Аз винаги съм знаел какво ще направя, ако знам че ще умра скоро.

Много е просто – ще се видя със всички които са ми близки и ще посветя всичките си усилия да ги накарам да ме мразят, ще отделя на това толкова време колкото е необходимо, за да знам, че на погребението ми никой няма да тъгува за мен.

Когато съм сигурен, че никой няма да му е тъжно за “гадnото, долно копеле, което се правеше на мой приятел/роднина/любим” ще седна и ще завърша поне едно от нещата с които съм се захванал, не зависимо, дали ще е да оправя най-накрая f-bg.org или да напиша някое от нещата които съм започнал да пиша.

Ако след това все още имам време … тогава ще се отдам на безпаметен разврат. Ще опитам от всичко! Ще се справя с всяко предзвикателство, ще се отдам на всяко изкушение и ще му се насладя до последно …

И когато най-накрая си отида, ще си отида сам, но ще знам, че никой няма да тъжи за мен, защото всички които са ми близки ще съм ги отчуждил.

Аз съм проста личност и имам прости желания за преди края си. Но винаги съм казвал, че няма да съжалявам за гршните избори, а за не направените …

А щафетата искам да предма на Ивона.

Ваш,

Lucifer

Сподели

В чуруликар пуснаха линк към всички шапки на Сънчо и си признавам, че с най-голямо удоволствие ги изгледах, дори си пях песничката …

Помните Сънчо, нали?

Поне по-големите от вас трябва да го помнят.

Шапките на ежедневната “приказка за лека нощ” ме върнаха в спомените за онзи период, когато дърветата бяха къщи и космически кораби, листата бяха пари, а прашния тротоар се превръщаше в град с пътища, бензиностанции и къщи, само като прокараш ръка в прахта …

Не знам колко от вас ще си спомнят това време. По-скоро колко от вас искат да си признаят, че им се е случило, но аз си признавам, че някога бях малък и счупената клонка от храста на детската градина се превръщаше в меч. Купчината камъни пред къщата на съседа в крепост.

Имах удоволствието да израстна на една уличка във Варна. По-скоро една част от уличката … онази част на която се намираше къщата на баба ми. Уличка на която от едната страна имаше 5-6 къщи, а от другата – детската градина.

Нямаше компютри, за Интернет в България знаеха малко хора … Изпълвахме дните и най-вече вечерите си с игри или разговори. Разказвахме си как сме ходили сами далеч, до места които се намираха “в другия квартал”.

Нямахме мобилни телефони, даже домашните си не знаехме как да ползваме, за това ти се налагаше да излезеш, да прекосиш разстоянието до другия край на улицата и да викаш от портата на двора, защото не всички имаха звънци, а и на тебе ти трябваше някой, а не майка му или баща му.

Помня как лятото улицата се огласяше от гласовете ни, за да затихне към 16:30 когато започваше “детското” по телевизията, само да излезем пак след час за да продължим с играта на дама, охлюв или даби-даби.

Знаете ли … не завиждам на днешните деца! Аз съм технократ до мозъка на костите си, но не завиждам на днешните деца израстващи с 3D FPS-и вместо стражари и апаши, с RPG и MORPG вместо да излязат и да дигнат левел в живота, с Skype вместо да излязат да поговорят с хората …

Аз имах детство, което не бих заменил за нищо. Истинско, не подправено и наистина забавно детство … сегашните деца имат единствено възможността да пораснат бързо, притискани от обществото и културата. Съжалявам, че децата в момента, всъщност са нямали възможност да имат детство.

Разкажете ми за вашето детство? Приемете го като щафета, но този път няма да посоча кого искам да прочета … искам да прочета всеки който иска да напише за своето детство.

Ваш,

Lucifer – едно не пораснало дете …

Сподели

Тук ще цитирам духа на Том, след като е пляснал бялата мишка по главата:

DON’T YOU RELIVE HIM!

Това е долна лъжа и инсинуация – аз направих тази грешка, по-скоро винаги я правя. Малко неща мога добре, но компютрите са ми страст за това и се занимавам с тях … да обаче … като започнеш и да работиш хобито си и губиш удоволствието да се занимаваш …

Но тука въпроса е какъв съм извън работа …

Искам да ви разочаровам – извън работа съм същия какъвто съм на работа: безотговорен, гаден, груб и най-често правещ нещо друго от това което се очаква от мен.

С какво се занимавам извън (а много често и на) работа?

С много неща и с нищо съществено.

Най-вече пиша. Колкото и да е странно, когато мога пиша … за мен писането не е толкова удоволствие, колкото начин да сътворя това което иска да сътворя, пък било то и само на думи.

Играя си. Играя най-великата игра измисляна някога, най-доброто RPG/RTS/FPS с на добрата графика … игра с интересното име Живот. На няколко пъти ми казваха, че усложнявам нещата … че те са прости, а аз вечно гледам да ги усложня … Ако нещата не са трудни, те не са интересни, а аз обичам интересните неща.

Чета или слушам книги. Почти не можете да ме видите без слушалки, пуснал си някоя книга … или седнал някъде с книга в ръка …

Колкото и да е странно това съм аз … в и извън работа …

Благодаря на @Saaabina за поканата …

Аз ще се възползвам, да поканя Ивона и Лита

Сподели

- Ганоооо! – провикна се баба Дана през портичката – Дека си маааа??

- Ида ма, Дано. За къде си се разбързала, па ти? Не са е мръкнало още  …

- А! Остаи са … да са махна от нас, че оня моя кукумицин ще ме побърка! – възрастната жена се настани на пейката до портичката.

Гана се подаде през скърцащата порта.

- Да ти направя ли и на тебе едно кийве? Че правя за мене и Дора.

- Може … – замисли се Дана. – Ма не ви ли е късно, ма?

- Е па аз инка ще правя, ма. Иначе цяла вечер не мога да спя … Унука беше сутринта тука и донесе, че Миро от магазина няма.

- А па и за мене тогава … Тя Дора дека е?

- Обади се преди малко, че идва …

Трите жени имаха обичай да се събират всяка вечер по мръкнало. Обичай който спазваха през последните 20 години през които живееха на село. След малко Гана се появи с табла на която димяха 3 чаши и чанта на рамо.

- Бог да те поживи. – измърмори Дана взимайки едната чаша и слагайки си 2 лъжички  захар от захарницата в средата на таблата. – Ето я и Дора. Къде се губиш, ма?

- Остави се … – започна Дора сядайки до приятелката си. – Реших да нахраня кравите и тъкмо съм ги почнала по ред и лисицата са затвори!

- А? Е как ша са затвори, ма?

- Ми ей така! Затвори са лисицата и като реших да я отворя и мойта пущина и излезе един син екран с бели букви … нещо за някакъв ВиДийеФ.

- И какво? – попита Гана, сваляйки чантата от рамото си и вадейки лаптопа.

- Е па, звъннах на унуката по ЖиСиеМа, да го питам какво това и той каза да съм рестартирала пущината и да съм пробвала пак … Ма пущината не ще да се пуска …

- Под Сафе моде пробва ли ма? – попита Дана.

- Пробвах! Седи на НеТеФеСе.СИйС и нище … унука обеща да дойде Неделята да ми го оправи.

- Казах ти аз … – започна Гана. – … да оставиш наш Петърчо да ти сложи един от ония с Пингвинитье … Ти не!

- Колко време ми трябваше да науча Уиндоуса, сега да сядам да уча Линукс … ти луда ли си …

- Е па за колко няма да е? – каза Гана докато пишеше паролата си. – Е я мойта пущина. От кога ми го е дал Петърчо – нямам проблем.

Докато ги слушаше, баба Дана беше придърпала ганината “пущина” и се беше заела да си чете блогролл-а. Двете дъртофелници всяка вечер спореха … ма то от вътре си има идваше – на едната внуката работеше за Майкрософт, а на другата поддържаше някакви сървъри.

- Гано, ма … – подвикна Дана. – Чете ли си днеска блогролл-а?

- Не съм, още. Смятах да чета първо туитеря … че от оная вечер не съм го чела … – Гана сръбна от кафето. – Има ли нящо интиресно?

- Чаки да видя … че се зачетох … Брей туй дняшната младеж … – измърмори бабата докато минаваше през поредната статия на Циничния Елф – Абе, аз все щях да ви питам … какво това елф? Що за животно е?

Гана и Дора са спогледаха …

- Уф, че си ма Дано! – Дора се усмихна. – Елфа не е животно … Елфа е такова … от приказките … Помниш ли го онзи филм дето моя унук ми го донесе … Властилина на пръстите ли беше …

- На пръстените … – обади се Гана.

- Да де … на пръстените … Е те там онзи хубавци с големите лъкове … Е те това са елфи …

- Аааа… от филмите … – Дана продължи да си чете …

- Гано ма, я да та питам, аз. Имаш ли проблеми с Интерньета, ма?

- Какви проблеми ма?

- Бе у назе нещо прекъсва. Както има, има … и като падне отиде половин час …

- Опита ли да рестартираш?

- Куье, ма? И модема пробвах, и пущината пробвах …  Неще.

- Дано, ма, не го ли изчете тоз блогролл, ма? У вас нали си имаш камютър? Що тука го четеш?

- Бе имам … Ставри заседнал от оня ден да чете някаква книга на него … не мога да го мръдна. Ни у Файсебука мога да вляза, че внучката качила нови снимки на малкия, на баба сладура …

- А па, книга! Ади, знаем го ний наш Ставри – пак у някой мръснишки сайт гледа … пак ще трябва да ви оправят компютъра …

- Тихо, ма. – сопна се Дана. – Да гледа. Само да не ма закача … че сърцето му не е като ено време …

Трите старици се разсмяха и разговорите им тръгнаха в други посоки – на коя внука и какво правел, на коя правнуците и какво правели … Както всяка вечер от 20 години на сам, никоя не разбра (или не си призна) коя изкара бутилката с ракия …

40 минути по-късно 3 луди, луди баби, седяха на тъмната пейка и гледаха телевизия on-line, спомняха си на висок глас за малдостта, когато “немаше такива пущини, като компютеро” и всичко беше къде, къде по-просто …

***

Ако са ви харесали моите баби – гласувайте за мен в Свежо или с коментар.

Сподели

Днеска ми зададоха следния въпрос, на който ми беше много трудно да отговоря (отговора се “само образува” в главата ми след около … 3-4 часа.

“Абе вас с блоговете не мога да ви разбера! Сериозно! За какво са ви тези блогове?”

Ето въпрос, който наистина ме накара да се замисля.

За какво са ни блоговете?

За какво всеки един от вас ползва неговия/нейния?

Лично аз ползвам блога си като едно безопасно място. Пясъчник. Място където публикувам части от себе си, които не мога/не искам/не бива да споделям с хората срещу себе си. Така давам право и избор на всеки да ме опознае, да надникне зад ника Lucifer. Зад администратора Lucifer. Зад името Станислав (за тези които не знаят как се казвам). Този блог ми дава свободата да бъда себе си без да преча на другите и без да им се натрапва.

Когато написах първия си пост, го написах за да споделя със света скуката си. Сега всеки пореден пост пиша за да споделя със света някоя друга част от себе си. Да споделя какво знам, какво съм научил, какво съм открил, какво съм постигнал.

В един момент блога ми се превърна в мястото, което посещават приятелите ми когато не знаят какво ми има, защото няма да им кажа, но си го казвам тук. Не обичам да ги товаря, но трябва да си излея … душата някъде и го правя тук, а избора е техен дали ще ме четат или не.

Кажете вие за какво са ви блоговете …

Много ми се иска да прочета отговорите на двама о любимите ми блогъри – Събина и Циничният Елф

Ваш,

Lucifer

Сподели

1. Били ли сте арестувани? не
2. Целували ли сте някой, който не сте харесвали? да
3. Спали ли сте до 5 следобед? да
4. Изключвали ли са ви от училище? не
5. Изпитвали ли сте любов от пръв поглед? не
6. Съсипвали ли сте си колата в катастрофа? не
7. Уволнявали ли са ви от работа? да
8. Уволнявали ли сте някого? да
9. Пели ли сте на караоке? да
10. Насочвали ли сте оръжие към някого? да
11. Целували ли сте се под дъжда? не
12. Имали ли сте близък досег със смъртта (вашата собствена)? да
13. Виждали ли сте някой да умира? не
14. Играли ли сте на бутилка? да
15. Пушили ли сте пура? не
16. Седяли ли сте на покрив? да
17. Прекарвали ли сте някой през граница в друга държава? не
18. Бутали ли са ви в басейн напълно облечен? не
19. Чупили ли сте си кост? не
20. Бягали ли сте от училище? да
21. Яли ли сте насекоми? да
22. Ходили ли сте насън? не
23. Разхождали ли сте се на плаж под лунна светлина? да
24. Карали ли сте мотоциклет? не
25. Късали ли сте с някого? не
26. Лъгали ли сте, за да избегнете глоба? да
27. Летели ли сте с хеликоптер? не
28. Бръснали ли сте си главата до голо? да
29. Скачали ли сте от покрив? да
30. Докарвали ли сте приятеля/приятелката си до сълзи? да
31. Яли ли сте змия? не
32. Участвали ли сте в протест/демонстрация? не
33. Пърдяли ли сте на атракцион в увеселителен парк? да
34. Бойкотирали ли сте сериозно и целенасочено нещо/някого? да
35. Участвали ли сте в банда? да
36. Показвали ли са ви по телевизията? не
37. Стреляли ли сте с огнестрелно оръжие? да
38. Плували ли сте голи? да
39. Правили ли сте шевове на нечия рана? не
40. Карали ли сте сърф? не
41. Обаждали ли сте се на 112 или друг спешен номер? да
42. Пили ли сте направо от бутилка с алкохол? да
43. Били ли сте оперирани? да
44. Тичали ли сте голи на обществено място? не
45. Карали ли са ви с линейка в болница? не
46. Губили ли сте съзнание, без да пиете? да
47. Пикали ли сте в храстите? да
48. Бягали ли сте от полиция? да
49. Дарявали ли сте кръв? не
50. Хващали ли сте телена ограда под напрежение? не
51. Яли ли сте крокодилско месо? не
52. Убивали ли сте животно, когато не сте на лов? не
53. Попикавали ли сте се на обществено място? да
54. Промъквали ли сте се в кино, без да плащате? не
55. Рисували ли сте графити? не
56. Обичате ли още някой, който не е редно да обичате? да
57. Слагали ли са ви белезници? да
58. Вярвате ли в любовта? hell да
59. Били ли сте се? да
60. Крали ли сте нещо? да
61. Яли ли сте охлюви? да
62. Давали ли сте пари на бездомни/просяци? да
63. Помагали ли сте на някой да изкара изпит? да
64. Удряли ли сте някого с бухалка или пръчка? да
65. Били ли сте толкова уплашени, че да се разплачете? не
66. Нападало ли ви е куче? да
67. Били ли сте съдени? не

Ето ви отговорите …

Явно трябва да предам щафетата – нека да се потят сега Нора и Darrias.

Нещата които не ни убиват … Знаете ли, през годините съм станал много дебелокож – имам изключително малко приятели (приятел за мен означава “Човек който може да разчита на мен и аз да разчитам на него за всичко”) и изключително трудно допускам някого до себе си.

Аз съм егоцентрик – цялата вселена се върти около мен, аз съм от типа хора, които си мислят, че всяко пошушване е насочено към тях. Ясно ви е – вселената се върти около мен. Това за съжаление е един от недостатъците, които не мога да преборя в себе си или по-скоро не искам – просто така ми е изгодно.

Но дори аз не съм си самодостатъчен – имам нужда аз да циркулирам около някого. Около отговора на най-важния за мен въпрос – Защо?

Както хората които ме познават знаят, за мене няма нещо невъзможно – аз съм упорит и глупав и ако трябва ще се пребия, но ще направя това с което съм се захванал, ако обаче има Защо.

И идваме до нещата които не ни убиват … обикновенно моето защото е нежно, мило и добро … и разкъсва душата ми на части и ме съгражда отново. Обикновенно “то” е това което ми дава сили да се събудя сутрин и да се опитам да продължа, да добутам деня без да откача и да стигна вечер до леглото, за да започна на другия ден същия танц, същата битка със същия противник – самият Аз. Защото развитието, израстването като личност е точно това – една непрестанна битка със самия себе си. Поне такава е моята философия.

Любов – Това което ми дава увереност сутрин да стана въпреки желанието си, това кеото ми дава желание да направя следващата крачка … да подхвана отново камъка и да продължа да го търкалям на горе по склона … дори да знам, че в края пак ще се търкулне на долу. Любовта е увереноста да упорствам срещу всичко и всички в този свят и да се старая да постигна невъзможното.

Гняв – гнева е силата, която използвам когато се налага да загърбя уравновесеноста и спокойствието. По принцип много трудно се ядосвам или впечетлявам, но понякога се налага да оставя Дзен-а на страна и да покажа, какво точно се крие под иначе толкова милата ми идразнеща усмивка.

Дали са ме предавали? Сигурно … но както казах – трудно допускам някого до себе си и не ме интересуват малките предатеслства, не заслужават дори да се натъжа. Преди време взех решение да отдавам всеки му дължимото, независимо от статута, положението и физическото състояние. Както казах съм достатъчно глупав за да не ме е страх. Винаги се придържам към правилата които съм извел в живота си:

1. Не дължа уважение на тези които не ме уважават.

2. Не съдя без да разбирам.

Винаги се старая да ги спазвам, независимо от ситуацията, защото както казах няма по важен въпрос от “Защо”. “Кой” и “Как” не са важни, дори “Кога” губи смисъл и значение без “Защо”.

Единствено хората които обичаме могат да ни наранят дотолкова близо, че почтида умрем и мен винаги те ме наранявт. Не знам дали винаги правя грепния избор за човек в който да се влюбя или винаги е правилния … но винаги любимите ми създания са единствените които имат власт да ме наранят … и които го правят. Те са създанията на които дължа това което съм, защото след всяко ново унищожение на “мене си”, се възстановявам пак аз, но един по силен аз.

Някой хора ми казват че съм емоционален мазохист, поради спецификата на връзките които поддържам. Може и да са прави … сигурно са прави, но аз съм си аз и не мога да бъда друг – винаги ще бъда лошия в приказката, не защото съм лош, а просто защото винаги ще има по-добри от мен. Но не ми пука.

Carpe diem, hun! Carpe diem et memento mori!

Ваш,

Lucifer

P.S.: За сега си запазвам правото да предам щафетата лично на някого …

Сподели