Vanilla – Unexciting, normal, conventional, boring. (urban  dictionary)

Ставаш всеки делник в 7, на работа си от 9 до 5, след това се прибираш вкъщи и сядаш на компа, прибираш вкъщи и готвиш и чистиш, прибираш вкъщи и правиш скучен секс, защото днес е денят в месеца, в който правиш секс, отиваш на кафе с приятелки.
И утре пак същото.
В събота и неделя чистиш, отиваш на пазар, на разходка, на гости при мама.
Лятото – на почивка.
Празнуваш Коледа, а не знаеш защо. Празнуваш Нова Година, а чувстваш, че всичко е same ol’ shit.
Ако си с гадже – отмяташ и св. Валентин в календара.
Всичко така. По график.
Планирано. И спонтанността планираш. Ето, вчера например беше ден за скачане на батут.
А утре е денят за театър.
Вдишваш-издишваш, ляв крак, десен крак. Всичко е точно, систематизирано. Имаш го в органайзъра на телефона си!
Някой те спира на улицата и те пита дали си щастлив. Без да се замисляш, отговаряш “ДА”, защото бързаш. Закъсняваш да изпълниш някоя от иначе спонтанните точки в твоя график.

Сигурно наистина си щастлив.
А сигурно това сиво ежедневие, този track list, сложен на repeat, те е зомбирал и вече нямаш мозък.
Или си забравил как да го ползваш.

Точно сега ти стоиш тук, пред мен и се опитваш да ме убедиш да си купя поредната простотия, която далеч не ми е потребна,  просто за да не предам принципите на хипер-консумиращото съвременно общество.
Опитваш се да ми вкараш някаква съвременна философия, да ме организираш, да ми съставиш график.
Съдиш ме, колко съм “out of touch” с целия свят, с комуникациите, с новините, технологиите.
Наричаш ме глупава, защото не мисля като теб, програмирано.
Наричаш ме курва, защото търся любов навсякъде по времето, в което ти се трудиш за твоята любов – парите.
Каква още ме наричаш, не знам, защото ми омръзна да слушам хипер-изконсумираната ти от всякакъв смисъл реч.

Не те съдя, защото си vanilla. На теб така ти харесва.
А на мен ми харесва да бъда шоколад. НАТУРАЛЕН при това.

Харесва ми да си лягам рано сутрин и да ставам на обяд. Харесва ми да готвя в 4 сутринта. Харесват ми непознатите хора, а понякога дори не се прибирам вкъщи. Не знам кой ден сме днес, нито пък колко е часът и не, не искам да знам.
Не празнувам Коледа, защото вярвам в чудесата, които се случват всеки ден.
Не празнувам Св. Валентин, защото вярвам в любовта, която се случва всеки ден.
Не празнувам Нова Година, защото вярвам в новото, което идва не на последната дата в календара, а когато то си поиска само.
Някой ме спира на улицата и ме пита дали съм щастлива. Без да се замислям, отговарям “ДА”.

Защото не бързам за никъде.

Защото в живота ми няма графици и разписания.

Защото не живея на repeat.

Спираме на светофара, пред нас има около хиляда и сто коли.

- Много ще се чака тука, мамка му да еба… – изсумтява шофьорът.

- Няма проблем, не бързам за никъде  – спокойно отвръщам аз и се изключвам от последвалото мрънкане на бакшиша, от глупавия политически дебат по радиото, от сивите сгради, посипани със сняг, от трафика, от  шумния град, въобще от целия свят.

Целият свят… по обяд… никакъв цвят. Преди секунда бях в таксито, на път за вкъщи, след една интересна вечер с един… интересен? мъж. А сега, сега съм на августовски плажен огън. Някъде към три часа след полунощ е,  топло е, чувам морето и същият този интересен? мъж до себе си.

Той ми говори. Опитва се да не престава да го прави, да държи интереса ми, или просто да не го губи.  Не разбирам какво ми говори. Гледам го в лицето, гледам как си мърда устните. Гледам го и си мисля за него. Мисля си да го прекъсна грубо и да му кажа да спре с тия глупости, да спре да нервничи, хей, виж къде сме, по дяволите… и ме целуни.  На този плаж сме само двамата. А той на моменти се държи така, сякаш води битка срещу целия свят, за да съм с него. С него съм. С теб съм, чуваш ли?! Да, тук съм.

Сигурно го е страх.  И този страх сигурно има нещо общо с мен.  Или пък не е страх, а неувереност.  Гледам как потрепва нещо в очите му, гледам го как ме гледа, устните му вече не се движат.

- Какво има? – питам разсеяно аз.

- Теб те има. Тук си. Красива си.

Усмихвам се свенливо и се заглеждам в огъня. Пламъчетата се отразяват в очите ми и той го отбелязва.  Малка Дяволка.

Обичам да ми казва такива неща. Обичам да ме анализира, да ми разгадава неизвестните знаци от картата на моето тяло. Да наднича като малко любопитно дете в душата ми.  Искам да ме познава, искам да ме познава дори по-добре, от колкото аз се познавам.   Обаче има едно нещо. Една малка снежника и звука от някакъв клаксон на този наш плаж.  И те ми казват, че този интересен? мъж сигурно ме обича. Или поне е влюбен до безобразие в мен. И това малко ме притеснява.  Не мен цялата, а онази малка сърничка в мен, която обича да бяга свободна в гората. И малкото дете, което не знае какво да прави. И въобще как така се случва, че с точно този мъж ние седим сега тук и се гледаме и мълчим и той е влюбен в мен? Как го правя тоя номер?

Ето, сега той пак иска да ми каже нещо. И това ще е нещо важно. Наострям уши и го поглеждам. Нещо важно… о, мамка му! Какво по-важно от това, че сме сами на този плаж с него, че сме двамата в тази лятна нощ, пред този огън, край това море? Бързо се навеждам към него, бързо! Преди да е казал важното нещо и го целувам. Не се е бръснал от няколко дни. Откакто сме заедно. Все казва, че не иска да губи времето си с мен за други неща.

Привлича ме. Искам го. Точно такъв, с тази брада и малко рошав.  Бутам го на пясъка и продължавам да го целувам, а отгоре ни започват да валят снежинки и морето шепне:  “вие сте с обедната емисия новини на радио…”

-Пууу дееба, най-накрая да го минем тоя шибан светофар.  От 15 години съм шофьор, ама такива задръствания никога не е имало!

Отърсвам малко морска сол от косата си, усмихвам се ведро и така продължаваме напред. Напред, към вкъщи… или към някой друг плаж.

Ето сега.  Аз пак съм впечатлена от някого. И ми се струва лесно,  толкова лесно да опиша какво точно в него виждам, как го виждам и защо то ми харесва. И той иска да знае всичко това. И ще се радва да го прочете. На останалите ще се стори просто поредното хлътнало във всички смисли текстче, но за него то ще значи всичко в този момент.

Лесно е, наистина. Но няма да го направя.

Никакви мили думи. Никакви думи. Никакви посвещения, благодарствени писма, любовни стихове, списъци с плюсове и минуси. Нищо няма да напиша за него. Нямам вдъхновение да пиша вече. Отиде си, вля се в друго вдъхновение. В мотива да говоря, да прегръщам, да докосвам,  да правя Някого щастлив.

Той няма да ми се разсърди, ако  не му кажа, че го обичам. Няма дори и да усети, че не съм му го казала.  Нито пък аз щях да се разсърдя, ако онзи път на гарата беше забравил розата, с която ме посрещна. Някои неща са над романтиката.  Fuck романтиката.

Аз съм грубиянка.  Отварям си вратите сама, нося си чантите сама, не казвам “обичам те”, понякога псувам, понякога пия бира вместо шампанско. Защото така съм свикнала и никога няма да отвикна. Той ме харесва точно такава, каквато съм. И знае, че важното е той да бъде там, а не глупавата роза. И знае, че за мен това също е важно.

И ето. Аз сега му пиша. Подарявам му една прозрачна роза, без форма и без кадифено меки листчета, но виж – може би с малко бодли.  Подарявам му себе си на  една измислена гара, на която той е чакал цяла вечност. Какво е чакал ли? Мен ли, някой друг ли? Аз не знам. И не искам да знам, защото не мога да бъда някой друг. Мога само себе си да му подаря.

И това ще бъде истинско посвещение. Без писма и любовни стихове,  без списъци с плюсове и торби с минуси.  Защото така съм свикнала и никога, ама никога няма да отвикна.

Тя е Внезапното Момиче.

Появява се в живота ти съвсем спонтанно, без да си я канил, без дори самата тя да се е поканила вътре. Все едно просто се е сгушила под твоята стряха,  когато неочакваният дъжд я е изненадал. И веднага щом спре да вали, тя си отива. Просто изчезва в големия град и никога повече не я виждаш.

Е, засичаш по спирките някакви девойки, които носят спомена за нея.  Косата и, уплашеният поглед или пък нещо друго малко и незначително. Но нея.. нея я няма. Тя е била само под онази стряха, в онзи летен ден. Помниш, нали?

Имаш чувството за нещо  несъвършено, недоведено до своя край, когато си мислиш за нея. Сякаш е могла да ти се случи за повече време, или пък е могло да стане по друг начин? Не. Това  не зависи от теб. Тя просто си е такава – идва бързо в живота ти, поостава съвсем малко, колкото да забележиш как грациозно се протяга… и си отива. И хем ти се е случила, хем не съвсем.

Веднъж някой като теб искаше да я има завинаги.  Но как можеш да имаш един момент завинаги? Не можеш да я затвориш в клетка, не можеш да я научиш да се храни възпитано на масата, не можеш да и обясниш как се стои правилно на стол… Просто не можеш! Не можеш да я вържеш с нищо за “тук” и “сега”, за себе си.

Сякаш я има, а може би никога не е била. Кой може да каже? Някак си полупрозрачна си я спомнят всички. И никой не я помни точно толкова добре, че да прецени дали наистина я е срещнал някога.  И може би никой никога не я е срещал истински. В душата и, а не само под дъжда.  Никой не я е влюбвал в себе си. Внезапно, както тя го прави.

Бам! Срещата.

Бам! Влюбв…Бам! Раздялата.

Внезапно момиче, без внезапни болки.

Търсете в аптеките.

Неделя е.

Снощи си легнах в пет. А сутринта ме събудиха, влизайки с взлом в стаята и крещейки “СТАВАЙЙЙЙ!!!” Защо? Не знам.

И станах, какво да правя. Рошава, недоспала, дори съм забравила да си съблека дрехите от снощи. Гледам през прозореца – кал, дъжд, облаци, чудесия.  КрасУта, направо.

Влизам в кухнята мълчаливо, като обидено зомби, сипвам си последните капки кафе от каната и сядам пред компютъра.   И тогава се сещам, че съм сънувала един отвратителен сън, в който днес не е неделя, а понеделник, а аз съм спала в чуждо легло. И изведнъж собственикът му се досеща, че трябва да отиде на работа и просто изкрещява “СТАВАЙЙЙЙ!” с гласа на баща ми.  И станах, какво да правя.  И може би сънят нямаше да е толкова кофти, ако си спомнях дали съм правила секс в него.  Имах такова чувство, пък то и с този въпросен човек… какво друго мога да правя? Обаче просто не си го спомнях. И това ме правеше още по-кисела. И кафето беше студено.

Порових се малко, прочетох някаква статия за някакво сутрешно кафе и портокали. И как щяло да бъде прекрасен ден. Портокалите означавали нещо красиво, не си спомням там какво точно беше.  През цялото време, обаче, си представях два кръгли портокала, които изведнъж се превръщат в красиво дупе, което хващам с двете си ръце.  И ми стана хубаво, защото се почувствах като мъж. След това ми стана цинично, започнах да се смея горчиво на всичко около мен. Защото просто днес е толкова скапан ден, че няма как да не му се смееш.

Трябва да има и такива дни.  Кални, в които да боксуваш с гумените си ботуши и вместо да изплуваш от калта, да затъваш още повече. В които кафето да е студено и да те боли главата.  For the sake of masochism.

Минаха вече два часа, откак съм будна. Само два часа, а изглеждат като един цял ден. Един “чудесен” неделен ден.  Слушам Стефан Вълдобрев – Аз ли съм или не съм. Става ми отровно.

Имам работа. Имам да пиша КУРсова работа. Pardon my french.
Обаче няма да го направя, защото в недели като тази, единственото което искам да направя, е да седна в едно кафене на центъра на този проклет град. Да си поръчам едно голямо и да бъда цинична в един часа на обяд.

*

Прониква в мене и пониква.
От гърлото ми глупаво наднича.
Обича ме. Флиртува с моите очи.
От зъбите ми си тъкми усмивка.

С моят глас мълчи – свенливко.
Усещам скелета му грапав,
заплетен между мойте стави.
Мъча се да го отпратя – не става.

Отдавна в тялото ми се засели.
Без да пита връхлетя.
Нахълта целият.
Сега.

Ти си тъжна история

без надежда,

написана от хиляди съдби.

Ти си вехта, скъсана одежда,

блестяла някога преди.

Ти нямаш време и тяло,

а само час на смъртта.

Дори не си и живяла,

не си познала  плътта.

И криеш се в тихи дихания,

въздишки по мъртви мечти.

И сякаш това е призвание -

да бъдеш никаква… почти.

В сивотата на деня се сливаш

и от себе си нощта тъчеш.

И в този скучен свят намираш

желание времето да спреш.

Да седнеш, да въздъхнеш уморено,

да текнат и сълзите от топаз.

Да се огледаш в тях смирено

и да прошепнеш: “Ти съм аз.”

Днес е един спретнат ден.

Навън, през прозореца, е бяло и чисто. Без следи от стъпки. Като плочките в банята ми.

Гардеробът ми е подреден и няма нито една гънка на чаршафите на леглото ми. Както понякога липсват гънки в мозъка ми.

На бюрото ми има точно 5 неща, поставени под ъгъл.  И козметиката, също. Само че там са 500.

Отвън всичко е спретнато.  А отвътре?

Отвътре, през прозореца, в кишата цъфтят слънчогледи. Навсякъде има следи от многото хора, вървяли из пътеките ми.

Всичките ми маски и дрехи са разхвърляни. Много цветове, никакъв ред. Всеки ден обличам нещо ново и на другия го изхвърлям в дъното на гардероба… и не се сещам за него поне два месеца. Леглото ми никога, ама никога не е подредено. И чаршафите миришат на секс.

В главата ми има хиляда и пет мисли и всичките са вплетени в едно огромно, туптящо кълбо.  А козметика няма, защото  съм естествено красива. Уж.

И… всичко е наред, защото нищо не е наистина наред.

Може би очаквате да прочетете поредния наръчник за това как да реализирате перфектната връзка с перфектния човек. Съжалявам, но май сте малко невнимателни, защото някъде отгоре на блога ми пише “горчи и е отровно”.  Може би се отнася за мен, а може би и за всичко около мен.  Затова ако сте готови за поредното how-to в човешките отношения, Cosmo style… по-добре натиснете хикса горе вдясно.

Мъжете са A, а жените са B, но ако все пак искате да я/го спечелите, трябва да направите C. Това, драги читатели, е пълен булшит. Хората, които пишат такива неща обикновено са емоционални аналфабети и или са изпаднали в любовна криза, или и идея си нямат за хората и отношенията между тях.  А най-често и двете. Не казвам, че аз знам. Напротив. Не знам. И в това е разликата – признавам си го.

Няма универсална формула за успех и щастие и не можем да обуем всички хора в едни и същи обувки. Въпреки че като цяло имаме доста общи неща помежду си, има ги и онези малките, които ни отличават един от друг.  Затова няма да сработи стратегията ти. И твоята също. Защото този път не е като онзи и няма да се получи така. И ако някъде някога си чел за мъжете, жените и връзките – толкова по-зле за теб. А ако пък си повярвал на тези дивотии – толкова по-зле за другите около теб.

Е хайде, признавам си. И аз съм откривала себе си някъде из милионите статии.  Тоест, почти винаги. Но никога не съм забравяла, че някой там е искал да се октрия, за да си купя следващия брой на списанието и да се открия още веднъж и така да подържам системата, базирана на слабостта на човешкото его, неговата нужда от подхранване и парите, които някой може да спечели от това. Но иначе звучи сладко, да. Яко е да си “млада жена”, “бунтарка с независим дух” и т.н. Но преди всичко си една тъпа овца, ако зле написаните рубрики наистина ти звучат убедително.

Сега за връзките.  Преди всичко в списанията изглеждаше толкова лесно и систематизирано – 10 трика, с които ще го спечелиш или 7 начина да бъдеш ToTally Sexy. Обаче някой все пак подсказа на редакторите, че всъщност май не става така. И биде драмата.  Въобще пазарните принципи важат и тук и търсенето както винаги създава свое собствено предлагане. С други думи: искаш драма? На ти драма.  Започна да бъде трудно, да се задават въпроси, да се критикуват мъжете и жените взаимно. Едните били еди-какви-си, другите-такива.  И пак пълни простотии. Това, че си срещнал десетима мъже, които си приличат, не означава, че те са еднакви. А още по-малко означава, че и другите са като тях.  Според мен една истинска жена не знае десет начина да съблазни един мъж. Тя знае сто. И същата тази истинска жена е стигнала до тях по пътя на опита и грешката, а не ровейки се из посредствените fashion списания.

Как въобще някой им вярва? Замисли се: тия статии са доста досадни, сигурно много време заминава, докато ги напишеш (освен ако не си в България, защото тогава просто ги крадеш от западните списания). Как някой ще ме убеди да се вслушам в думите на автор, който вместо да търси щастието си,  е седнал да пише за нещастието си? Аз лично не искам да се вслушвам в такива хора. Не искам да чета за правила и стереотипи, за тактики и игри. Защото те, точно те са/носят нещастието. Ако поне веднъж се отпуснеш и си себе си, без правила и стереотипи… ако думите са просто думи, а не намеци, както пише *някъде-си*… тогава нещата наистина са лесни, а не просто изглеждат такива.

Всъщност на мен проблема ми е, че не знам как се пишат такива статии. Може би си имат специален “калъп”, който вкарват в употреба всеки път.  В такъв случай теорията ми от горния абзац е неточна. Но дори и да е така… WTF?! Как можеш да си позволиш да поставиш човешкото в “калъп”.  Обидно е. И пак ме губят като читател.

И това не е добре за мен, защото пак нищо няма да науча за мъжете, жените и връзките.

Но ти? Ти сигурно знаеш. Ще ми кажеш ли?

Така. Първо искам да благодаря на ju, задето дава поле за изява на моя егоцентризъм. И задето ме подсеща да си refresh-на ума. Полезно е да си правим такива упражнения от време на време, защото… защото си мислим, че знаем какво искаме. В повечето случаи. Но когато някой те хване и ти каже “изброй 5 качества”… малко е трудно да бъдеш конкретен и веднага да ги изстреляш, нали? Може би това се дължи на факта, че всички търсим да дефинираме нещо голямо, нещо важно. Но всъщност.. за себе си лично мога да кажа, че малките детайли са по-…определящи?

Започвам с “големите” неща.

1. Да може да чувства. Нямам предвид да бъде някакво хиперсензитивно емо, просто… да не се страхува от чувствата.
2. Да вижда красотата. Навсякъде има красота. Просто повечето хора нямат очи за нея.
3. Да може да мисли. Има ли нужда да коментирам?
4. Да не бъде посредствен. Когато го видя за първи път да си кажа “уау, това е едно шантаво момче, което най-вероятно е интересно и бих искала да опозная”.
5. Да бъде проницателен. Достатъчно проницателен, че да успее да забележи какво се крие зад човешките маски.
6. Да ме разбира. Не за друго, просто ми писна да ми казват “Ти си шантава.” Искам да чувам: “Ти си шантава… и затова те харесвам”
7. Да ми носи забрава. Не съм сигурна, че забрава е точната дума. По-скоро говоря за усещането, че няма никой друг освен вас двамата на този свят, на тази автобусна спирка и на този булевард.
8. Да ме усмихва. Да. И да ме кара да се смея. Ето така. Хехехх. *усмивка*
9. Да бъде лишен от предразсъдъци.

“Малките” *големи* неща:

1. Да има чаровна усмивка с красиви тръпчинки.
2. Да бъде по-висок от мен. Хаха… Знам, повърхностна съм, но иначе е тъпо.
3. Харесват ми небрежните момчета. Които казват чрез визията си: “не ми пука, така ми харесва, live with it.”
4. Да бъде любвеобилен и да се държи мило с мен.
5. Да не мога да спра да се усмихвам всеки път. след като сме правили секс.
6. Начина, по който държи чашите. По-скоро.. един определен тип пръсти ми харесват? Странно, нали? хаха.. чакайте, има още:
7. Начина, по който стои седнал. И въобще цялостния начин, по който се държи. Харесва ми когато един мъж прави така, че всяко място, на което отиде, да изглежда сякаш е негов дом. Тоест.. да се чувства удобно навсякъде. И да прави навсякъде удобно.
8. Гласът му! Много е важно да има хубав глас. В смисъл. Хубаво е да знам, че си говоря с мъж, когато съм със затворени очи. А не с 13-годишната ми братовчедка.
9. Топлина в погледа. Или не топлина. А живот! Пламък.
10. Да харесва слънцето, слънчевите хора. Слънчогледите.
11. Да прави всяка сутрин така, че да нямам нужда от кафе и цигара. ;р

Музика:
1. Да предпочита да не слуша чалга.
2. Когато чуе нещо, което му харесва, да го покаже. Сладко е когато някой си тананика нещо и се кефи. Хехех ;р
3. Ако слуша пък и моята музика… мм

Ами… за това се сещам към момента. Сега почвам с минусите:

1. Дразнят ме прекалено самонадеяни мъже.
2. Въобще не обичам безхарактерни мъже, без собствено мнение.
3. Не обичам да се опитват да ме променят. Да ми казват кое как е и как трябва да бъде.
4. Не обичам да ме третират като собственост.
5. Не обичам да ми говорят за неща, които не ме засягат. Аз не говоря за Публична Администрация, защо ти трябва да ми говориш за последния Update на нещо-си-там?
6. Не обичам да ми се карат като на малко дете, задето съм разляла сок по масата. Като ти е скъпа масата, дръж си я. От мен – чао.
7. Не обичам да си правят прибързани изводи за мен.
8. Не обичам… посредствени хора. И посредствени мъже.
9. Огромен минус е ако хвана някой да се прави на нещо, което не е.
10. Лъжци.
11. Мразя да се обръщат към мен с “маце, коте, мило, зайче, пате, etc.”

И сигурно има още много, ама защо трябва да задълбаваме в тях, когато плюсовете са тоооооолкова много?

Не зная дали ви е обземало това чувство, когато вървите по улицата и минавате покрай някое квартално кафене, да речем. Поглеждате разсеяно към витрината и те са там – критиците и изкуствоведите на 21 век,  дебелите им гъзове са срастнали със сепаретата, а очите им не пропускат нито един човек на улицата. За тях няма нито работа, нито личен живот, за който да се притесняват.. затова се бъркат в чуждите работи и обсъждат чуждите животи.   Е, кажете ми, не се ли чувствате като експонати на някаква извратена, но в същото време доста casual стрийт изложба?

Стоят и ви гледат, и ви обсъждат: в какво сте облечени, колко лева е общата стойност на дрехите ви, къде сте били вчера, с кой сте се чукали онзи ден, колко водка сте изпили на последното парти и как сте въртяли гюбеци на масата.

SO FUCKING WHAT!?

То е точно като да гледаш една картина и да казваш: “това тук е човек, той носи черно палто и върви по улицата, а този цвят там е оранжев” Какво знаят тези хора за това, което се случва в експонатите? За любовта, с която сме нарисувани и за емоцията, скрита под пластовете боя? Не ги интересува тях. Важното е, че твоята стойност е не-знам-си-колко хиляди евро. А изкуството… кучета го яли.

И докато произведенията на изкуството се разхождат по улиците,  самите “критици” се превръщат в една гротескна карикатура на самите себе си, на живота си: посивели от тютюн и злоба, инертни и затлъстяли комплексари.

Е не, мерси.