Ритуал

Една приказка от мен. Преди малко я завърших и реших да я споделя.

Последен символ.

Последен символ и подготовката щеше да е завършена.

Последен символ и десетилетията загубени в книгите щяха да се отплатят …

Хвана черния тебешир и започна да очертава последния символ, който му трябваше, ключа към всичко …

Зад него се разнесоха стонове и дрънчене на вериги …

– Потрай. – гласът му беше спокоен. Нищо не можеше да наруши концентрацията му, дори окованата за олтара кучка, която беше забърсал в някакъв бар.

Последния символ изискваше максимално съсредоточаване … той беше „Ключа” … извора …

Тебешира се движеше леко, бавно, воден от цялото познание, което беше придобил през тези години. Започна последната дъга и усети как клопката щракна … Да … значи беше на прав път …

Заклинанието нямаше да позволи да не го завърши … но и нямаше да му гарантира успех … още една крива … капки пот се стичаха по челото му … завой … крива … обръщане …

В един момент натиска се вдигна и успя да дръпне ръката си и да огледа какво беше сътворил …

„Га нар Ках” – хилядите ключове беше изобразен пред него. Без грешка … усещаше струящата от там сила … усети как се разлива и обгръща останалите символи на пода …

Всичко беше готово … трябваше му само кръв … кръвта щеше да даде силата на живота на това заклинание …

– Хубав кръг.

Той подскочи, стреснат от непознатия глас.

– Кой е там? – никой не можеше да премине през преградите които беше поставил! Беше обградил цялото помещение с някои от най-мощните заклинания и мрежи които знаеше …

От сенките се откъсна форма и пристъпи в светлината на церемониалните свещи. Беше някакво момче, не повече от 19 – 20 годишно … Започна да се разхожда бавно по периферията на изрисуваните символи и да ги разглежда …

– Я! Много добре … – гласът на младежа беше развеселен. – Не мислиш ли?

– Да. Има заложби. – този глас принадлежеше на момиче. Формата и се очерта на няколко крачки от мястото от където беше изплувал младежа.

– Кои сте вие! И какво искате … как се озовахте тука … как влязохте … – беше започнал да се паникьосва, а това не беше правилното поведение за такъв като него. Все пак той беше магьосник!

– Знаеш ли … – погледа му не се откъсваше от символите на пода, а гласът му беше все така небрежен. – … много мразя да се налага да обикалям да търся приятелите си.

– Досадно е наистина. – добави девойката. – И не можахме да си допием … и музиката беше хубава.

Кои бяха те?

От къде се бяха появили?

Как бяха влезли тук?

– Какво всъщност иска да направи? – тя проследяваше символите с пръст, но от разстояние. – Познавам повечето, но до сега не съм ги виждала така изписани …

– Хм … – момчето се наведе и прекара ръка над един от символите пред него. – Някакъв портал до колкото схващам …

Започна да се ядосва … не го интересуваше кои бяха тези, но нямаше да му се месят още дълго! Все пак беше си в тях! В неговата среда, обграден от неговите си амулети. Ръцете му се вдигнаха и се насочиха към момчето, устните му промълвиха думата … черна мълния се стрелна право към сърцето му. Черната мълния, създадена от чистото желание да убива … Това беше края на натрапника … никой не оцеляваше … самият той беше загубил много време за да я научи и бе платил не малка цена …

Момчето разсеяно гледаше приближаващата се мълния … в последния момент вдигна ръка … и мълнията се сви на топка пред дланта му!

– Не възможно! Как …

– Да … има заложби. – гласът на момчето беше спокоен докато оглеждаше свилата се в ръката му стихия.

Не възможно! Толкова време за усъвършенстване … толкова време прекарано за да може да прави това … Черната мълния … въплъщението на желанието да отнемеш живот … а това хлапе я улови! Никой не му беше казал, че е възможно … дори не предполагаше … не можеш да уловиш Смъртта …

– Портал към какво, все пак? – намеси се момичето. – И за какво му е Мира?

– Ще я пренесе в жертва … – момчето небрежно заметна китка и той усети как върху него се стоварва ужасна сила, която не му позволява да помръдне  – Кръвта и трябва да даде сила на портала за да се захване за прохода, който ще се отвори за душата и. После ще използва Хилядите ключове за да се опита да удържи ключалката …

Той се опитваше всячески да се освободи от мрежата, която го обгръщаше и не му позволяваше да помръдне, но нищо не помагаше – сякаш въздуха край него се бе превърнал в бетон. Всеки намек за сила, който успееше да събере и да насочи към нея потъваше без следа … нямаше дори потрепване или опъване …

– Проход към отвъдното? Защо?

– Иска да призове нещо … някого … – момчето се разхождаше и разглеждаше изчертаните многоцветни символи, а проклетата черна мълния мъркаше мило, магията и се умилкваше нежно в ръката му.

– Да … Виждам. Искал е да призове демон … по-скоро демон лорд … – момичето се загледа разсеяно в средната гупа символи, които имаха за цел да задържат призованият. Той се учуди колко много знаят … но бяха далеч … толкова далеч …

– Мисля, че онази група там – момчето посочи в центъра – са задържащите заклинания, а между тях е призоваващият ключ … който ми е познат …

Момчето и момичето разглеждаха символите по пода умълчани, а той напрягаше всичко което има в опит да се измъкне от оковите на чуждата магия.

– О … – сепна се момчето – Той се е опитвал да призове Него …

– Кого?

– Него … Господарят на Ада!

– Използвайки Мира? – усмивката се разля по лицето и.

– Мдаааааа … – гласът на момчето звучеше развеселено. – Можеш ли да си го представиш … Дори да беше успял да я принесе в жертва … представяш ли си колко бесен щеше да е Той?

– У даааа! Все пак тя му е една от любимките … – момичето искрено се забавляваше.

От ъгъла в който беше оковал жертвата си се разнесе малко по настойчиво дрънчене, леко изпъшкване, последвано от сочна и звучна псувня …

– Виждам, че Мира се е събудила. – отбеляза момичето с по-широка усмивка. – И не е в много цивилизовано настроение. По-добре е да го освободиш от мрежата си, Вал. Знаеш я каква е, когато е в такова настроение.

– Валасар! Ана! – гласът на жертвата му беше леко прегракнал. – Какво, мамка му, става. Къде съм и защо, да ви е*а съм окована за, ш******а стена?

– Твоят приятел, тук … – каза момчето, посочвайки го все така замръзнал. – … решил да те използва като жертва за да призове Господаря на Ада.

Той усети как мрежата около него се вдига и тялото му отново може да се движи … гневът му избухна, както и всички знания в главата му. Видя как черната мълния се разпадна на сенки покрай момчето.

– Сега ще ви … – изречението му прекъсна по средата. Неконтролируема болка възпламени всеки отделен нерв. Всяка клетка в тялото му пищеше … той се свлече в агония на пода.

– У. Това трябва да боли. – странното момче все така се усмихваше. – Искаш ли помощ за веригите?

– Не. – гласът на жертвата му се чу някак гърлено. Едва успя да се завърти за да я погледне, само за да стане свидетел на това, как тя се изправя, сграбчва стоманеният нашийник на врата си с две ръце и … го разкъсва. Не го чупи или дърпа – той просто видя как го скъса все едно е нищо повече от от хартийка.

Болката в тялото му беше ужасяваща. И се засилваше с всяка крачка на момичето което наричаха Мира към него. Тя не го поглеждаше. Лицето и беше спокойно и дори леко ведро, докато се обръщаше към другите двама в стаята.

– Какво ще го правиш сега? – запита момичето което наричаха Ана.

– Чудя се честно казано … Най-накрая сигурно ще го убия. – гласът и звучеше нормално, все едно обсъждаше какво ще си купи от магазина. – Въпросът е дали съм достатъчно благосклонна да го направя веднага … или да си го прибера и да си поиграя с него.

– Както си решиш, но аз настоявам да отидем да си допием. – изчурулика някак весело Ана. – Имаше един готин тип край бара …

– Хахха! Мръсница. – разсмя се Мира. – Някой от вас ще ми услужи ли с комуникатор?

Момчето извади телефона си и и го подхвърли над гърчещото се тяло. Мира го улови и натисна някакъв бутон. Болката изгаряща тялото му се засили дори повече, колкото и невъзможно да му се струваше до преди миг.

– Мира е. – произнесе тя в слушалката. – Изпратете екип на настоящото ми местоположение. Един нещастник за личните ми стаи и един под за почистване.

Тя затвори и хвърли телефона обратно. Болката се усилваше … той не разбираше как е възможно, но когато си мислеше, че болката не може да стане по-силна … тя се увеличаваше …

– Погледни ме! – гласът на Мира беше тих и спокоен, но някак успя да прокънти в мислите му. С много усилия успя да се завърти за да я погледна. На лицето и проблясваше налудничава усмивка, но това което го ужаси беше тихата, спокойна и в същия миг немислима лудост в погледа и. Тихият пламък който подскачаше в очите и. И тогава осъзна – тази жена нямаше да прояви Последната Милост към него. Нямаше да му отнеме живота.

Последното, което усети, преди изпълненото му с болка съзнание да изгасне, беше ритникът и в главата му.

***

Едно момче и две красиви момичета се върнаха в бара, в който никой от хората с тях не беше забелязал, че липсват. Една прекрасна вечер …

Надявам се да ви е харесала.

Ваш,

Lucifer