Хората винаги ми се възмущават, когато кажа, че да убиеш някого, който ти е навредил е да го оставиш да му се размине твърде лесно. Накарай го да иска да умре … и го остави жив. Отнеми му всичко човешко, затвори го в затвора на собственото му тяло, прекарай го през ада на съществуването, а не живота … и го остави така. Това е истинското отмъщение.

В книгите на Пратчет, Смърт е любим персонаж. Има винаги интересна гледна точка върху живота като цяло, но когато го питат дали хората се страхуват от него, той отговаря нещо което се отнася за всички нас, ако сме достатъчно смели да си го признаем:

“НЕ. ХОРАТА НЕ СЕ СТРАХУВАТ ОТ МЕН. ХОРАТА СЕ БОЯТ ОТ НОЖА, БОМБАТА, СТРЕЛАТА, БОЛЕСТТА. ОТ МОМЕНТА, АКО СА КЪСМЕТЛИИ, ИЛИ ОТ ГОДИНИТЕ, АКО НЕ СА, КОИТО ПРЕДШЕСТВАТ МИГЪТ В КОЙТО ИДВАМ.”

Винаги съм стоял много твърдо зад свободата на избора. Винаги съм правил своите избори и съм носил последствията от тях. Лично при мен, не стои страха от срещата ми със Мрачния Жътвар. Моят личен страх е да съществувам. Личният ми кошмар е да не мога да живея, а да бъда редуциран до простото съществуване, което описах по-горе.

В лекцията си, сър Тери Пратчет, говори за “подпомогнатото самоубийство” – правото на приятел или близък, да ни помогне да направим последната крачка и да се здрависаме със Смърт. Аз съм за. Мога единствено да се надявам, че ако ми се случи нещо, което да не ми позволи да направя своя избор, един човек да си спомни обещанието което ми е дал и да направи нужното, а единственото за което ще се надявам е да не ме мрази за товара, с който ще се нагърби.

Много хора, сега ще скочат и ще ми кажат, че съм луд, че мислите за самоубийство показват психическо разстройство. Не е точно така – аз нямам намерение да се давам на нищо и на никого, до сега не съм се дал дори на собствените си слабости, не си мислете, че обмислям да сложа край. Напротив – възнамерявам да се боря до последно, както със себе си, така и с всички изпитания, в които се набъркам, но се надявам, ако накрая вече е физически невъзможно да продължа, да има кой да прояви Последната милост.

Мисля, че “подпомогнатото самоубийство” е последната проява на човечност, която можем да проявим към близките си. Последната добрина, към любимите си хора.

Изгледайте лекцията на сър Тери Пратчет и, по-важното, изслушайте я. Вникнете в това, което той казва и после ми кажете – нима всеки от нас няма прави на избор, нима всеки от нас няма право да каже довиждане на любимите си хора и после да си отиде с достойнство, по-собствен избор и с усмивка?

Право на избор.

Право на живот.

Право на смърт.

Права, които винаги трябва да имаме.

Ваш,

Lucifer

Не бъдеще, а бъдеща …

Да виждаш в бъдещето всъщност не е трудно …

Не е трудно да видиш нишките, които оплиташ със самото си присъствие.

Всеки от нас променя бъдещето на всички други. Всеки от нас определя потока на събитията около самият себе си … всеки, който разбира собственото си влияние, може да промени собственото си бъдеще …

Не е трудно.

Направо е просто – трябва ви единствено да познавате себе си, да знаете какво сте за хората с чието бъдеще се преплитате и да знаете точно те какво са за вас. От там, просто трябва да видите пътеките и взаимодействията, които имате с тези хора …

Невероятно просто, нали?

Всеки от нас живее в собствена реалност и тя се преплита с реалността на всички други, за да създаде това което наричаме сега. И всеки от нас се опитва да преплете реалността си с някого.

Не е трудно да виждаш бъдещето, не е трудно и да го променяш. Напротив, лесно е – само трябва да можеш да погледнеш в чуждата реалност и да видиш физичните закони, които я движат. Само трябва да видиш цветовете на чуждия свят и да направиш една малка крачка в него.

Всеки от нас сам избира пътя си. Всеки от нас сам изгражда света си. Всеки от нас живее в собствена реалност. Но не живеем сами. Напротив сблъскваме се и се преплитаме с много други лични, частни, интимни реалности и всяка една от тях оставя свое малко ехо в нашия собствен свят, изграден от мисли, представи и самозаблуди. И единственото, което ни трябва за да предвидим бъдещето е да се вслушаме в ехото на тези сблъсъци. Да види отраженията които оставяме в хората и да разберем отраженията които те оставят в нас, защото точно това е бъдещето – действия предприети, решения взети, вероятности превърнати в реалности, точно от тези хора с които се сблъскваме.

Хиляди светове, които се срещат, събират се и се разделят. Всеки един от тях със собствени закони. Изграден от лудостта на всеки един от нас. И всеки един от тях е нашето общо бъдеще …

Да виждаш бъдещето не е трудно, да виждаш чуждите пътеки, там където се сливат с твоите …

Трябва само да познаваш себе си и другите …

Ваш,

Lucifer

P.S.: Не знам дали има много смисъл, но ме мъчи да се напише от както съм излязъл от нас …

Има такива нощи, като тази, когато думите напират да излязат изпод пръстите ми.

Не са големи или велики. Без мисъл и без смисъл. Просто думи напиращи да излязат изпод пръстите на някой, който стрда от недостатъчно творчество.

Има вечери като тази, когато не мога да удържам собствените си мисли в главата си.

Вечери като тази …

Не не магически, дори напротив – ако ги погледнете ще видите, че няма по-немагически от тях. Просто вечери като тази. Нощи в които думите напират и пръстите те сърбят да пишеш, пък било то и бращолевения.

За пореден път тези дни се замислих за преходността, за това че всичко което имаме е един миг и трябва да го употребим, по възможно най-добрия начин. И че въпреки това го губим за глупости … но си мисля и че това не са глупости. Напротив. Живота бил това което се случва докато градим планове за него. Не … живота са нашите планове, това което правим, докато ги осъществяваме. Просто трябва да се научим да живеем винаги. Да поемаме с пълни шепи това което ни предлага и да се наслъждаваме на всеки миг, приятен или не – няма значение …

Трябва да се научим да се наслъждаваме на това което ни заобикаля и на това което е в нас, това което ни се предлага и на тавоа което ни се отнема, защото най-важното са усещанията … тези малки и натрапчиви импулси – приятни или болезнени, които ни напомнят, че сме живи. Които ни напомнят кои сме. Които ни напомнят, че дори и само да правим планове за живота, то го живеем. Миговете, които ни напомнят, че трябва да живеем във всеки миг, независимо дали в очакване или в случване.

Живота е да вървиш на пред. Да си поставиш цели, пък били те и невъзможни и да ги гониш до последно. Да преследваш това което желаеш, дори да нямаш сили повече. Живота сме ние. От люлката до гроба. От първата глътка въздух в ръцете на акушера, до първата лопата пръст на гробаря върху ковчега на последния човек, който ни помни.

Живейте до край, пък било то и планувайки как да живеете.

Ваш,

Lucifer

Сигурно е така. Предполагам, че отдавна вече наистина станах скучен, а не просто вглабен. Лошо нали? 2 години и малко поддържам тоя блог, а почнах да пиша само за технически теми, вместо да показвам себе си като такъв… чудя се защо ли е така? Предполагам … хах!

Та … време е мисля да върна духа на “Мислите на едини идиот…”. Ми пожелавам си успех!

Ваш,

Lucifer