Archive for November, 2009

As time was ticking away she waited and waited for her Digital Prince Charming to text her on the iPhone. She checked out the display every few seconds and after the 2842568th time she started to get “a bit” nervous.
“Why isn’t he calling? There must be somebody else he’s seeing, he hates me… and I, I can’t stop thinking about him, should I call him first? But it would be too insolent… and .. well he’s the man, he’s supposed to call first! Is he just using me? Yes, right, it’s just the sex and he wants to take advantage of me!”
It was near midnight but neither her fairy godmother had signed in to facebook, nor her beloved one to MSN. She was on the verge of crying – hopeless, unsure, fragile and inconfident. Is that what falling in love was about?
Isn’t it about daydreaming, about sharing every little perfect moment together? About smiling and opening yourself to the whole world rather than withering in insecurity? What stops us from being truly happy? The Synthetic Princess was pondering over these when she heard her phone ringing with the “Red Jumpsuit Aparatus – Justify” tone. And this could only mean one thing – Prince was calling.
As she saw his name in the display, her face illuminated with the unmistakable love light.
- Hi, there – murmured the most alluring voice in the whole Universe.
- Oh, hi… – she could barely speak.
- Whatcha doing?
“I’m driving myself crazy thinking about you here..” she wanted to reply, but hey – who does ever do it like this?
- Nothing… Just.. nothing. I’ve got no plans for tonight – she implied.
- Sweet. But you now do – you’ll go out with me.
- Yeah sure.. meet you in half an hour.
- Kisses…
She closed before he managed to pronounce the last word. And for a moment she just stood there trying to figure out if what had just happened were true. And it was and so she screamed and jumped and put on her sneakers and bursted out of the door. The rest is history, present and, hopefully, future: addictive kisses, heavenly moans and THAT look on their faces. And in the morning after, she got back home. Smiling as she walked past everybody. The colours were brighter, the food was tastier, the cigarettes were orgasmic. And she was deeper in love. Time was the fleeting moment between their meetings. The world was a stage where they played themselves in the most ancient fairy tale ever.
This is what it was all about. The pride, the prejudice… these are just fears in disguise that fade away with every kiss.

Really, what stops us from being truly happy?
It’s our ego. It’s ourselves. We always want something back and rarely give anything.
I don’t want to be part of this. I’m truly happy if what I give to somebody makes him truly happy. This is my reward.
To love somebody is more elating than anything else. This, I think, is what is the more important thing. To be selfless, to give. Thus we get the greatest “repayment” – somebody else’s happiness.
And it doesn’t even matter if people know what you’re doing for them or how you feel about them. It tells itself, no words needed.
It’s in your eyes, your smile, your deeds.
No more ego, no more prejudice. I’m done with that.

Are you?

***

Guys, I know this sounds so 16-year-old-emo. But it’s the truth, when you come to think of it… Isn’t it?

Послепис в началото -само да си кажа, че това е поредната простотия, която може и да не четете, защото не е предназначена за ВАС, читатели, а за мен ;p

Странна работа!

Всъщност се оказва, че има хора, които четат това чудо доброволно.  А даже има и такива, които ми казват, че постовете ми били като наркотик и искали да четат още и още от мен.

Вие, хора, сте пълни мазохисти. И сте абсолютно заблудени. Благодаря, все пак.

Аз не съм дилър. Аз съм просто едно младо и уморено от всичко и всички момиче.  Един огромен егоист, който обича изреченията да започват с “Аз” …

Четете ме, щом искате. Ама не си давайте много зор да ме разбирате. Не можете. Това са просто думи,  написани на клавиатура.  Даже аз не мога да си ги разбера съвсем, някак чужди ми изглеждат, като ги прочета.

Браво на тези, които са познали, че нещо не ми е наред днес. Така е.  Обещавам да има награда за този, който отгатне какво е. Аз самата не мога. Най-вероятно някакъв хормонален дисбаланс ме тресе отново.

И ми е едно разпокъсано такова, като изреченията в този пост. И май съм влюбена в никого. Как става това ли? Ами то е едно такова странно .. когато изпитваш влюбване, но всички около теб са идиоти и няма към кого да го насочиш. Или пък има към кого да го насочиш, ама се изгубва някъде по пътя…  Май имам прекалено много свободно време и от скука започнах сама да си измислям някакви емоции..  От скука! Емоции! Странна работа!

О, whatever… it’s just that song I’m listening to ;p http://www.youtube.com/watch?v=qoDcz3Vk_Ew

Пиша този пост под влиянието на изключително негативни емоции, включващи гняв, демотивация и разочарование.

Както може би знаете, второкурсничка съм в Софийския Университет. Голяма част от преподавателите в катедрата на моята специалност имат огромни изисквания към нас – не трябва да закъсняваме,  трябва да си изключваме телефоните по време на лекция, да се държим адекватно и отговорно, да учим и така нататък.

Хубаво, но тези стандарти се оказват еднопосочни. Как може някой да изисква от нас нещо такова, при положение, че сам не го спазва? Колкото и ангажиран да си с други дейности, ти си поел отговорност към университета и неговите студенти.  НЕ МОЖЕШ (или поне не би трябвало) да си позволяваш да закъсняваш, да говориш по телефона пред студентите си, да излизаш за повече от 10 минути по време на лекция. В противен случай изискванията ти са просто необосновани, смешни и абсурдни. Уж сме били елитна специалност (така май казват на всички вече…), уж Публична Администрация е “училище за министри”… на какво ни учите?! Да четем вестници и да чоплим семки, както правят всеки път на Парламентарния Контрол ли?

Просто… нямам думи! Не обичам да се яодсвам за глупости, но ако се замислиш малко… това никак не е глупост.  Това се случва навсякъде, във всеки български университет. И на много малко хора им пука, за съжаление. И така, станах си от мястото и с гръм и трясък излязох от залата, с надеждата, че по пътя си ще срещна преподавателя, който вече отсъстваше половин (!!!) час.

Някой може ли да ми каже, след подобно отношение, как се очаква да бъдем мотивирани студенти и да имаме желание да бъдем част от академичния дух на университета? Академичен дух?! Чак на мен ми става смешно, когато прочитам тези думи. Истината е, че вече никой не се стреми към нищо, хората са загърбили мечтите и идеалите си и карат по инерция.  “Да почваме, че да свършваме” е лайт мотива на цялото българско образование и не само студентите претупват работата си, но и преподавателите го правят.  Нищо чудно, че толкова млади хора напускат страната ни. Ако имах възможност и аз щях да го направя. Но от инат ли, от какво ли… ще седя тук и ще хейтвам.

МРЪН.