За мишките и хората … или за Интернет живота

Вчера прочетох Събина в Общувай.ком и се замислих, че това всъщност си е сериозна тема.

Интернет, като начин на изолация или Интернет, като начин на интеграция?

Ми не знам. За мен Интернет е и двете.

Аз съм един от първите, които ще си признае, че за мене Интернет вече не е мания, не е наркотик. От известно време на сам миличкия наследник на ARPA Net е среда. Да среда. Дали мога да мина без него? Сигурно, ако се наложи, също както мога да изкарам без храна или вода определено време. Една много съществена част от живота ми се намира в Интернет – приятелите, забавленията, парите, информацията, дори една част от работата ми. За мен Twitter е бара в който излизам след работа за да видя нови хора, само дето го правя в работно време. Facebook, честно казано, не е нищо повече от купчина игри, но намирам нови снимки на хора с които дори в Skype не си пишем (нямаме врем или желание). Блогвете са прозорец към хората, към това да видя какви са или по-скоро какви виждат себе си.

Но аз съм и един от първите, които ще признаят, че Интернет ме спъва. Аз не съм едно от най-несоциоалните животни, но имам един малък проблем – не мога да подхващам разговор без „основа”, а извън Интернет не мога да получа небохидимия „background”. Нямам проблем с говоренето, но не мога да го започна. Не ме разбирайте погрешно – не обвинявам Интернет, просто той ми даде алтернатива – запознаваш се в Интернет и извеждаш нещата от него. Бързо, понякога твърде бързо за всички, които имат „Интернет шизофрения”.

Но както винаги аз не съм типичния пример – аз съм се развил в и с Интернет. Имаше период когато летището (IRC) ми беше като пясъчник, като спасителен пояс, защото там можех да се подигравам на себе си … но се оказа, че мога да го правя и извън него. Оказа се, че не е толкова трудно да си себе си лице в лице с хората – да си точно толкова убедителен колкото в Интернет, скрит зад клавиатурата. Оказа се, че и аз както всички си имам комплекси. Оказа се, че е по-лесно да видиш другия, отколкото да го прочетеш.

Чурулика (Twitter) е много хубава идея и много го харесвам. Както казах, той е като бара в който другите отиват след работа, но аз мога да ходя и през работно време, че даже ако искам и да не излизам от него. Не знам какво е „социална мрежа”. Убийте ме, не ми е ясно това понятие. Знам какво разбират хората под това. За мене Чурулика си е врата към другите, към това което харесват, към това което искат, към това което са, като блоговете, но малко по спонтанно.

Лицекнигата (Facebook) пък ми е непонятно как можа да стане такъв хит. Не схващам самата идея – имаш приятели и ги гледаш какво правят. Ок. Добре. Верно идеята да виждаш снимките им е добра, да четеш статиите които споделят също, но защо подяволите, не отидеш до тях? Или не им звъннеш по телефона? Или да има напишеш нещо в каквото там IM ползват?

Всеки път като спомена Лицекнигата и се сещам за култовата реплика на Росен Петров (май той беше) – „Имам 749 виртуални елхички … Къде, мамка му, да си ги туря?”. Но явно си има почитателите.

Имам Интернет на телефона си, имам Skype, имам Чурулик … дори когато пътувам на някъде, хората могат да ме намерят, но продължавам да не искам да си седя в нас, да излизам, да се виждам с нови хора …

Виждам, а не гледам.

Тези които са чели великия класик Азимов и неговото „Голо слънце” ще ме разберат. Обичам да виждам хората, да говоря с тях, да говоря за тях …

Не мога без Интернет, но това не е провалило комуникативноста ми. Интернет не пречи на общуването. Хората сами си пречат и го използват като оправдание.

Ваш,

Lucifer

P.S.: Защо „За мишките и хората”, ли? Защото 90% от будното си време ползвам … мишка. Компютърна …