Блогър на 4 годинки … или честит рожден ден на мен!
от Lucifer на Mar.13, 2011, под blog, misk, лични
Днес преди 4 години аз станах блогър.
Преди 4 години, в един незнаен следобед на една предна работа, с излишък от време и недостиг на ресурси, реших да си направя блог. Всъщност идеята ми дойде случайно – всъщност търсех часовник за някакъв проект за web страница и случайно попаднах на някакъв flash часовник, за който имаше embed код на bloger.com. Тогава и реших да си направя блог.
Thoughts of an Idiot …
Малко парченце виртуална земя, в което пишех за себе си, тъй като никой не ме четеше … защото не знаех как да се рекламирам, а и нямах никакво желание. То и сега в повечето случаи пиша за себе си, но имам редовна група читатели.
Как се променя мирогледа на човек за 4 години. От просто начин да убия няколко минути, блога ми се превърна в неизменна част от живота ми. От просто място, където да излагам мисли и чувства, в един своеобразен портрет – място където показвам себе си. Място където новите хора с които се запознавам, могат да погледнат, да прочетат и сами да решат дали харесват комуникацията с мен или не.
Вече възприемам блога си, като част от мен, като моята арена, моята платформа, от която да запозная всеки който го интересува с мнението си, с начина си на мислене. Тук съм разкрил части от себе си, опитал съм се да представя нещата които ми харесват и то по начин който да е достъпен и приятен за публиката …
Много се чудих какво да ви подаря, на вас, читателите ми за четвъртия ми рожден ден като блогър, но последните няколко месеца бяха леко откачени. Чудих се между втора част на поредицата “Извратеност for Dummies”, някакъв сет снимки и още няколко идеи, но честно казано не ми остана време …
За това искам да ви подаря по едно голямо Благодаря, за това че ме четете …
Не се притеснявайте, всеки един от предложените проекти, ще бъде реализиран. Следващата част от поредицата се пише и в нея този път няма да обяснявам основните неща, а по-скоро практични съвети, за всеки който иска да изпобва нещо такова в “домашни” условия – как да си изберем въжета, как да променим обикновени домакински уреди в играчки и как да почистим и скрием следите от “престъплението” …
А колкото до сета от снимки – ще започвам преговори за направата на специална колекция от снимки на тема BDSM, които да бъдат специално за вас.
О … и ако някой иска поща от типа neshtoSi@anavaro.com или WordPress инсталация от вида neshtoSi.anavaro.com – свиркайте, за мен ще е удоволствие …
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
“По пътя”
от Lucifer на Mar.03, 2011, под blog, лични, на път
Искам да благодаря на @Vasvalch, че ме покани за играта. Моля, ако ви харесат моите пътни приключения да ударите един коментар и едно гласче в Свежо.
Аз съм върл стопаджия …
Защо?
Защото ми харесва. Не не си мислете, че нямам пари за да си взема автобуса или влак … но там няма тръпка. Няма тръпката от усещането на свободата около теб, когато сте само ти и пътя ширнал се пред теб, няма я тръпката на синьото небе и жаркото слънце или на виещият вятър и дъждът, опитващ се да те измие от пътя по-който крачиш. Няма по прекрасно усещане от зова на далечното място, към което си тръгнал, нарамил само раница с най-необходимото и желание да стигнеш.
Никога не бързам в такива дни …
Никога не бързам, защото не можеш да бързаш на стоп, но можеш да се насладиш … можеш да чуеш повика на пътя по-който крачиш … да се насладиш на зова, който ти обещава приключения не само като стигнеш, но и докато бродиш по него. Можеш да усетиш повика дори в тялото и душата си … тънкия зов на несигурността, която ти обещава само едно – “Ще ме помниш! Ще помниш всяка секунда с мен … Ще помниш и жегата на палещото слънце и студа на бурите през които ще вървиш.” И всеки път се усмихвам и тръгвам …
Прибави и хората, които срещаш …
Защото, колкото и да е мамеща песента на пътя пред теб, пътуваш с и благодарение на хора. На добри хора. Понякога темерути, понякога не възпитани, груби или дори опасни, но някъде в тях има добро, дори частичка, която ти се притичва на помощ. Всякакви чешити са ме качвали и всякакви чешити съм опознавал, но винаги съм стигал.
На стоп …
Мога да кажа, че съм обиколил голяма част от България на стоп. Пътя между Варна и Бургас го знам на изуст. Варна – София – също … Но съм обикалял и други дестинации … и то без по важна причина, от това да искаш да по пътуваш по пътищата родни на България … Няма да забравя как в една от редките почивки на старата работа, отидох да пия кафе във Велико Търново … Или странните птици които са ме качвали …
Всякакви образи са ме возили, пътувал съм и във всякакво време, но знаете как има отделни моменти, които изскачат живо в паметта ти …
Попадал съм на всякакви образи. Имал съм култови изпълнения.
Едно от най-забавните беше, при едно от честите ми пътувания до София. Точно след магистралата, преди 5-ти километър на Шумен. Бяха ме свалили, защото човека продължаваше по друго отклонение (мисля че пътя там води до Айтос/Карнобат) и малко след мястото ми на слизане беше застанал патрул. Бях тръгнал малко късно и ме беше понапекло слънцето, за това се приближих до полицейската кола. Научил съм от тези си пътувания, че ако подходиш с усмивка, рядко ще ти откажат. Усмихнах се на униформения, който чекалеше на радара и го помолих за вода (жажда, какво да се прави), тъй като не знаех след колко време ще стигна до населено място, а този път не се бях подготвил както трябва. Човека ми подаде една бутилка и се заприказвахме, докато почивах:
- На къде така?
- А към София съм тръгнал.
- На стоп? До София? – сякаш не му се вярваше.
- Ми да! Ей го къде е, до довечера съм стигнал.
- Ти си луд, мойто момче. – И се усмихна някак развеселено. По пътя покрай нас минаваха автомобили, в един момент полицая вдигна палката и отби някаква кола, отиде до нея и ме изуми. – Добър ден, Сержант ЕдиКойСи. Стопаджий взимате ли? …не? Документи за проверка!
Останах изумен. Провери го и го пусна да си ходи, като ми смигна отново със весела усмивка. След 2 минути спря следващата кола. Пак същата процедура – “Добър ден, Сержант ЕдиКойСи. Стопаджий взимате ли? … не? Документи за проверка!”
На 6-тата или седмата кола явно му отговориха с да, защото ме привика да се качвам. Не очаквах такава помощ и ми беше много забавно.
Имал съм и ужасяващи изпълнения, които обаче са ми носили такова чувство че съм жив, че няма на къде …
Малко преди да получа предложението за настоящата си работа си работа и да се преместя в София, бях дошъл за да си почина за 2-3 дни (да много добре знам как звучи, но аз си почивам в София). Вечерта преди да тръгна, времето се развали и се изви лятна буря. Разбирайте проливни дъждове, ураганен вятър, гръмотевици … но това не ме спря, дори не намали желанието ми да си тръгна на стоп. И така в 08:30 бях на Ботевградско шосе, наметнал раница в която беше прибран лаптопа ми и с дъждобран над нея.
Дъжд! Вятър! Буря … един малък ад.
Най-странното?
Чувствах се жив! Проклинах бурята и се смеех с глас докато махах облечен като герой излязъл от някой филм от типа на “Знам какво направи миналото лято”. Забавлявах се с дъжда, който полагаше всички усилия да ме измие от пътя и вятъра, който се опитваше да ме издуха. Смеех се … и се чувствах ЖИВ! Пътя беше пред мен. Разстояние от 520 километра (както се оказа трябваше вечерта да съм на работа). Някога изправяли ли сте се срещу буря … срещу природна стихия устремена и гневна? Усещали ли сте налудничавата усмивка, която сама пониква на устните ви и смеха който иска да изскочи от гърлото ви? Не смях на забавление … а другия смях … този на безразсъдното желание да победиш … въпреки всичко … или заради всичко … пътя беше страшен – 4 часа до стрелките … но си струваше всяка секунда на дъжда, всеки повей на вятъра … струваше си и не бих се отказал от това пътуване.
Имало е и откровено странни.
Аз винаги пътувам въоръжен. Винаги с поне 1 нож поставен на място което мога да достъпя за отрицателно време … 3 пъти ми се е налагало да го вадя, нито веднъж да го използвам. Няма да забравя първия път …
Прибирах се от София и отново на Ботевградско ме качи кола с временни номера.
Не помня шофьора. Помня, обаче че от раницата ми стърчеше подаръка ми от една приятелка – нагайка (камшик за езда). Още с качването си, шофьора ми каза, че може да ме хвърли само до околовръстното, което си е напълно достатъчно за мен – от там движението е по натоварено и всички са горе долу в моята посока. Качих се и потеглихме … наближавайки обаче, шофьорът направи следното предложение, което ме хвърли в тъч:
- Мой … Ще те метна до магистралата, но при едно условие …
- Какво?
- Искаш ли да ти направя свирка?
- Моля? – ножът беше преместен за части от секундата от джоба на раницата в чорапа и канията беше разкопчана – Не!
- Сигурен ли си? – не се отказваше. – Втори път такова предложение може и да не получиш …
- Не, благодаря! – тук е момента да спомена, че освен нагайката, в раницата ми имаше и достатъчно “екипировка”, все пак се връщах от “ПОЧИВКА”.
- Ама сигурен ли си? – започна да ме гледа странно … ръката ми се плъзна към ножа – Няма да се притесняваш …
И тук хвала на нашата полиция, която ни пази – от караулното на околовръстното се протегна палка. Докато колата намали и спре бях слязъл и офейкал ….
Никога не са ме плашили пътищата … никога не съм съжалявал, че съм тръгнал на стоп. През последните години, като ме “стегне шапката” и времето не е нетърпимо, мятам лаптопа в раницата и тръгвам на някъде. Не е важно къде ще стигна, важното е да по бродя по пътя … да усетя повика и да задоволя желанието да го последвам, за да ме отведе до някъде … дори не е важно до къде … важното е да има път … да вървиш напред за да видиш какво има след следващия завой. Дали ще видиш планинската красота на наредените в ниското земи, при излизането от Ришкия проход или зеленината и приказното усещане на онова ресторантче някъде след Търговище или Омуртаг. Дали ще е красотата на полетата покрай магистралата София – Пловдив … или да видиш скупчените в планините облаци, които ти предвещават буря … Няма друго усещане, като това да си на път.
В края на едно пътуване, попаднах на човек който ме разбира и ще се опитам да го цитирам по памет:
“Слушай сега – аз имам фирма, с хубави приходи, имам апартаменти и имоти, и за себе си и за синовете си. Те въртят бизнеса и успяват… Аз пътувам. Карам ТИР, не защото ми трябват парите, а защото не мога да остана на едно място … сякаш пътя ме привлича да тръгна по него!”
Последвайте своя повик на своя път … и не се предавайте било пред бурите, нито пред разните типове, които ти идва да намушкаш …
Ваш,
Lucifer
P.S.: Само искам да ви дам няколко съвета за пътуване на стоп:
1. Не бързайте. Не можеш да бързаш на стоп. Зависиш от други за това го давай спокойно.
2. Усмихвайте се винаги. Усмивката кара хората да ви виждат като по малка заплаха.
3. Изберете си подходящи дрехи. Ако дрехите ви са твърде парцаливи, всеки ще ви подмине, ако са твърде хубави, ще се чудят защо, по дяволите, стопираш.
4. Внимавайте! Хората може да имат нещо добро, което да ги накарало да спрат, но не значи че са добри.
P.P.S.: Мога да разказвам още много случки, и ако имате желание ще го направя друг път …
| Tweet |
|
Свети Валентин … или един друг поглед върху комерсиализацията.
от Lucifer на Feb.14, 2011, под blog, misk, лични
Тъй като явно днес е тематично, смятам да ви представя една малко по-различна гледна точка към Свети Валентин – един от най-комерсиалните празници в световния календар.
Комерсиален е нали? И наистина не е съвсем Български, да не кажа изобщо?
Поредния празник, чиято единствена цел е да ви накара да харчите, нали?
Захаросан и подсладен …
Но, когато махнете всичко това, какво остава?
Аз не съм от хората, които имат нужда от специален ден, за да кажат на специалният човек в живота си, че го обичат. Напротив. Не мисля, че това ме прави слаб или уязвим, но много хора няма да се съгласят с мен.
А Свети Валентин, махайки всички покрити с шоколад заврънтулки и пухкави червени сърчица, е точно такъв, социално и обществено насърчаван дори, специален момент. Един ден в който можеш спокойно да кажеш, на специалния си човек, че го обичаш.
Както казах, аз не вярвам в нуждата от специален повод. Напротив, мисля че тези 2 думи трябва да се казват възможно най-често, и дори още по-важно – да се доказват ежедневно, дори ежечасно – било то с нежно докосване, било то с гушване или целувка, с един нежен момент на човешки контакт който да пренася едно единствено послание – Обичам те!
Много от вас се противят на Свети Валентин, по една или друга причина, но си мисля, че причината този празник да стане толкова световно популярен е точно тази – едно извинение да кажем “Обичам те!” без да излезем слаби. Един ден в който да си нежен не е “мекушаво”, да обичаш не е “загубеняшко” и най-вече – няма да изглеждаш като пълен идиот, ако кажеш “Обичам те!”.
Може да плюете празника, че е претрупан, нагласен, безвкусен и комерсиален, но не забравяйте, че преди всичко друго е перфектното оправдание. Може да е тотално експлоатиран, но може би това му е целта …
Възползвайте се!
Ваш,
Lucifer
P.S.: И за да не съм голословен и специално за едно момиче:
Обичам те, кучко проклета! Обичам те, коте! Просто си те обичам!
| Tweet |
|
Болезенена любов …
от Lucifer на Jan.29, 2011, под BDSM, blog, личниНякой ме попита преди няколко дни, дали мога да нараня жената която обичам и остана изненадан от директния ми отговор – да.
Нека обясня.
Никой не може да пипне човека когото обичам с пръст, без да рискува да да загуби няколко не жизненоважни, но много болезнени части от себе си. Аз нямам много заплашителна визия, но и нямам много задръжки. Аз съм си леко (не много леко, де) overprotective и ми трябва съвсем малко за да откача. Не се притеснявам да се раздавам до последно и да правя всичко необходимо за нея.
Проблема винаги е бил в това, че за да обичам, то човека към когото е насочено всичко трябва да ме приема такъв какъвто съм – от най-възвишените творчески чертички в характера ми, до животното в което се превръщам понякога. И колкото и да е странно това е което ме кара да наранявам физически създанието до мен.
Аз съм егоцентрик. Желая всичко което усеща жената край мен да идва от мен. Болката която причинявам, не е нищо повече от странно проявление на това което изпитвам към нея. Извратена привързаност, може би … но по-скоро е това от което виждам, че има нужда. Усещанията, които разбирам, че иска да изпита.
Колкото и да е странно болката, която причинявам е моят извратен начин на близост. Моята милувка, врязваща се във всички частици на съзнанието. Моето докосване, което едновременно е очаквано и ужасяващо.
За мен нараняването на любимия човек не е нищо повече от едно продължение на любовната игра … не по-различно от масажа или сметаната. Нещо като продължението на танца, който сме започнали още с първото докосване. Колкото съм по-привързан към жената срещу мен, толкова повече съм способен да я нараня … странно, нали? Не логично … но всъщност много, много човешко.
Всъщност става въпрос за приемане и доверие. Всеки от нас има своите желания, има нужда да бъде приеман такъв какъвто е. Има нужда да усеща вярата на другия в себе си. Там се намесва и причиняването на болка от моя страна. В една много основна своя частица за мен причиняването на болка на любимото създание е една дълбока милувка … желание да изпълниш всяка фибра от нея със себе си и в следващия момент проверка на доверието което има в мен. Доверие в което не се съмнявам.
Колкото и да е странно отговора е много прост – наранявам, защото обичам и обичам тази която мога да нараня както искам. Но не бих позволил някой друг да я нарани. Ако някой го стори … “му се стоварвам като цял куп правоъгълни неща за строене” както казва Ваймс.
Надявам се да не съм ви оплел много и да сте разбрали какво искам да кажа … ако не – ще обяснявам на лични …
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Що за подчинена … или какво си търся
от Lucifer на Oct.21, 2010, под BDSM, misk, лични
По повод темата в любимия ми f-bg относно що за подчинени си търсим ние доминиращите, реших да пусна отговора и тук.
Нека условно приемем, че това пълничко мое телце се обитава от 2 напълно различни съзнания (малко много повече са, но нека не даваме храна на сите психиатри) с 2 различни типа желания.
Едното е лесно. Животното в мен. Чистия и неповторим садизъм, за който всяко нещо е игра. Онази част от мене, която разсъблича жените покрай мен с поглед и кара фантазията ми да рисува интересни картинки свързани с насилие, и много рядко с доброволното участие на разсъблечените вече с поглед “жертви”. Тази част е лесна – дай и хубави цици, стегнат задник, голям толеранс към болка и стой и гледай как се забавлява. Тук няма спор. Обичам си животното вътре в мен и от време на време го пускам да “потичка” на свобода, но това става за много кратко по време на играта.
Другата страна от мен, обаче е много по трудно задоволима. Тя е придирчива. Избирателна. И не по-малко лоша от чисто животинската. Това което търся за да завладея, защото не става дума вече за подчинение, е характер достатъчно силен за да може да се справи с всичко с което го сблъска съдбата, но и имащ едновременно с това нужда от закрила. Ум, дух, интелект, тяло … една съвършена амалгама от всичко това, която да заслужава всичко усилия, които бих положил за да я покоря.
Това е подчинената за мен … знам ли, ако мога да изпадна в леко лирическо отклонение:
Не търся човек, когото да водя през живота. Не търся и човек когото да следвам. А търся човек с когото да вървим заедно и когото да подкрепям, защото това е доминацията като цяло, поне за мен – подкрепа на човека когото си избрал и който те е избрал …
През всичките тези години, през които се занимавам с BDSM и през които секса и интимността като цяло са част от живота ми, до момента съм срещнал само 2 жени, които да заслужат това за което говоря. Да заслужат … знам ли … успокоението, че имат една доминираща константа в живота им.
И какво все пак е доминацията? Да водиш? Да заповядваш? Не.
Доминацията над някого е да го подкрепяш и да го учиш. Да взимаш от него не повече от колкото си му дал. Да се грижиш. Защото доминиращия трябва да е преди всичко защитник и учител на подчинения, който му се е доверил.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Ходовете на живота … или изкуството наречено търпение
от Lucifer на Oct.07, 2010, под blog, личниВинаги съм твърдял, че животът е игра.
Винаги съм бил и активен участник в нея.
Аз съм създание, което предпочита да се случва, пред това да му се случват. Аз съм дейно животно, което обича да действа …
Но идва един момент в който си наредил всички фигурки на дъската. Когато плановете са направени, семената са посети и всичко което трябва да направиш е да чакаш.
Ето това е момента на моя провал … най-често тук е момента в който се провалям, защото не мога да оставя Живота да направи своите ходове … винаги трябва да пипна …
И отново съм натиснал END TURN … и отново съм изпаднал в това състояние на едва сдържано желание за действие. Защото нищо не зависи от мен.
Дъската за пореден път е наредена. Всяка фигурка е поставена на мястото си.
Сега идва ред на другия да направи своя ход.
А другият е Живота. Съдбата. Шанса. Моят противник с много имена. Моят приятел, който винаги е срещу мен. Моят враг, който винаги е до мен. Сега е негов ход да подреди своите фигури. Да размести своите парчета по дъската на моя живот за да се сблъскаме и да видим дали моите решения ще издържат теста на реалността.
И тук идва проблемът ми, защото никога не съм можел да чакам нещата да се случват покрай мен. Да изчакам течението. Да изчакам и да видя какво ще стане.
Но понякога просто се налага. Понякога нямаш повече ходове и трябва да чакаш. Да застанеш на собствения си сал в буйното течение на живота и да изчакаш нещата които си подготвил, семената които си посадил, да се случат. Да изчакаш и да видиш, дали фигурките разположени по дъската от мен и стратегиите избрани за тях ще издържат при сблъска с противника.
Дали в края на деня ще победя?
Не знам.
Знам само, че съм пристрастен към тази игра и смятам да я играя … отново и отново и отново … до последен дъх …
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
“Как си?” …
от Lucifer на Oct.05, 2010, под blog, misk, личниКак си?
Редовен въпрос за който винаги имам редовен отговор – “Бивам. Как да съм?”
Но по някаква причина като ми го зададоха току що отговорих различно …
За първи път от много време на сам, знаех че има друг отговор …
“Малко работа.
Малко усмивки.
Малко проблеми.
Само музата ми липсва, но и нея ще си намеря.”
Изведнъж осъзнах, че живота ми е променил нормалния си ход.
Винаги до сега нормално за мен е било живота ми да ме връхлита на периоди – в един момент съм на крачка от Нирвана, в другия вървя през Ада. Винаги до сега когато нещо започнеше да се скапва, то повличаше и много други неща покрай себе си. Или когато започна да печеля, то печелех във всичко.
Сега?
Сега е някак различно.
През последните няколко дни не съм в период на разпадане, не съм и в период на градеж. Не. В момента се живота за мен тече … преплетено. Хубавите моменти са смесени с лоши, грозните моменти прекъснати от красиви. Сякаш това с което съм свикнал се е разпаднало и се е преподредило на ново. В нещо което е същото, но и различно. За първи път когато нещо се прецака не си задавам въпроса “Какво още ще се сговни днес?”. За първи път дори не съм сигурен, че това е правилния въпрос.
Не знам дали да съжалявам или да се радвам за промяната. Не знам дали е за малко или вече така ще е. Но това няма значение – отдавна се научих да се наслаждавам на всичко което живота ми ми поднесе – добро или лошо, няма значение.
А и това за музата ми не е съвсем вярно. Вярно е, че я няма, но по-скоро не откликва толкова бързо и за толкова тривиални неща … Не. Музата ми е тук, но е решила да бъде срамежлива. Да се крие от мен и да ме кара да я търся всеки път когато ми потрябва за да сътворя нещо … Но забелязах кога идва при мен. И всеки път си я прегръщам и и позволявам да ме обземе, за да направя това което правя по-добре.
“Как си?”
“Жив!”
Това придобива друг смисъл, нали?
По-пълен.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Chitnaka.info … гаф от национална величина!
от Lucifer на Jun.23, 2010, под blog, лични, социални
Вече сте прочели за големите и лоши престъпници от chitnak.info,нали?
Големите, лоши престъпници, позволявали на всички да четат … забележете – без да си плащат!
Не тук няма да цитирам закона, в който е споменато, че те не са нарушили никакъв закон или право. Не исках и никога не съм искал да политизирам този блог, но в този случай не мога да се сдържа.
При наличие на толкова проблеми в държавата, при наличие на толкова престъпници, които трябва да бъдат хванати, кого атакува Главна Дирекция за Борба с Организираната Престъпност? Да не би онези дето въртят контрабандни цигари по софийските пазари? Не! Да не са онези, които продават наркотици край училищата? НЕ! Да не са онези, които източват милиони от чужди сметки? НЕ!
Великите ГДБОПаджии се захващат с chitnaka.info – втория най-любим сайт на майка ми след igrite.com или една от двете причини да се научи да работи с компютър.
За трети път в този блог ще кажа, че тази държава се управлява от илитерат с ограничени мозъчни функции, който има мания за величие и обсебен с идеята да придобие повече власт.
Господин Борисов, мили ми Бойко, за теб говоря (нека спестя сложния мозъчен процес на паленцата, които ти ровят в Internet). Знам, че говоря за министър председателя на България и че сигурно ще ми потропат едни хубави дебеловрати момченца на вратата (само да спомена, че машината може да се намира във Варна, но аз живея и работя в София), но просто не мога да се сдържа! Писна ми от популизъм.
А сега по-въпроса. Защо затвориха chitnaka.info?
Защото имаше повече материал от коя и да е областна библиотека и то нов материал, не книги излезли от печат преди 40 – 50 – 60 години. Били престъпници, защото не плащали авторско право. Съжалявам, но това не ги прави престъпници – нима българските библиотеки плащат авторско право (и да знам за цитираните в други блогове закони).
И до къде стигна положението?
Хора, които се грижат българите да имат от къде да четат безплатно, когато искат, биват обвинявани, че са престъпници. Хора, които най-интересното е, че работят pro bono (доброволно/за общото благо), биват вкарвани в затвора, защото се опитват да донесат малко познание и досег със световните класики на търсещите.
Какво направиха медиите?
Повториха стотици пъти прес съобщението на МВР, наричайки администраторите на chitanka.info престъпници, разбойници и какви ли не други гадости, а това са момчета и/или момичета, които са правили това което трябва да прави всеки от нас – помагали са за ограмотяването на българина. Не ги познавам, но ако се запозная с тях, ще им стисна ръцете и винаги ще съм готов да им помогна с каквито ресурси мога.
Господин Борисов, от скромната трибуна на моето малко уютно местенце в Internet искам да ви отправя едно малко и сигурно несериозно за вас предизвикателство:
Изберете си медия и уредете с нея едно 1 часово предаване в което аз и вие, ще излезем едно на едно, на дебат, по избрана от вас тема. Аз ще се явя не като представител на някоя политическа сила, дори не и като “представител на народа”. Не аз ще се изправя пред вас, като един средно интелигентен човек със собствено мнение и собствена позиция. Готов да ги защитава.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Мисли и вероятности …
от Lucifer на Jan.24, 2010, под blog, лични, философияПонякога се сблъсквам с реалността с такава сила, че оставам без дъх.
Понякога плановете ни се изпълняват до един момент буква по буква … само за да избухнат в лицето ни като мина в следващия …
Има моменти, като този, когато се губя в хилядите пътища, които се отварят пред мен. Когато се губя в лабиринта от вероятности, които чакат мен за да ги превърна в реалности …
Има моменти, като този, когато не мисля, че ще имам сили да избера правилното разклонение, но знам, че не съм от хората които биха поели по лесното …
Един малък факт, разбърква всички вероятности, които виждах до сега и ме оставя сляп за нещата които са, които са били и които може да бъдат …
И отново пътя пред мен се губи, криволичи и изчезва … мами ме да го последвам и да се изправя пред изборите и разклоненията, които предлага и да правя своите … не верните и не грешните, а своите избори … да следвам своите пътеки и отново да бродя след своите сенки. Може би този път ще ме отведе към вечното щастие (все още вярвам в него) или към вечното падение, но няма значение, защото вече съм го поел и ще го следвам. И ще правя своите избори, правилни или грешни … Веднага след като успея да се съвзема и след като разбера дали Вероятността отново ми е набила 21 инчовия страп-он на сухо или е подготвила нещата за да получа каквото искам.
Само времето ще покаже … а аз имам време – всичкото време на този свят. Времето от сега, до края на моите дни.
Знам, че пак ви е несвързано, но трябва да сте свикнали на моите избухвания …
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Всяка вечер …
от Lucifer на Dec.16, 2009, под misk, личниНаблюдавам те …
Всяка вечер се промъквам при теб …
Мислено те целувам и се надявам някъде там, в главичката ти, да има мисъл за мен …
Промъквам се на пръсти със сенките в стаята ти и те гледам как спиш …
Всяка вечер искам да те докосна … да те събудя и вместо да те целувам на ум, да те целуна наяве. Да те обгърна с ръце, мисли и дух, и да те пазя докато спиш. Искам да те усещам в ръцете си … тихото спокойствие на твоето дишане … туптенето на живота в теб … да се насладя в мрака на Нощта на най-красивото усещане – да си до мен и аз да съм до теб …
Вместо Мрака да те прегръщам аз.
Вместо Нощта да те целувам аз.
И вместо Сенките, аз да те милвам вечер …
Извинете ме за лиричното отклонение, но това се ражда 30 минути преди да трябва да се събудиш за работа …
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Всички материали в този блог са публикувани под Creative Commons Attribution-Share Alike 2.5 лиценз, освен изрично опоменатите.
На места използвам картинки взети от интернет. Ако някой предяви претенции към използвана от мен снимка, нека се свърже с мен. Не желая да нарушавам ничии права.
