Archive for January, 2010

Спираме на светофара, пред нас има около хиляда и сто коли.

- Много ще се чака тука, мамка му да еба… – изсумтява шофьорът.

- Няма проблем, не бързам за никъде  – спокойно отвръщам аз и се изключвам от последвалото мрънкане на бакшиша, от глупавия политически дебат по радиото, от сивите сгради, посипани със сняг, от трафика, от  шумния град, въобще от целия свят.

Целият свят… по обяд… никакъв цвят. Преди секунда бях в таксито, на път за вкъщи, след една интересна вечер с един… интересен? мъж. А сега, сега съм на августовски плажен огън. Някъде към три часа след полунощ е,  топло е, чувам морето и същият този интересен? мъж до себе си.

Той ми говори. Опитва се да не престава да го прави, да държи интереса ми, или просто да не го губи.  Не разбирам какво ми говори. Гледам го в лицето, гледам как си мърда устните. Гледам го и си мисля за него. Мисля си да го прекъсна грубо и да му кажа да спре с тия глупости, да спре да нервничи, хей, виж къде сме, по дяволите… и ме целуни.  На този плаж сме само двамата. А той на моменти се държи така, сякаш води битка срещу целия свят, за да съм с него. С него съм. С теб съм, чуваш ли?! Да, тук съм.

Сигурно го е страх.  И този страх сигурно има нещо общо с мен.  Или пък не е страх, а неувереност.  Гледам как потрепва нещо в очите му, гледам го как ме гледа, устните му вече не се движат.

- Какво има? – питам разсеяно аз.

- Теб те има. Тук си. Красива си.

Усмихвам се свенливо и се заглеждам в огъня. Пламъчетата се отразяват в очите ми и той го отбелязва.  Малка Дяволка.

Обичам да ми казва такива неща. Обичам да ме анализира, да ми разгадава неизвестните знаци от картата на моето тяло. Да наднича като малко любопитно дете в душата ми.  Искам да ме познава, искам да ме познава дори по-добре, от колкото аз се познавам.   Обаче има едно нещо. Една малка снежника и звука от някакъв клаксон на този наш плаж.  И те ми казват, че този интересен? мъж сигурно ме обича. Или поне е влюбен до безобразие в мен. И това малко ме притеснява.  Не мен цялата, а онази малка сърничка в мен, която обича да бяга свободна в гората. И малкото дете, което не знае какво да прави. И въобще как така се случва, че с точно този мъж ние седим сега тук и се гледаме и мълчим и той е влюбен в мен? Как го правя тоя номер?

Ето, сега той пак иска да ми каже нещо. И това ще е нещо важно. Наострям уши и го поглеждам. Нещо важно… о, мамка му! Какво по-важно от това, че сме сами на този плаж с него, че сме двамата в тази лятна нощ, пред този огън, край това море? Бързо се навеждам към него, бързо! Преди да е казал важното нещо и го целувам. Не се е бръснал от няколко дни. Откакто сме заедно. Все казва, че не иска да губи времето си с мен за други неща.

Привлича ме. Искам го. Точно такъв, с тази брада и малко рошав.  Бутам го на пясъка и продължавам да го целувам, а отгоре ни започват да валят снежинки и морето шепне:  “вие сте с обедната емисия новини на радио…”

-Пууу дееба, най-накрая да го минем тоя шибан светофар.  От 15 години съм шофьор, ама такива задръствания никога не е имало!

Отърсвам малко морска сол от косата си, усмихвам се ведро и така продължаваме напред. Напред, към вкъщи… или към някой друг плаж.

Ето сега.  Аз пак съм впечатлена от някого. И ми се струва лесно,  толкова лесно да опиша какво точно в него виждам, как го виждам и защо то ми харесва. И той иска да знае всичко това. И ще се радва да го прочете. На останалите ще се стори просто поредното хлътнало във всички смисли текстче, но за него то ще значи всичко в този момент.

Лесно е, наистина. Но няма да го направя.

Никакви мили думи. Никакви думи. Никакви посвещения, благодарствени писма, любовни стихове, списъци с плюсове и минуси. Нищо няма да напиша за него. Нямам вдъхновение да пиша вече. Отиде си, вля се в друго вдъхновение. В мотива да говоря, да прегръщам, да докосвам,  да правя Някого щастлив.

Той няма да ми се разсърди, ако  не му кажа, че го обичам. Няма дори и да усети, че не съм му го казала.  Нито пък аз щях да се разсърдя, ако онзи път на гарата беше забравил розата, с която ме посрещна. Някои неща са над романтиката.  Fuck романтиката.

Аз съм грубиянка.  Отварям си вратите сама, нося си чантите сама, не казвам “обичам те”, понякога псувам, понякога пия бира вместо шампанско. Защото така съм свикнала и никога няма да отвикна. Той ме харесва точно такава, каквато съм. И знае, че важното е той да бъде там, а не глупавата роза. И знае, че за мен това също е важно.

И ето. Аз сега му пиша. Подарявам му една прозрачна роза, без форма и без кадифено меки листчета, но виж – може би с малко бодли.  Подарявам му себе си на  една измислена гара, на която той е чакал цяла вечност. Какво е чакал ли? Мен ли, някой друг ли? Аз не знам. И не искам да знам, защото не мога да бъда някой друг. Мога само себе си да му подаря.

И това ще бъде истинско посвещение. Без писма и любовни стихове,  без списъци с плюсове и торби с минуси.  Защото така съм свикнала и никога, ама никога няма да отвикна.

Тя е Внезапното Момиче.

Появява се в живота ти съвсем спонтанно, без да си я канил, без дори самата тя да се е поканила вътре. Все едно просто се е сгушила под твоята стряха,  когато неочакваният дъжд я е изненадал. И веднага щом спре да вали, тя си отива. Просто изчезва в големия град и никога повече не я виждаш.

Е, засичаш по спирките някакви девойки, които носят спомена за нея.  Косата и, уплашеният поглед или пък нещо друго малко и незначително. Но нея.. нея я няма. Тя е била само под онази стряха, в онзи летен ден. Помниш, нали?

Имаш чувството за нещо  несъвършено, недоведено до своя край, когато си мислиш за нея. Сякаш е могла да ти се случи за повече време, или пък е могло да стане по друг начин? Не. Това  не зависи от теб. Тя просто си е такава – идва бързо в живота ти, поостава съвсем малко, колкото да забележиш как грациозно се протяга… и си отива. И хем ти се е случила, хем не съвсем.

Веднъж някой като теб искаше да я има завинаги.  Но как можеш да имаш един момент завинаги? Не можеш да я затвориш в клетка, не можеш да я научиш да се храни възпитано на масата, не можеш да и обясниш как се стои правилно на стол… Просто не можеш! Не можеш да я вържеш с нищо за “тук” и “сега”, за себе си.

Сякаш я има, а може би никога не е била. Кой може да каже? Някак си полупрозрачна си я спомнят всички. И никой не я помни точно толкова добре, че да прецени дали наистина я е срещнал някога.  И може би никой никога не я е срещал истински. В душата и, а не само под дъжда.  Никой не я е влюбвал в себе си. Внезапно, както тя го прави.

Бам! Срещата.

Бам! Влюбв…Бам! Раздялата.

Внезапно момиче, без внезапни болки.

Търсете в аптеките.