанията … тези малки и натрапчиви импулси – приятни или болезнени, които ни напомнят, че сме живи. Които ни напомнят кои сме. Които ни напомнят, че дори и само да правим планове за живота, то го живеем. Миговете, които ни напомнят, че трябва да живеем във всеки миг, независимо дали в очакване или в случване.

Живота е да вървиш на пред. Да си поставиш цели, пък били те и невъзможни и да ги гониш до последно. Да преследваш това което желаеш, дори да нямаш сили повече. Живота сме ние. От люлката до гроба. От първата глътка въздух в ръцете на акушера, до първата лопата пръст на гробаря върху ковчега на последния човек, който ни помни.

Живейте до край, пък било то и планувайки как да живеете.

Ваш,

Lucifer