As time was ticking away she waited and waited for her Digital Prince Charming to text her on the iPhone. She checked out the display every few seconds and after the 2842568th time she started to get “a bit” nervous.
“Why isn’t he calling? There must be somebody else he’s seeing, he hates me… and I, I can’t stop thinking about him, should I call him first? But it would be too insolent… and .. well he’s the man, he’s supposed to call first! Is he just using me? Yes, right, it’s just the sex and he wants to take advantage of me!”
It was near midnight but neither her fairy godmother had signed in to facebook, nor her beloved one to MSN. She was on the verge of crying – hopeless, unsure, fragile and inconfident. Is that what falling in love was about?
Isn’t it about daydreaming, about sharing every little perfect moment together? About smiling and opening yourself to the whole world rather than withering in insecurity? What stops us from being truly happy? The Synthetic Princess was pondering over these when she heard her phone ringing with the “Red Jumpsuit Aparatus – Justify” tone. And this could only mean one thing – Prince was calling.
As she saw his name in the display, her face illuminated with the unmistakable love light.
- Hi, there – murmured the most alluring voice in the whole Universe.
- Oh, hi… – she could barely speak.
- Whatcha doing?
“I’m driving myself crazy thinking about you here..” she wanted to reply, but hey – who does ever do it like this?
- Nothing… Just.. nothing. I’ve got no plans for tonight – she implied.
- Sweet. But you now do – you’ll go out with me.
- Yeah sure.. meet you in half an hour.
- Kisses…
She closed before he managed to pronounce the last word. And for a moment she just stood there trying to figure out if what had just happened were true. And it was and so she screamed and jumped and put on her sneakers and bursted out of the door. The rest is history, present and, hopefully, future: addictive kisses, heavenly moans and THAT look on their faces. And in the morning after, she got back home. Smiling as she walked past everybody. The colours were brighter, the food was tastier, the cigarettes were orgasmic. And she was deeper in love. Time was the fleeting moment between their meetings. The world was a stage where they played themselves in the most ancient fairy tale ever.
This is what it was all about. The pride, the prejudice… these are just fears in disguise that fade away with every kiss.

Really, what stops us from being truly happy?
It’s our ego. It’s ourselves. We always want something back and rarely give anything.
I don’t want to be part of this. I’m truly happy if what I give to somebody makes him truly happy. This is my reward.
To love somebody is more elating than anything else. This, I think, is what is the more important thing. To be selfless, to give. Thus we get the greatest “repayment” – somebody else’s happiness.
And it doesn’t even matter if people know what you’re doing for them or how you feel about them. It tells itself, no words needed.
It’s in your eyes, your smile, your deeds.
No more ego, no more prejudice. I’m done with that.

Are you?

***

Guys, I know this sounds so 16-year-old-emo. But it’s the truth, when you come to think of it… Isn’t it?

Послепис в началото -само да си кажа, че това е поредната простотия, която може и да не четете, защото не е предназначена за ВАС, читатели, а за мен ;p

Странна работа!

Всъщност се оказва, че има хора, които четат това чудо доброволно.  А даже има и такива, които ми казват, че постовете ми били като наркотик и искали да четат още и още от мен.

Вие, хора, сте пълни мазохисти. И сте абсолютно заблудени. Благодаря, все пак.

Аз не съм дилър. Аз съм просто едно младо и уморено от всичко и всички момиче.  Един огромен егоист, който обича изреченията да започват с “Аз” …

Четете ме, щом искате. Ама не си давайте много зор да ме разбирате. Не можете. Това са просто думи,  написани на клавиатура.  Даже аз не мога да си ги разбера съвсем, някак чужди ми изглеждат, като ги прочета.

Браво на тези, които са познали, че нещо не ми е наред днес. Така е.  Обещавам да има награда за този, който отгатне какво е. Аз самата не мога. Най-вероятно някакъв хормонален дисбаланс ме тресе отново.

И ми е едно разпокъсано такова, като изреченията в този пост. И май съм влюбена в никого. Как става това ли? Ами то е едно такова странно .. когато изпитваш влюбване, но всички около теб са идиоти и няма към кого да го насочиш. Или пък има към кого да го насочиш, ама се изгубва някъде по пътя…  Май имам прекалено много свободно време и от скука започнах сама да си измислям някакви емоции..  От скука! Емоции! Странна работа!

О, whatever… it’s just that song I’m listening to ;p http://www.youtube.com/watch?v=qoDcz3Vk_Ew

Пиша този пост под влиянието на изключително негативни емоции, включващи гняв, демотивация и разочарование.

Както може би знаете, второкурсничка съм в Софийския Университет. Голяма част от преподавателите в катедрата на моята специалност имат огромни изисквания към нас – не трябва да закъсняваме,  трябва да си изключваме телефоните по време на лекция, да се държим адекватно и отговорно, да учим и така нататък.

Хубаво, но тези стандарти се оказват еднопосочни. Как може някой да изисква от нас нещо такова, при положение, че сам не го спазва? Колкото и ангажиран да си с други дейности, ти си поел отговорност към университета и неговите студенти.  НЕ МОЖЕШ (или поне не би трябвало) да си позволяваш да закъсняваш, да говориш по телефона пред студентите си, да излизаш за повече от 10 минути по време на лекция. В противен случай изискванията ти са просто необосновани, смешни и абсурдни. Уж сме били елитна специалност (така май казват на всички вече…), уж Публична Администрация е “училище за министри”… на какво ни учите?! Да четем вестници и да чоплим семки, както правят всеки път на Парламентарния Контрол ли?

Просто… нямам думи! Не обичам да се яодсвам за глупости, но ако се замислиш малко… това никак не е глупост.  Това се случва навсякъде, във всеки български университет. И на много малко хора им пука, за съжаление. И така, станах си от мястото и с гръм и трясък излязох от залата, с надеждата, че по пътя си ще срещна преподавателя, който вече отсъстваше половин (!!!) час.

Някой може ли да ми каже, след подобно отношение, как се очаква да бъдем мотивирани студенти и да имаме желание да бъдем част от академичния дух на университета? Академичен дух?! Чак на мен ми става смешно, когато прочитам тези думи. Истината е, че вече никой не се стреми към нищо, хората са загърбили мечтите и идеалите си и карат по инерция.  “Да почваме, че да свършваме” е лайт мотива на цялото българско образование и не само студентите претупват работата си, но и преподавателите го правят.  Нищо чудно, че толкова млади хора напускат страната ни. Ако имах възможност и аз щях да го направя. Но от инат ли, от какво ли… ще седя тук и ще хейтвам.

МРЪН.

Аз съм паразит.

Впивам се в хората, изсмуквам живота от тях и си тръгвам. Взимам усмивките им, безполезните им факти, богатсвото им. Скапвам ги. И си отивам.

Аз съм хищно растение.

Примамвам с красота и чар и… те поглъщам в себе си. Разграждам те и те съграждам наново. Но новото “Ти” е просто скрап.

Аз съм хамелеон.

Познай кой цвят съм днес. Познай коя маска нося.  Познай какво стои зад маската.  Всеки ден е Halloween.

Warning!

Аз съм човек.

Точно като теб.

Без украса.

Love Lines? По-скоро бих изшмъркала две линии кока.

Иван.
И все пак си стоим в неговата стая, където няма нито един атом живот, а той се опитва да ме “прелъсти”
- Кога ще те имам пак?
- Не знам. Зависи. По принцип никога. Защо искаш да ме имаш?
- Харесвам дълбоката ти уста и големите ти гърди.
Това наистина ме разтопи.
- Знам – казах.
- Е, искаш ли или не? – настояваше той.
- Може би…
-Just yes or no?!
- Ok, fine… От мен да мине.
Разтворих краката си.

Станислав.
Видях го едва след като го извади от мен.
- С това ли ме чукахте онзи път, с твоя приятел?
- Да. Защо?
- Странно , мислех, че е по-голямо. Cute colour, tho.
- Ненаситница.
- Мерси.
Станах от леглото и отидох да си взема душ.

Mr. “Не помня как се казваше”.
Рано сутрин. В леглото му.
Той се събужда и първата му реплика е:
- Искам да ме изнасилиш.
Усмихвам се доволно и изпъвам тялото си така, че да му се прииска още повече.
- Когато си взема белезниците от бившето гадже.
- Не може ли без белезници? Аз няма да се дърпам много.
- Не, не може. А сега млъкни.
Целунах го и го направихме отново.

Михаил.
Логвам се в skype.
[17:24:02] Мишо: ко стаа
[17:24:12] Нора без захар.: хуя ти
“Пак му се ебе” – мисля си…
Идиотите се сещат за мен само, когато им се ебе. Умни мъже.
[17:28:12] Мишо: как е даскалото
[17:28:14] Мишо: работата върви ли
[17:29:19] Нора без захар.: според мен това не те интересува
[17:29:40] Мишо: след като мислиш че е така направо чао ти казвам
[17:30:05] Нора без захар.: чао
Този път лесно се отървах.

(Бел. ав. – Sorry. Наистина мисля, че на никой не му пука. Всъщност, I’m not sorry at all. И на мен не ми пука.)

Преслав.
-Значи снощи си свършила пет пъти? Не те е срам!!!
- Наистина не ме е срам.
- Искам да опитам.
- Не се съмнявам.
- Дори и за момент ли?
- Дори и за момент.
Можех да бъда по-словоохотлива. Да го възбудя, да го.. Но ми се спи и съм в bitchy mood.
Чао.

Махнах се от скайп.
A-ha – Forever Not Yours
За всички, които ме имат… и които никога няма да ме имат истински.

Теодора.
- Не мога да разбера какво му харесват на Бойко Борисов
- Мен малко ме дразни.
- И мен. Ама гаджето си уреди с банка. Пък ние, дето намираме кусури, без банка ще седим.
“О, боже… Притрябвала ми е банка… Повръща ми се от банки. Повръща ми се от капитализъм.” и тук се напрягам изключително много, за да продължа разговора по подобаващ начин. Без да повърна.
- Абе за к’во ми е банка. Стига ми хубава къща и хубава кола – казвам със закачлив глас, без изобщо да го мисля.
И тогава тя ме порази с горчивата истина:
- Къщата и колата пари не носят. Само взимат.
Аз си помислих, че съм доста заблудена. И че тя добре си е направила сметката.
И после се сетих за bg-mamma. Не знам защо.
Стана ми малко лошо от мисълта.

Mr. “Не му знам името въобще”
- Голяма си кучка. Само прелъстяваш мъжете, ама като стане напечено се дърпаш.
- Мерси.
Наистина ми хареса това, което каза.
- И какво сега? Излиза, че съм дърт и грозен нахалник, който няма никакъв шанс с теб?
- Аз казах единствено, че си нахален. Другите две са твое лично творчество.
- И все пак?
- Все пак, не. Никакъв.
- Нищо чудно, че нямаш късмет с мъжете. Много пробираш…
Нямаше какво повече да кажа, затова си тръгнах и отидох да хапна нещо.

И сега няма какво да кажа повече.
Чао.

Снощи си говорихме с един приятел за разни работи. Стана въпрос и за любимата ми тема напоследък: Finding Mr. Right.
В общи линии едно от нещата, които ми каза той, остави следа в съзнанието ми и ме накара да се замисля. Не мога да цитирам с точност, но мисля, че думите му бяха следните: “Ако някога открия точното момиче за мен.. в момента, в който разбера, че това наистина е ТЯ, ще гледам да избягам от нея колкото се може по-бързо”. Тези думи ме оставиха много озадачена. Как така ще бягаш от нещото, което си търсил цял живот? Наистина не можах да разбера, колкото и да се опитвах. След известно време обаче започнах да изпитвам подозрения относно това, което имаше предвид момчето. Според мен той се опитваше да ми каже, че “правилният човек” всъщност не съществува никъде другаде, освен в собствените ни глави. Че той е една мечта, която изчезва и се обезсмисля веднага, щом се доближиш до нея.  Доста философско звучи, нали?
Аз напоследък се опитвам да вървя по земята и да бъда непоклатим реалист, но когато подобни мисли те връхлетят… ами… трудно е да опазиш кредото си.

Ако някой ден срещна Mr. Right, няма да искам да избягам от него. Няма да поискам и да остана с него. Ако някой ден наистина го срещна, ще го заведа на разходка с кучето ми. До моето място. Моето място ли? Дам, имам си и такова. Не е маркирано и над него няма неонов надпис “МЯСТОТО НА НОРА”, но си го чувствам като мое.
Живея на края на един малък град. Град, който е толкова безличен, но и толкова красив, че може да се намира навсякъде по света. Но той си е избрал да се намира точно тук, в подбалкана, скътан в прегръдката на Стара Планина и Средна Гора. На края на този град, от южната му страна, има красиви зелени полета. И в едно от тези полета, съвсем наблизо, има едно старо ябълково дърво. Е, там е моето място.  Клоните му са толкова надвиснали от многото плодове, че почти докосват земята и образуват нещо като колибка. И в тази колибка времето е спряло. Винаги отивам и се връщам различна оттам, но вътре в нея винаги съм една и съща, защото там се намира Съвършеният Момент.  Там ще бъда дете, дори когато съм на 40 години и ще се усмихвам и ще бъда жива, дори и последното пламъче в душата ми да е изгаснало. Искам да споделя това място с “Mr. Right” Просто искам да го заведа там, ей така. Без влюбени погледи, без да се държим за ръцете, без дори да си говорим. Искам да го заключа в Съвършения Момент и да си тръгна оттам сама. И никога повече да не се връщам.

Винаги ме е учудвал човешкият стремеж да поставиш всичко в някаква категория, било това възможно или не. Степенуването в наши дни е адски важно. И не просто степенуването, а борбата да бъдеш първи. Защото “първи” означава “някой”. Да, ама не.
Някой знае ли как се казва човекът, изял най-много хот-дога за една минута? Или пък този, който гледа телевизия най-дълго време? Несъмнено има и такива, които знаят. Това са самите хора, постигнали рекорди като тези и обкръжението им. Но ако ти, драги читателю, прочетеш имената им в книгата на Гинес, ще ги запомниш ли? Когато чуеш имената им, ще се сетиш ли кои са те? Ами… разбира се, че не!
Да отнесем това към темата за блоговете.
Не мога да определя кога точно спряха да се пишат блогове заради самите блогове и кога и това начинание се превърна в един безмилостен, но въпреки всичко жалък rat race. Не ме и интересува. Важното е, че това е факт. Отново се търси кой е “най-четеният”, “най-влиятелният” и така нататък. Отново степени и категории. Както казах, това е в реда на нещата според човешката природа. Но какъв е смисълът? Според мен блоговете не оказват чак толкова голямо влияние, каквото се иска на техните автори. И стигат само до определен кръг хора. Например… ако сте почитател/ка на Парис Хилтън, едва ли ще се интересувате от блог за оперна музика, да речем… И въпреки това продължават да се пишат неща, предназначени за някого. Добре де, хубаво. Обаче аз си седя тук и се опитвам да разбера защо. Защо просто не може да се пише, без да имаш за цел да бъдеш прочетен. Нещо като писма до себе си. Наистина не мисля, че ако имаш да кажеш нещо на света, трябва да го направиш чрез Интернет. Вярно, че така ще стигне до повече хора, но… откъде тези хора ще знаят, че това си точно ти, онова малко човече с кецовете и шарената тениска? В Интернет всички сме равни. И еднакви. Готино ли е да си еднакъв?
Така че, когато след някой друг ден прочета, че най-четеният блог е на Гошо Пешов, или пък най-надеждният потребител на еди-кой-си сайт е Пешо Гошов… какво ще значи това за мен, обикновения човек?
Да, разбира се… постовете им ще бъдат стойностни и приноса-огромен. Но това ще бъдат просто думи, а имената – само съчетания от букви.
Идеята на този пост е съвсем добродушно да пожелая на всички български блогъри да не се вживяват прекалено много и да не забравят, че има свят, който е готов да ги чуе и извън Интернет пространството. И че този свят не хапе. Не много.

I’m your little whore
I’ve got no mind and soul.
A cocaine queen
and liquor princess
I spread my legs screaming
“fuck this”

I’m your little whore
I’m heartless and sore.
My body you adore
I don’t have any more
to offer.

I’m your little whore
your home-made nightmare.
And in the end your wives
would spit on me.
But then again
I’m your little whore
the one that gets all the crazy fucks.

And Lord, thank society
for breeding us,
futureless sluts.

It’s sad and pathetic. But… hey, I was high back then, when I wrote it!

Thanks, society…
for making me a toy in the hands of my toys

Вашата любима певица е Андреа, а любимото ви четиво – Cosmopolitan или Joy? Знаете кои са цветовете на есен 2009, но не знаете кой е авторът на “Под Игото”? Честито, има голяма вероятност да сте… кифла!
Не от истинско тесто, разбира се, ако въобще знаете как се прави (може би в любимия ви bg-mamma пише?), а от 100% плът и кръв и почти 0% мозък.
И така, драги колежки по кифленство, реших накратко да разкажа за нас – какви сме ние, откъде идваме и какво правим. Понеже знам, че ви мързи да четете, ще бъда кратка, точна и ясна. Обещавам.
Кифлата е феномен, известен като такъв предимно в България. Защо ли? Ами защото сме уникЮални. Тя е плод на разрастващата се чалга култура, ниското ниво на политическа и социална ангажираност в милата ни родина, глобализацията и безупречното възпитание, което са ни дали нашите родители. От социолого-статистическа гледна точка е трудно да бъде определен точният брой на кифлите в България, тъй като при някои от тях качествата им на такива се проявяват спорадично. Едно е ясно: всеки ден никнем все повече и повече – като гъбки след дъжд.Тъй като феноменът “кифла” представлява огромен интерес за широката общественост (особено за богати чичковци, мутри и футболисти) , неминуемо е съществуването на различни становища относно същността и дефинирането му. Много от интерпретаторите обаче не съзнават, че разминаването на мненията им се дължи на наблюдения върху неидентични видове кифли. Въпреки че съществуват много разновидности, които ще споменем малко по-долу, определящите принципи за всички представителки на това социално стадо са едни и същи:

– женски пол
– възраст от 13 до 25 години (след които кифлите или поумняват, или се превръщат в мазни баници)
– нисък коефициент на интелигентност
– посредственост
– интелектуална ограниченост
– засилен интерес към: парите (и техните притежатели), модата (и всичко свързано с нея), светския живот (и стремежа да се доберат до него по какъвто и да е било начин), но най-вече към самите себе си
– финансова зависимост (я от някой богат чичко, я от мама и тати (ако са достатъчно млади))
Разбира се, изброените черти са крайно недостатъчни, за да си изградим представа за това как точно изглежда и мисли една кифла, още по-малко за да се научим да я разпознаваме отдалеч. Макар и това да е безумно лесно, трябва да знаем какво точно да търсим (и в някои случаи – да не откриваме) в една жена, за да можем да я категоризираме като кифла.

Как изглежда кифлата:
Първата и най-важна черта е нейната изкуственост, фалшивост. Този аспект включва както тонове грим, така и екстеншъни, изкуствени нокти, цици, устни и въобще всяка част от тялото, която търпи “разкрасяване”. Разбира се, кифленската представа за това кое е красиво и кое не е дълбоко деформирана от чалга културата и модните списания, затова и повечето кифли изглеждат именно като копия на фолкпевици или wannabe манекенки. За кифлите с повечко набухватели (по-пълничките) също има надежда – по-богатите прибягват към липосукция, а мижитурките спазват куп диети само и само за да не избягат от любимия си стереотип.
Втората по важност характеристика за една кифла е нейната еднаквост. Читателят трябва да се чувства предупреден, че навлиза в една доста противоречива и сложна за разбиране материя, която далеч не е неприложима за човешкия индивид като цяло. И така, да приемем, че дори най-примитивният кифленски мозък в един момент осъзнава потребността от това да бъде неповторим и уникален, която, от своя страна, е израз на комплекс за малоценност в зародишна фаза. Това прозрение кара кифлата да търси всевъзможни начини, по които да се отличава от другите, като естествено това се случва само и единствено на ниво “външен вид” , предвид първичната натура на тези така суетни създания. В момента, в който дадена кифла постигне желаната цел – да бъде уникална (и следователно по-търсена), останалите кифли, чрез прости наблюдения и с помощта на примитивни логически връзки осъзнават, че пътят към техния успех е да надминат постижението на кифлата-инициатор. Така те се състезават помежду си за придобиването на едно определено качество (например силиконов бюст), което само по себе си е едно и също при всички. Започва безмилостна битка на сантиметри, левове и какво ли още не – с едничката цел кифлата да бъде забелязана и оценена като единствена и неповторима, което би погалило така ранимото и его. От тук можем да си направим извода, че в стремежа си да бъдат интересни, модерни и уникални, кифлите постигат един-единствен резултат – всички те изглеждат еднакво.
Класата – това е едно качество, което само true кифлите притежават, а wannabe кифлите гонят неуморно всеки ден. Какво означава “класа” за една кифла? Преди всичко да се облича само с маркови дрешки и да ползва само маркова козметика. Ако една кифла въобще стигне до прозрението, че съществува и класа в държанието, то тя ще възприеме последната като излишно маниерничене и показност, които ще я подтикват да се самоопределя като кучка. Разбира се, марковите продукти са доста скъпи и само малка част от кифлите могат да си ги позволят. Останалите, които споделят същата идеология, но не и финансова възможност, се осланят на Outlet-и, намаления, интернет-сайтове със занижени цени и всякакви други средства. Последният, най-жалък вариянт за добиване на класа (макар и само за пред хората) е да си купуват евтини ментета, като лъжат, че това са оригинални стоки. Ако сте кифла и четете това, най-вероятно през цялото време сте си мислели за S-Класа, но на Вас всичко Ви е простено.

Как мисли една кифла (ако въобще мисли):
Много се спори по въпроса дали кифлите са способни на мисловна дейност, но е факт, че курвенските номера, които някои от тях прилагат, е просто невъзможно да бъдат плод на случайността.
Поради първичната природа на тези същества, нивата на самоактуализация при тях също не са високи. Това ще рече, че необходимостите, които изпитват кифлите, засягат предимно финансовата им обезпеченост и външният им вид, а следователно и необходимостта от секс.
Друга потребност на истинската кифла е тя да бъде известна, което напоследък се постига чрез скандално поведение и непристойно държание (както би се изразила баба Цецка).
Около 80% от мислите на кифлите са съсредоточени в това как да задоволят своите нужди, а останалите 20% – в това как да направят конкуренцията си по-нещастна. Последната теза е подкрепена от факта, че кифлата е явление в България, която често се характеризира с фразата: “Не е важно на мен да ми е добре, важното е на Гошо да му е зле.”

Къде можете да срещнете кифлата:
С три думи: They are everywhere. Особено предпочитат модните и скъпи заведения, в които да бъдат забелязани по възможност от колкото се може повече хора, за да може да бъде оценена “класата” им. Също така обичат моловете и бул. Витоша.

С кого общува кифлата:
Ако нямате пари и “класа” (да, миличка… и S-Класа също), или, в случай, че сте жена, ако не сте по-”джотяна” (бел. ав. = “готяна”) от дадена кифла, просто нямате шанс тя да ви обърне внимание, камо ли да ви заговори. Следователно, кифлата общува само с други кифли и богати и красиви мъже. Те на това му се вика затворено общество.

Йерархия на кифлите:
В началото на този проникновен труд споменах, че съществуват няколко вида кифли, който са в строга йерархическа зависимост помежду си. При всяка една разновидност основните кифленски качества остават неизменни, но се проявяват с различен интензитет и съпроводени от други характеристики, принадлежащи само на отделната група кифли.
Най-ниско място в хранителната верига заемат wannabe кифлите. Обикновено те произлизат от бедни семейства, живеещи в малки градчета (или направо села), но благодарение на Планета, MTV и модните списания са създали един идеал на жена, към който се стремят. Wannabe кифлите нямат пари за маркови дрешки и скъпа козметика, затова често пъти ползват Bilka мамейки, че ползват Garnier. Естествено, те са най-тъпите кифли, понеже не съзнават, че Гарниер е същият шит като Билка. Мечтата на wannabe кифлата е да се ожени за местен футболист, който да и направи три деца и заедно да отидат да живеят в големия град (Перник, например).
След wannabe кифлите идват сусамените кифли с изкуствени набухватели. Те се различават от wannabe кифлите единствено по това, че вече са студентки в София (Пловдив/Варна) и правят безразборен секс в търсене на чаровния принц. Сред тази разновидност срещаме и най-изкуствените кифли.
Малко по-high са кифлите с мармалад. Те са друга класа, защото са си родени в големите градове и са горди с това, че са истински гражданки. На тях не им се налага тепърва да откриват кое е модерно и кое не, защото именно на улиците и в заведенията на тези градове се ражда кифла-style и true-модата. Презират кифлите, които са по-ниско от тях и завиждат на по-развитите кифли. Смятат се за напредничави и моловете не ги вълнуват, защото са чували за тях от малки. Имат по-широк достъп до информация и често следват световните трендове, което ги извисява над кифлите-последователки на българската мода. Имат особено силно развита сексуалност и не пробират особено. Всъщност, всеки, който има достатъчно пари, минава.
Кифлите с шоколад са ми най-симпатични. Защо ли? По принцип са същите като тези с мармалад, само че имат малко повечко акъл и разиграват мъжете около себе си. Това са така наречените “кучки”. Никога не знаеш откъде ще те изненадат, но можеш да бъдеш сигурен, че с тях е интересно. Скрити лимонки са те. Цък-цък.
True-кифлата е истински тъпа, но истински добре изглеждаща кифла. Няма капка мозък, но за сметка на това е красива и желана. Понеже е true, носи само маркови парцалки и ходи в най-новите заведения. Кара S-Класа (специално за читателките-кифли). Чука се с мутри.
Най-високо в йерархията е турбо-кифлата. Тя е Богиня и светило, апогей за цялото кифленско съсловие. Такава например е чалга-певицата Андреа. След като удари достатъчно на брой мутри, true-кифлата попада на правилния човек, който сбъдва всичките и желания, прави я известна и недостижима за останалите кифли. Турбо-кифлата дори разполага с аматьорско порно с нейно участие, което и осиурява безсмъртие.

Борбата за изкачването по стълбицата на тестените изделия е безмилостно жестока. Само най-безскрупулните и упоритите успяват. Това е и една от причините, поради които кифлите трябва да се гордеят със себе си.
Кифленският свят изглежа примамлив в очите на младите тийнейджърки, защото действително е много по-лесно да се грижиш само за външния си вид, от колкото и за интелектуалното си развитие. Ето защо мнозинството подрастващи гордо крачат по нелекия път oт wannabe до турбо кифленството.
На простосмъртните наблюдатели остава само да въздишат и да проклинат себе си, задето имат повече мозък и по-малко грим. А на кифлите като мен – да се блещят в монитора и да се чудят това бъзик ли е, какво ли е и дали да се ядосат, или да се възгордеят от прочетеното. Амин.

I really can’t handle too much studying so I’m constnatly looking for some kind of distraction
… And here it is… another post in this almost senseless blog.
Today I was thinking… you know, because I bumped on some blogs about politics and economics… so I was thinking that nobody really has to give a shit about politics. It’s not what makes you smile at the end of the day. And it’s not what will make your life better. Politics is actually one of the things that might make you feel angry or hopless. And everybody knows that too much drama is no good.
I could write about the hot topics. About the swine flu, about the elections or shit like this. But there is no point because things aren’t changing just because anyone is writing about them. And I can’t see why people have to bla-bla about something they can’t change.
That’s why I only bla-bla about my stuff… I was about to say “shit” but I realized that lately I’ve been using words like shit&fuck too much.
You know… I may be dumb as fuck (see what I’m talking about?!??) I may not know what are the components of the GNP (though I already know them) and I may not know all about the intentions of “GERB” … But I know a lot of other things. Things that are really improtant.
It’s true that science, politics, economics and stuff like that give you a better perception of the world around you. But the best perception is the one you get by communicating with people.
The world is not made of Boiko Borisov and taxes and Money Demand Lines. The world is made of beauty and us, the scared little pathetic creatures that destroy it. And studying about THIS would help us a lot more.
But I guess I have to say this to the SU Administration haha They are not putting off my exam just because I have a strong opinion so I have to go back to studying.
Macroeconomics here I gooooooooooooooooooooooo ! phushhhh *plunges into the unbelievable and so enchanting world of macro*