Топаз.

Ти си тъжна история

без надежда,

написана от хиляди съдби.

Ти си вехта, скъсана одежда,

блестяла някога преди.

Ти нямаш време и тяло,

а само час на смъртта.

Дори не си и живяла,

не си познала  плътта.

И криеш се в тихи дихания,

въздишки по мъртви мечти.

И сякаш това е призвание -

да бъдеш никаква… почти.

В сивотата на деня се сливаш

и от себе си нощта тъчеш.

И в този скучен свят намираш

желание времето да спреш.

Да седнеш, да въздъхнеш уморено,

да текнат и сълзите от топаз.

Да се огледаш в тях смирено

и да прошепнеш: “Ти съм аз.”