Бялото поле на блога ме привлича да го запълня … да пиша, да натискам копчетата …

Защо?

Не знам … не знам защо не спя, когато трябва само след няколко часа да стана и пред мен се очертава ден, в който трябва да съм в кондиция …

Нервен си … – нашепва ми гласче отдавна затихнало …

Нервен? Аз? Не. Вярно е, че трябва да съм нервен … трябва нервите ми да са опънати до краен предел. Трябва да се притеснявам … да се тревожа … да се страхувам за някого, но вътрешно знам, че всичко ще е наред. Сигурно утре докато чакам обаждането, по време на курса ще си гриза ноктите и ще пия кафе след кафе, но сега … сега дори не трепвам. Сега съм спокоен …Сега знам, че каквото има да става ще стане. Нещата не са в мои ръце и нищо не мога да направя …

Дори това гласче затихва, дори от него няма помен. Остава само едно нощно спокойствие и светлината на бялото поле на блога … и желанието … Да. Желанието … Желанието да напиша нещо, желанието да сътворя нещо, дори онази кучка музата ми да я няма …

И някак си нямам какво да кажа  … Не, не е вярно …

Имам какво да кажа … имам толкова много неща за които да пиша … за които се каня да пиша … за които се готвя да пиша … Неща – социални … но някак знам, че думите няма да се подредят. Не тази вечер. Не някоя от предните няколко вечери … сякаш толкова силно се стремя да сграбча желанието и да го превърна в писмена реч … че го изтървам …

И ето … и тази нощ, ще изтече …

И … може би ще заспя … или поне ще изпитам грам съмнение, че нещата няма да са наред сутринта … Не. Убеден съм, че всичко ще е наред. Няма дори за миг да се усъмня и за това всичко, ще е наред …

И да, знам че няма смисъл. Знам, че написаното е несвързано …

Но в тази безсънна нощ, мога само да наредя думите и да се надявам да имат смисъл за някой друг освен мен …

Ваш,

Lucifer

Редовен въпрос за който винаги имам редовен отговор – “Бивам. Как да съм?”

Но по някаква причина като ми го зададоха току що отговорих различно …

За първи път от много време на сам, знаех че има друг отговор …

“Малко работа.

Малко усмивки.

Малко проблеми.

Само музата ми липсва, но и нея ще си намеря.”

Изведнъж осъзнах, че живота ми е променил нормалния си ход.

Винаги до сега нормално за мен е било живота ми да ме връхлита на периоди – в един момент съм на крачка от Нирвана, в другия вървя през Ада. Винаги до сега когато нещо започнеше да се скапва, то повличаше и много други неща покрай себе си. Или когато започна да печеля, то печелех във всичко.

Сега?

Сега е някак различно.

През последните няколко дни не съм в период на разпадане, не съм и в период на градеж. Не. В момента се живота за мен тече … преплетено. Хубавите моменти са смесени с лоши, грозните моменти прекъснати от красиви. Сякаш това с което съм свикнал се е разпаднало и се е преподредило на ново. В нещо което е същото, но и различно. За първи път когато нещо се прецака не си задавам въпроса “Какво още ще се сговни днес?”. За първи път дори не съм сигурен, че това е правилния въпрос.

Не знам дали да съжалявам или да се радвам за промяната. Не знам дали е за малко или вече така ще е. Но това няма значение – отдавна се научих да се наслаждавам на всичко което живота ми ми поднесе – добро или лошо, няма значение.

А и това за музата ми не е съвсем вярно. Вярно е, че я няма, но по-скоро не откликва толкова бързо и за толкова тривиални неща … Не. Музата ми е тук, но е решила да бъде срамежлива. Да се крие от мен и да ме кара да я търся всеки път когато ми потрябва за да сътворя нещо … Но забелязах кога идва при мен. И всеки път си я прегръщам и и позволявам да ме обземе, за да направя това което правя по-добре.

“Как си?”

“Жив!”

Това придобива друг смисъл, нали?

По-пълен.

Ваш,

Lucifer

Няма значение дали имам за какво или не, просто клавиатурата и празното поле на Admin Panel-а ме зоват. И тогава изпадам в тези състояние: търся музата си, скрита някъде там, под дълбините на съзнателните ми мисли. И днес я търся, както много други пъти. И днес в главата ми се блъскат хиляди въпроси, по които искам да пиша … по които мога да пиша … по които искам да пиша … Хиляди теми блъскащи се в съзнанието ми, борещи се да достигнат до пръстите ми, за да бъдат прехвърлени към думите които четете …

Някъде сред всички тези желания се е скрила моята муза … с вързани ръце и наведена глава пред желанието да пиша … или пред желанието на това което иска да се напише … И в такива дни тръгвам да я търся … и не я намирам. Никога … желанието да превърна мислите в думи не намалява, желанието на мислите да бъдат превърнати в думи, не намалява … само аз се опитвам да намеря нещо за което да пиша …

Муза … странно нали? Не живо създание. Не този път не говоря за някого, а говоря за собственото си вдъхновение да творя … за това което ражда текстовете ми.

Искам да мисля за нея, като скъпа приятелка, нежна любовница, покорна робиня и изискваща господарка … вдъхвам и живота, който имам нужда тя да притежава за да мога да използвам …

Моята муза …

Онази която крачи с мен из тъмните коридори на съзнанието ми и ме придружава в световете на въображението ми, за да ги представя на себе си и на вас в думите, които харесвате да четете от мен …

Моята муза …

Понякога нежна и плаха. С вързани ръце и наведена глава. Бягаща от мен и криеща се …

Моята муза …

Понякога е като музата на поета от Хиперион на Дан Симънс – голяма, четириръка, хромирана и безпощадна.

Моята муза …

Не знам колко от вас, които четете това, ще ме разберете, но е имало случаи да се събудя в 04:00 сутринта, един час след като съм си легнал и един час преди да трябва да стана, за да напиша нещо … не нещо важно или дълбоко … а нещо което тя е искала да напиша и ме го е натрапвала през този час в който съм се опитвал да заспя …

Днес е един от тези дни в които ми трябва … в които мислите ми напират да бъдат написани, но нея я няма да води пръстите ми по клавишите за да мога да ги превърна в думи …

Но знам как да я изкарам – и тя като мен е егоцентрична … и като започна да пиша за нея и се появява раждайки/създавайки/творейки, това което виждате …

Ваш,

Lucifer