ANAVARO.COM
BDSMblogfungeek timeHowTomiskPCГостиличнина пътприказкисоциалнифилософия
  • January 2012
  • December 2011
  • November 2011
  • October 2011
  • September 2011
  • August 2011
  • July 2011
  • June 2011
  • May 2011
  • April 2011
  • March 2011
  • February 2011
  • ChangeLogSeriesИзвратеност for dummies

    “По пътя”

    Искам да благодаря на @Vasvalch, че ме покани за играта. Моля, ако ви харесат моите пътни приключения да ударите един коментар и едно гласче в Свежо.

    Аз съм върл стопаджия …

    Защо?

    Защото ми харесва. Не не си мислете, че нямам пари за да си взема автобуса или влак … но там няма тръпка. Няма тръпката от усещането на свободата около теб, когато сте само ти и пътя ширнал се пред теб, няма я тръпката на синьото небе и жаркото слънце или на виещият вятър и дъждът, опитващ се да те измие от пътя по-който крачиш. Няма по прекрасно усещане от зова на далечното място, към което си тръгнал, нарамил само раница с най-необходимото и желание да стигнеш.

    Никога не бързам в такива дни …

    Никога не бързам, защото не можеш да бързаш на стоп, но можеш да се насладиш … можеш да чуеш повика на пътя по-който крачиш … да се насладиш на зова, който ти обещава приключения не само като стигнеш, но и докато бродиш по него. Можеш да усетиш повика дори в тялото и душата си … тънкия зов на несигурността, която ти обещава само едно – “Ще ме помниш! Ще помниш всяка секунда с мен … Ще помниш и жегата на палещото слънце и студа на бурите през които ще вървиш.” И всеки път се усмихвам и тръгвам …

    Прибави и хората, които срещаш …

    Защото, колкото и да е мамеща песента на пътя пред теб, пътуваш с и благодарение на хора. На добри хора. Понякога темерути, понякога не възпитани, груби или дори опасни, но някъде в тях има добро, дори частичка, която ти се притичва на помощ. Всякакви чешити са ме качвали и всякакви чешити съм опознавал, но винаги съм стигал.

    На стоп …

    Мога да кажа, че съм обиколил голяма част от България на стоп. Пътя между Варна и Бургас го знам на изуст. Варна – София – също … Но съм обикалял и други дестинации … и то без по важна причина, от това да искаш да по пътуваш по пътищата родни на България … Няма да забравя как в една от редките почивки на старата работа, отидох да пия кафе във Велико Търново … Или странните птици които са ме качвали …

    Всякакви образи са ме возили, пътувал съм и във всякакво време, но знаете как има отделни моменти, които изскачат живо в паметта ти …

    Попадал съм на всякакви образи. Имал съм култови изпълнения.

    Едно от най-забавните беше, при едно от честите ми пътувания до София. Точно след магистралата, преди 5-ти километър на Шумен. Бяха ме свалили, защото човека продължаваше по друго отклонение (мисля че пътя там води до Айтос/Карнобат) и малко след мястото ми на слизане беше застанал патрул. Бях тръгнал малко късно и ме беше понапекло слънцето, за това се приближих до полицейската кола. Научил съм от тези си пътувания, че ако подходиш с усмивка, рядко ще ти откажат. Усмихнах се на униформения, който чекалеше на радара и го помолих за вода (жажда, какво да се прави), тъй като не знаех след колко време ще стигна до населено място, а този път не се бях подготвил както трябва. Човека ми подаде една бутилка и се заприказвахме, докато почивах:

    - На къде така?

    - А към София съм тръгнал.

    - На стоп? До София? – сякаш не му се вярваше.

    - Ми да! Ей го къде е, до довечера съм стигнал.

    - Ти си луд, мойто момче. – И се усмихна някак развеселено. По пътя покрай нас минаваха автомобили, в един момент полицая вдигна палката и отби някаква кола, отиде до нея и ме изуми. – Добър ден, Сержант ЕдиКойСи. Стопаджий взимате ли? …не? Документи за проверка!

    Останах изумен. Провери го и го пусна да си ходи, като ми смигна отново със весела усмивка. След 2 минути спря следващата кола. Пак същата процедура – “Добър ден, Сержант ЕдиКойСи. Стопаджий взимате ли? … не? Документи за проверка!”

    На 6-тата или седмата кола явно му отговориха с да, защото ме привика да се качвам. Не очаквах такава помощ и ми беше много забавно.

    Имал съм и ужасяващи изпълнения, които обаче са ми носили такова чувство че съм жив, че няма на къде …

    Малко преди да получа предложението за настоящата си работа си работа и да се преместя в София, бях дошъл за да си почина за 2-3 дни (да много добре знам как звучи, но аз си почивам в София). Вечерта преди да тръгна, времето се развали и се изви лятна буря. Разбирайте проливни дъждове, ураганен вятър, гръмотевици … но това не ме спря, дори не намали желанието ми да си тръгна на стоп. И така в 08:30 бях на Ботевградско шосе, наметнал раница в която беше прибран лаптопа ми и с дъждобран над нея.

    Дъжд! Вятър! Буря … един малък ад.

    Най-странното?

    Чувствах се жив! Проклинах бурята и се смеех с глас докато махах облечен като герой излязъл от някой филм от типа на “Знам какво направи миналото лято”. Забавлявах се с дъжда, който полагаше всички усилия да ме измие от пътя и вятъра, който се опитваше да ме издуха. Смеех се … и се чувствах ЖИВ! Пътя беше пред мен. Разстояние от 520 километра (както се оказа трябваше вечерта да съм на работа). Някога изправяли ли сте се срещу буря … срещу природна стихия устремена и гневна? Усещали ли сте налудничавата усмивка, която сама пониква на устните ви и смеха който иска да изскочи от гърлото ви? Не смях на забавление … а другия смях … този на безразсъдното желание да победиш … въпреки всичко … или заради всичко … пътя беше страшен – 4 часа до стрелките … но си струваше всяка секунда на дъжда, всеки повей на вятъра … струваше си и не бих се отказал от това пътуване.

    Имало е и откровено странни.

    Аз винаги пътувам въоръжен. Винаги с поне 1 нож поставен на място което мога да достъпя за отрицателно време … 3 пъти ми се е налагало да го вадя, нито веднъж да го използвам. Няма да забравя първия път …

    Прибирах се от София и отново на Ботевградско ме качи кола с временни номера.

    Не помня шофьора. Помня, обаче че от раницата ми стърчеше подаръка ми от една приятелка – нагайка (камшик за езда). Още с качването си, шофьора ми каза, че може да ме хвърли само до околовръстното, което си е напълно достатъчно за мен – от там движението е по натоварено и всички са горе долу в моята посока. Качих се и потеглихме … наближавайки обаче, шофьорът направи следното предложение, което ме хвърли в тъч:

    - Мой … Ще те метна до магистралата, но при едно условие …

    - Какво?

    - Искаш ли да ти направя свирка?

    - Моля? – ножът беше преместен за части от секундата от джоба на раницата в чорапа и канията беше разкопчана – Не!

    - Сигурен ли си? – не се отказваше. – Втори път такова предложение може и да не получиш …

    - Не, благодаря! – тук е момента да спомена, че освен нагайката, в раницата ми имаше и достатъчно “екипировка”, все пак се връщах от “ПОЧИВКА”.

    - Ама сигурен ли си? – започна да ме гледа странно … ръката ми се плъзна към ножа – Няма да се притесняваш …

    И тук хвала на нашата полиция, която ни пази – от караулното на околовръстното се протегна палка. Докато колата намали и спре бях слязъл и офейкал ….

    Никога не са ме плашили пътищата … никога не съм съжалявал, че съм тръгнал на стоп. През последните години, като ме “стегне шапката” и времето не е нетърпимо, мятам лаптопа в раницата и тръгвам на някъде. Не е важно къде ще стигна, важното е да по бродя по пътя … да усетя повика и да задоволя желанието да го последвам, за да ме отведе до някъде … дори не е важно до къде … важното е да има път … да вървиш напред за да видиш какво има след следващия завой. Дали ще видиш планинската красота на наредените в ниското земи, при излизането от Ришкия проход  или зеленината и приказното усещане на онова ресторантче някъде след Търговище или Омуртаг. Дали ще е красотата на полетата покрай магистралата София – Пловдив … или да видиш скупчените в планините облаци, които ти предвещават буря … Няма друго усещане, като това да си на път.

    В края на едно пътуване, попаднах на човек който ме разбира и ще се опитам да го цитирам по памет:

    “Слушай сега – аз имам фирма, с хубави приходи, имам апартаменти и имоти, и за себе си и за синовете си. Те въртят бизнеса и успяват… Аз пътувам. Карам ТИР, не защото ми трябват парите, а защото не мога да остана на едно място … сякаш пътя ме привлича да тръгна по него!”

    Последвайте своя повик на своя път … и не се предавайте било пред бурите, нито пред разните типове, които ти идва да намушкаш …

     

    Ваш,

    Lucifer

    P.S.: Само искам да ви дам няколко съвета за пътуване на стоп:

    1. Не бързайте. Не можеш да бързаш на стоп. Зависиш от други за това го давай спокойно.

    2. Усмихвайте се винаги. Усмивката кара хората да ви виждат като по малка заплаха.

    3. Изберете си подходящи дрехи. Ако дрехите ви са твърде парцаливи, всеки ще ви подмине, ако са твърде хубави, ще се чудят защо, по дяволите, стопираш.

    4. Внимавайте! Хората може да имат нещо добро, което да ги накарало да спрат, но не значи че са добри.

    P.P.S.: Мога да разказвам още много случки, и ако имате желание ще го направя друг път …

    VN:F [1.9.13_1145]
    Rating: 0.0/5 (0 votes cast)
    Под тагове: , , , , 49 коментара

    Едно кошмарно прибиране … или дори бурята не може да ме спре!

    Както знаете вчера се прибрах от София. Беше … меко казано забавно. Не знам колко от вас ще ме разберат, но се чувствах страхотно жив! Изпълнен с сила и желание, въпреки че не исках да се отдалечавам от … бурята която беснееше срещу мен ме караше да се смея със глас! Даваше ми сила и желание да продължа въпреки или заради пречката! Бях на турбо. Но нека започнем от сутринта!

    06:40 ми звънна първата аларма, която както винаги отебах и се обърнах на другата страна!

    07:00 звънна алармата на другия телефон, но при положение, че с ER_nurse си бяхме легнали в 03:30 реших, че мога да ударя още 30 минути глава и на бързо го навих да звънне в 07:30.

    07:30 – последна аларма. Станах обляках се и събудих ER, защото и бях обещал да не тръгвам без да сме пили кафе и да сме разменили последни задължителни думи. Докато тя отиде да сипе вчерашно кафе, аз си оправих леглото и прибрах последните зарядни и тениски които още се мотеаха из стаята и си оправих леглото. Имам лошия навик да оставям възможно най-малко следи за пребиваването си на чуждо място. Седнахме да си пием кафето и да се опитаме да си кажем това кеото не успяхме (което и май няма да успеем да си кажем с нея, защото имаме да си казваме толкова неща). Само за момент ще се отклоня – ER_nurse не ми е гадже, не бъркайте по тона ми – тя е много много много много добра моя приятелка, една от наистина малкото!

    Разбира се на вън валеше, за което я помолих за дъждобран. След кафенцето се изнесахме от тях, тя въпреки твърдите ми протести ме закара до много след последната спирка на трамвай 22, от където обикновенно си почвам стопа. Времето беше адско! Валеше упорито и вятърсе опитваше да свали дъждобрана от мен! Представете си ме! Стоя и махам с палец в гадния студен дъжд … но съм усмихнат. Честно казано не ми се тръгваше – никога не ми се тръгва от София. Въпреки лудницата, натовареното движение, мръсотията и ужасния вкус на водата не ми се тръгва! Но се налага! И така …

    Около 09:20 бях на Ботевградско шосе, облечен с червен дъждобран, метнат над раницата, за да си пазя лаптопа, който си бях взел от София. Дъжда вали, вятъра духа, времето като цяло се опитва да ме накара да се предам (да знам че съм егоцентрик) и да си хвана автобус. Само дето аз съм гадно и странно създание – през цялото време се смеех на бурята! Нали знаете приказките в които героите говорят с бурята за да я умилостивят – е аз я ругаех, на глас, докато махам за стопа. С раница на гръб и приличащ на убиец психопат излязал от “Знам какво направи миналото лято”, но с червен дъждобран! За мое най-голямо очудване след 40 минутмно чакане ми спря жена! Въпреки вида ми на психопат и въпреки това, че бях мокър като шибана кокошка девойката спря и ме качи. Верно само до разклона до едно село (така и забарвих как се казва). По затоплих се, по изсъхнах и послушах малко Nightwish. На разклона ме остави с обещанието, че ако съм там след като се върне ще ме вземе до Ботевград.

    Дъжда си вали, аз си вися и въпреки отваратителното време се усмихвам и си махам аз. 10 минути … 20 минути … отново съм мокър като кокошка. По едно време спря кола – някакъв човек на път към … помня ли къде. И така изминах още няколко километра по магистралата до едно OMV където най-накрая хапнах една баничка с спанак и сирене (хареса ми) и изпих едно кафе, след което се върнах на изхода от бензиностанцията … където отново чаках 30 -40 минути. Представяте ли си как седя в образуващото се от дъжда поточе, вали ме дъжда и махам на преминаващите коли. Нищо. Никой. За никъде! По едно време зад мене спря едно такси. И преди са ми спирали таксита. Но искаха да си плащам. С много чудене отворих вратата и го попитах все пак дали знае, че съм на стоп? И при утвърдителния отговор се качих. Оказа се, че човека е до разклона за Ботевград. Където ме остави на една бензиностанция.

    Отново същия случай – седя и чакам. Махам! Дъжда си вали, аз си махам. И така. Известно време по-късно (бях загубил представа за времето и колко подяволите ми е студено) спря една … Лада. Да правилно Лада, жълта на цвят. Оказа се че я шофира … един мургавичък типаж. Достатъчно мургав за да бъда леко притеснен. А в моемнта в който поиска да купи нещо от мене, вече съвсем ненатрапчиво и незабележимо изкарах дългото острие и поради късите ръкави на тениската, го скрих в обувката си. Не за първи път ми се налага да вадя нож. И този път не ми се наложи да го използвам (като казах нож, някой път ще ви разкажа какъв си харесах!). Та този ме хвърли до Shell който е на стрлките.

    Слязах там. И се заприказвах с момчетата които работят там, които ми предложиха да си седя на сухо при тях, пък ако някой спре ще го питат за къде е! Вече бях мокър до не знам си къде, за това се съгласих. Поседяхме, поговорихме си. Минах през WC да сменя поне тениската (все още не исках да сменям дънките, защото не се знаеше дали пак няма да ми се наложи да изляза на дъжда). 40 минути, няколко приятни разговора и няколко коли с друг мършрут, на бензиностанцията дойде кола с варненска регистрация да зарежда. За съжаление нямаше газ, но за радост човека ме взе диретно към Варна.

    Всичко би било добре, но забравих да спомена, че ми се обадиха от работа, да ми кажат, че никак няма да е лошо да си замъкна мързеливия отпочинал задник там и да поработя!

    Чух се с баща ми да ме вземе 18:30 от катедралата, като аз в 17:05 бях във Варна. Обадих се да кажа, че ще съм там към 18:50 (с баща ми), при което ми се каза, че трябвам спешно! Айде 22 до катедралата, после едно такси за кинта до спирка “По желание” под Аспарухов мост, при което се качих и … познатия номер със стопа! За моя радост не чаках този път дълго – спря ми някаква учителка по математика от Механото с което си говорихме за Златното число, което е се извлича от “редицата на Фибоначи”. И така. Стигнах Камчия, от разклона до хотела пак на стоп и благополучно в 18:30 бях в залата си. В 19:00 ми донесаха това за което ме разкараха до там (трябваше да го оправя за 20 минути). Първо им теглих една българска и си сипах вода, после си взех сандвич и кафе и тогава го нарпавих. Наложи се да поработя …

    Та така се прибирах аз! Стигнах до заклчението, че скороста и лекотата на пътуването зависят от това колко искам да пътувам! Явно наистина не ми се е тръгвало.

    Ваш,

    Lucifer


    VN:F [1.9.13_1145]
    Rating: 0.0/5 (0 votes cast)
    Под тагове: , , , , Коментирай ...