Не зная дали ви е обземало това чувство, когато вървите по улицата и минавате покрай някое квартално кафене, да речем. Поглеждате разсеяно към витрината и те са там – критиците и изкуствоведите на 21 век,  дебелите им гъзове са срастнали със сепаретата, а очите им не пропускат нито един човек на улицата. За тях няма нито работа, нито личен живот, за който да се притесняват.. затова се бъркат в чуждите работи и обсъждат чуждите животи.   Е, кажете ми, не се ли чувствате като експонати на някаква извратена, но в същото време доста casual стрийт изложба?

Стоят и ви гледат, и ви обсъждат: в какво сте облечени, колко лева е общата стойност на дрехите ви, къде сте били вчера, с кой сте се чукали онзи ден, колко водка сте изпили на последното парти и как сте въртяли гюбеци на масата.

SO FUCKING WHAT!?

То е точно като да гледаш една картина и да казваш: “това тук е човек, той носи черно палто и върви по улицата, а този цвят там е оранжев” Какво знаят тези хора за това, което се случва в експонатите? За любовта, с която сме нарисувани и за емоцията, скрита под пластовете боя? Не ги интересува тях. Важното е, че твоята стойност е не-знам-си-колко хиляди евро. А изкуството… кучета го яли.

И докато произведенията на изкуството се разхождат по улиците,  самите “критици” се превръщат в една гротескна карикатура на самите себе си, на живота си: посивели от тютюн и злоба, инертни и затлъстяли комплексари.

Е не, мерси.