Неделя е.

Снощи си легнах в пет. А сутринта ме събудиха, влизайки с взлом в стаята и крещейки “СТАВАЙЙЙЙ!!!” Защо? Не знам.

И станах, какво да правя. Рошава, недоспала, дори съм забравила да си съблека дрехите от снощи. Гледам през прозореца – кал, дъжд, облаци, чудесия.  КрасУта, направо.

Влизам в кухнята мълчаливо, като обидено зомби, сипвам си последните капки кафе от каната и сядам пред компютъра.   И тогава се сещам, че съм сънувала един отвратителен сън, в който днес не е неделя, а понеделник, а аз съм спала в чуждо легло. И изведнъж собственикът му се досеща, че трябва да отиде на работа и просто изкрещява “СТАВАЙЙЙЙ!” с гласа на баща ми.  И станах, какво да правя.  И може би сънят нямаше да е толкова кофти, ако си спомнях дали съм правила секс в него.  Имах такова чувство, пък то и с този въпросен човек… какво друго мога да правя? Обаче просто не си го спомнях. И това ме правеше още по-кисела. И кафето беше студено.

Порових се малко, прочетох някаква статия за някакво сутрешно кафе и портокали. И как щяло да бъде прекрасен ден. Портокалите означавали нещо красиво, не си спомням там какво точно беше.  През цялото време, обаче, си представях два кръгли портокала, които изведнъж се превръщат в красиво дупе, което хващам с двете си ръце.  И ми стана хубаво, защото се почувствах като мъж. След това ми стана цинично, започнах да се смея горчиво на всичко около мен. Защото просто днес е толкова скапан ден, че няма как да не му се смееш.

Трябва да има и такива дни.  Кални, в които да боксуваш с гумените си ботуши и вместо да изплуваш от калта, да затъваш още повече. В които кафето да е студено и да те боли главата.  For the sake of masochism.

Минаха вече два часа, откак съм будна. Само два часа, а изглеждат като един цял ден. Един “чудесен” неделен ден.  Слушам Стефан Вълдобрев – Аз ли съм или не съм. Става ми отровно.

Имам работа. Имам да пиша КУРсова работа. Pardon my french.
Обаче няма да го направя, защото в недели като тази, единственото което искам да направя, е да седна в едно кафене на центъра на този проклет град. Да си поръчам едно голямо и да бъда цинична в един часа на обяд.

*

Прониква в мене и пониква.
От гърлото ми глупаво наднича.
Обича ме. Флиртува с моите очи.
От зъбите ми си тъкми усмивка.

С моят глас мълчи – свенливко.
Усещам скелета му грапав,
заплетен между мойте стави.
Мъча се да го отпратя – не става.

Отдавна в тялото ми се засели.
Без да пита връхлетя.
Нахълта целият.
Сега.

Ти си тъжна история

без надежда,

написана от хиляди съдби.

Ти си вехта, скъсана одежда,

блестяла някога преди.

Ти нямаш време и тяло,

а само час на смъртта.

Дори не си и живяла,

не си познала  плътта.

И криеш се в тихи дихания,

въздишки по мъртви мечти.

И сякаш това е призвание -

да бъдеш никаква… почти.

В сивотата на деня се сливаш

и от себе си нощта тъчеш.

И в този скучен свят намираш

желание времето да спреш.

Да седнеш, да въздъхнеш уморено,

да текнат и сълзите от топаз.

Да се огледаш в тях смирено

и да прошепнеш: “Ти съм аз.”

Днес е един спретнат ден.

Навън, през прозореца, е бяло и чисто. Без следи от стъпки. Като плочките в банята ми.

Гардеробът ми е подреден и няма нито една гънка на чаршафите на леглото ми. Както понякога липсват гънки в мозъка ми.

На бюрото ми има точно 5 неща, поставени под ъгъл.  И козметиката, също. Само че там са 500.

Отвън всичко е спретнато.  А отвътре?

Отвътре, през прозореца, в кишата цъфтят слънчогледи. Навсякъде има следи от многото хора, вървяли из пътеките ми.

Всичките ми маски и дрехи са разхвърляни. Много цветове, никакъв ред. Всеки ден обличам нещо ново и на другия го изхвърлям в дъното на гардероба… и не се сещам за него поне два месеца. Леглото ми никога, ама никога не е подредено. И чаршафите миришат на секс.

В главата ми има хиляда и пет мисли и всичките са вплетени в едно огромно, туптящо кълбо.  А козметика няма, защото  съм естествено красива. Уж.

И… всичко е наред, защото нищо не е наистина наред.

Може би очаквате да прочетете поредния наръчник за това как да реализирате перфектната връзка с перфектния човек. Съжалявам, но май сте малко невнимателни, защото някъде отгоре на блога ми пише “горчи и е отровно”.  Може би се отнася за мен, а може би и за всичко около мен.  Затова ако сте готови за поредното how-to в човешките отношения, Cosmo style… по-добре натиснете хикса горе вдясно.

Мъжете са A, а жените са B, но ако все пак искате да я/го спечелите, трябва да направите C. Това, драги читатели, е пълен булшит. Хората, които пишат такива неща обикновено са емоционални аналфабети и или са изпаднали в любовна криза, или и идея си нямат за хората и отношенията между тях.  А най-често и двете. Не казвам, че аз знам. Напротив. Не знам. И в това е разликата – признавам си го.

Няма универсална формула за успех и щастие и не можем да обуем всички хора в едни и същи обувки. Въпреки че като цяло имаме доста общи неща помежду си, има ги и онези малките, които ни отличават един от друг.  Затова няма да сработи стратегията ти. И твоята също. Защото този път не е като онзи и няма да се получи така. И ако някъде някога си чел за мъжете, жените и връзките – толкова по-зле за теб. А ако пък си повярвал на тези дивотии – толкова по-зле за другите около теб.

Е хайде, признавам си. И аз съм откривала себе си някъде из милионите статии.  Тоест, почти винаги. Но никога не съм забравяла, че някой там е искал да се октрия, за да си купя следващия брой на списанието и да се открия още веднъж и така да подържам системата, базирана на слабостта на човешкото его, неговата нужда от подхранване и парите, които някой може да спечели от това. Но иначе звучи сладко, да. Яко е да си “млада жена”, “бунтарка с независим дух” и т.н. Но преди всичко си една тъпа овца, ако зле написаните рубрики наистина ти звучат убедително.

Сега за връзките.  Преди всичко в списанията изглеждаше толкова лесно и систематизирано – 10 трика, с които ще го спечелиш или 7 начина да бъдеш ToTally Sexy. Обаче някой все пак подсказа на редакторите, че всъщност май не става така. И биде драмата.  Въобще пазарните принципи важат и тук и търсенето както винаги създава свое собствено предлагане. С други думи: искаш драма? На ти драма.  Започна да бъде трудно, да се задават въпроси, да се критикуват мъжете и жените взаимно. Едните били еди-какви-си, другите-такива.  И пак пълни простотии. Това, че си срещнал десетима мъже, които си приличат, не означава, че те са еднакви. А още по-малко означава, че и другите са като тях.  Според мен една истинска жена не знае десет начина да съблазни един мъж. Тя знае сто. И същата тази истинска жена е стигнала до тях по пътя на опита и грешката, а не ровейки се из посредствените fashion списания.

Как въобще някой им вярва? Замисли се: тия статии са доста досадни, сигурно много време заминава, докато ги напишеш (освен ако не си в България, защото тогава просто ги крадеш от западните списания). Как някой ще ме убеди да се вслушам в думите на автор, който вместо да търси щастието си,  е седнал да пише за нещастието си? Аз лично не искам да се вслушвам в такива хора. Не искам да чета за правила и стереотипи, за тактики и игри. Защото те, точно те са/носят нещастието. Ако поне веднъж се отпуснеш и си себе си, без правила и стереотипи… ако думите са просто думи, а не намеци, както пише *някъде-си*… тогава нещата наистина са лесни, а не просто изглеждат такива.

Всъщност на мен проблема ми е, че не знам как се пишат такива статии. Може би си имат специален “калъп”, който вкарват в употреба всеки път.  В такъв случай теорията ми от горния абзац е неточна. Но дори и да е така… WTF?! Как можеш да си позволиш да поставиш човешкото в “калъп”.  Обидно е. И пак ме губят като читател.

И това не е добре за мен, защото пак нищо няма да науча за мъжете, жените и връзките.

Но ти? Ти сигурно знаеш. Ще ми кажеш ли?

Така. Първо искам да благодаря на ju, задето дава поле за изява на моя егоцентризъм. И задето ме подсеща да си refresh-на ума. Полезно е да си правим такива упражнения от време на време, защото… защото си мислим, че знаем какво искаме. В повечето случаи. Но когато някой те хване и ти каже “изброй 5 качества”… малко е трудно да бъдеш конкретен и веднага да ги изстреляш, нали? Може би това се дължи на факта, че всички търсим да дефинираме нещо голямо, нещо важно. Но всъщност.. за себе си лично мога да кажа, че малките детайли са по-…определящи?

Започвам с “големите” неща.

1. Да може да чувства. Нямам предвид да бъде някакво хиперсензитивно емо, просто… да не се страхува от чувствата.
2. Да вижда красотата. Навсякъде има красота. Просто повечето хора нямат очи за нея.
3. Да може да мисли. Има ли нужда да коментирам?
4. Да не бъде посредствен. Когато го видя за първи път да си кажа “уау, това е едно шантаво момче, което най-вероятно е интересно и бих искала да опозная”.
5. Да бъде проницателен. Достатъчно проницателен, че да успее да забележи какво се крие зад човешките маски.
6. Да ме разбира. Не за друго, просто ми писна да ми казват “Ти си шантава.” Искам да чувам: “Ти си шантава… и затова те харесвам”
7. Да ми носи забрава. Не съм сигурна, че забрава е точната дума. По-скоро говоря за усещането, че няма никой друг освен вас двамата на този свят, на тази автобусна спирка и на този булевард.
8. Да ме усмихва. Да. И да ме кара да се смея. Ето така. Хехехх. *усмивка*
9. Да бъде лишен от предразсъдъци.

“Малките” *големи* неща:

1. Да има чаровна усмивка с красиви тръпчинки.
2. Да бъде по-висок от мен. Хаха… Знам, повърхностна съм, но иначе е тъпо.
3. Харесват ми небрежните момчета. Които казват чрез визията си: “не ми пука, така ми харесва, live with it.”
4. Да бъде любвеобилен и да се държи мило с мен.
5. Да не мога да спра да се усмихвам всеки път. след като сме правили секс.
6. Начина, по който държи чашите. По-скоро.. един определен тип пръсти ми харесват? Странно, нали? хаха.. чакайте, има още:
7. Начина, по който стои седнал. И въобще цялостния начин, по който се държи. Харесва ми когато един мъж прави така, че всяко място, на което отиде, да изглежда сякаш е негов дом. Тоест.. да се чувства удобно навсякъде. И да прави навсякъде удобно.
8. Гласът му! Много е важно да има хубав глас. В смисъл. Хубаво е да знам, че си говоря с мъж, когато съм със затворени очи. А не с 13-годишната ми братовчедка.
9. Топлина в погледа. Или не топлина. А живот! Пламък.
10. Да харесва слънцето, слънчевите хора. Слънчогледите.
11. Да прави всяка сутрин така, че да нямам нужда от кафе и цигара. ;р

Музика:
1. Да предпочита да не слуша чалга.
2. Когато чуе нещо, което му харесва, да го покаже. Сладко е когато някой си тананика нещо и се кефи. Хехех ;р
3. Ако слуша пък и моята музика… мм

Ами… за това се сещам към момента. Сега почвам с минусите:

1. Дразнят ме прекалено самонадеяни мъже.
2. Въобще не обичам безхарактерни мъже, без собствено мнение.
3. Не обичам да се опитват да ме променят. Да ми казват кое как е и как трябва да бъде.
4. Не обичам да ме третират като собственост.
5. Не обичам да ми говорят за неща, които не ме засягат. Аз не говоря за Публична Администрация, защо ти трябва да ми говориш за последния Update на нещо-си-там?
6. Не обичам да ми се карат като на малко дете, задето съм разляла сок по масата. Като ти е скъпа масата, дръж си я. От мен – чао.
7. Не обичам да си правят прибързани изводи за мен.
8. Не обичам… посредствени хора. И посредствени мъже.
9. Огромен минус е ако хвана някой да се прави на нещо, което не е.
10. Лъжци.
11. Мразя да се обръщат към мен с “маце, коте, мило, зайче, пате, etc.”

И сигурно има още много, ама защо трябва да задълбаваме в тях, когато плюсовете са тоооооолкова много?

Не зная дали ви е обземало това чувство, когато вървите по улицата и минавате покрай някое квартално кафене, да речем. Поглеждате разсеяно към витрината и те са там – критиците и изкуствоведите на 21 век,  дебелите им гъзове са срастнали със сепаретата, а очите им не пропускат нито един човек на улицата. За тях няма нито работа, нито личен живот, за който да се притесняват.. затова се бъркат в чуждите работи и обсъждат чуждите животи.   Е, кажете ми, не се ли чувствате като експонати на някаква извратена, но в същото време доста casual стрийт изложба?

Стоят и ви гледат, и ви обсъждат: в какво сте облечени, колко лева е общата стойност на дрехите ви, къде сте били вчера, с кой сте се чукали онзи ден, колко водка сте изпили на последното парти и как сте въртяли гюбеци на масата.

SO FUCKING WHAT!?

То е точно като да гледаш една картина и да казваш: “това тук е човек, той носи черно палто и върви по улицата, а този цвят там е оранжев” Какво знаят тези хора за това, което се случва в експонатите? За любовта, с която сме нарисувани и за емоцията, скрита под пластовете боя? Не ги интересува тях. Важното е, че твоята стойност е не-знам-си-колко хиляди евро. А изкуството… кучета го яли.

И докато произведенията на изкуството се разхождат по улиците,  самите “критици” се превръщат в една гротескна карикатура на самите себе си, на живота си: посивели от тютюн и злоба, инертни и затлъстяли комплексари.

Е не, мерси.