от Lucifer

488842302_2e7fc72fb7_zПонякога, може би, наистина се усещам, че живея в миналото. Преди малко присъствах на един разговор, в който станах свидетел на странна размяна на реплики. Но това, което ми направи впечатление и ме засегна беше, липсата на достойнство. И може би по-лошото – липсата на идея за такова.

Не говоря за рицарското достойнство и дуелите за едната чест.

Самата идея за чест. За уважение към противника. Да признаеш човека срещу себе си за поне равен и да застанеш срещу него с уважение. Наречете ме романтик, но смятам, че това трябва да е неизменен принцип в общуването.

Но аз живея в миналото, може би. С остарелите идеи и с романтичния поглед …

И може би това е проблема – липсата на уважение между нас като индивиди.

Дали аз съм сбъркан, като вярвам в честта и достойнството? Да изискваш уважение и да отдаваш такова?

Защо ли не искам да се откажа от идеята?

Не говоря за морал, не говоря и за закони. Говоря за онази вътрешна норма … онова, което отделя мислещите същества от животните… Не нападай по-слабия, отстоявай позицията си … Толкова ли е сложно или в модерното общество вече не е валидно? Достойнството и честта са загубили смисъл и са заменени с едно чисто животинско желание?

Кога достойнството и честта загубиха статута на социални норми?

От кога да си кавалер те прави със съмнителна сексуалност?

От кога да си учтив те прави подлизурко?

Защото точно така се гледа. Ако си учтив с хората, те започват да те гледат странно … в началото са стъписано усмихнати от твоето „Моля и Благодаря“, но после започват да се чудят какво се опитваш да постигнеш. Добави и добронамерена усмивка и вече са сигурни, че искаш да ги измамиш. Да си учтив, дори с врага си е въпрос на принцип … и пак се връщаме на това животно – принципа, защото някъде там, дълбоко в нас има някакви основни принципни норми, които ни определят и ни движат. И все по-често, някъде по пътя губим тези принципи за сметка на нещо друго, дали за пари, дали заради излюзорното усещане за надмощие над „смотаняците“, които се държат учтиво и имат чест.

От кога, това което сме се определя от това което имаме или това как изглеждаме, а достойнството ни и честта ни, биват потъпкани за да го постигнем? Толкова ли е важно в края на деня да погледнеш какво имаш, без да се притесняваш каква част от себе си си изхвърлил за да го постигнеш?

Моля ви, задръжте си това общество. Аз съм старомоден – искам когато си легна вечер и в сенките на собствената ми глава се пробуди съдника, който ни съди всяка нощ, да не може да посочи дори един случай в който съм загубил това което съм за да получа това което имам. За мен, да живея в мир със себе си е много по-важно от колкото да имам.

И някъде във всичко това, докато другите се борят да имат, губейки това което са, аз съм … и ги гледам от страни и се чудя – не разбират ли какво губят? Не осъзнават ли, че накрая, когато вече имат и нямат повече какво да дадат … няма да са те и няма да могат да се насладят на това което имат?

А може би аз не разбирам и обществото си е наред? И това да си безчестен е нормално? Но, ако е така предпочитам да съм ненормален. Предпочитам да имам себе си, обграден и дефиниран от честта си, колкото и да е изкривена, от колкото да се превърна в част от сивата маса … капка кал в калта …

Чест и достойнство …

Достойнство и чест …

Толкова остарели и увехнали понятия … и толкова нужни.

Ваш,

Lucifer

Вашият коментар

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.