За избора, живота и смъртта … или честни мисли за мрачни моменти.
от Lucifer на Jun.14, 2011, под blog, misk, лични, философия
Днес един много близък човек ми прати да гледам ”The Richard Dimbleby Lecture” на BBC от 2010 “Shaking Hands with Death” изнесена не от друг, а от сър Тери Пратчет – един от любимите ми писатели и автор на чийто талант винаги съм се възхищавал. За тези, които не знаят, преди няколко години откриват на Пратчет Алцхаймер и то някаква рядка разновидност. Когато му го откриват, той завява “Алцхаймер ще съжалява, че се е захванал с мен!”. За съжаление дори този велик човек, не може да се пребори с тази коварна болест. Но темата ми днес е друга – а именно за първичното право на избор, правото на живот и правото на смърт.
Хората винаги ми се възмущават, когато кажа, че да убиеш някого, който ти е навредил е да го оставиш да му се размине твърде лесно. Накарай го да иска да умре … и го остави жив. Отнеми му всичко човешко, затвори го в затвора на собственото му тяло, прекарай го през ада на съществуването, а не живота … и го остави така. Това е истинското отмъщение.
В книгите на Пратчет, Смърт е любим персонаж. Има винаги интересна гледна точка върху живота като цяло, но когато го питат дали хората се страхуват от него, той отговаря нещо което се отнася за всички нас, ако сме достатъчно смели да си го признаем:
“НЕ. ХОРАТА НЕ СЕ СТРАХУВАТ ОТ МЕН. ХОРАТА СЕ БОЯТ ОТ НОЖА, БОМБАТА, СТРЕЛАТА, БОЛЕСТТА. ОТ МОМЕНТА, АКО СА КЪСМЕТЛИИ, ИЛИ ОТ ГОДИНИТЕ, АКО НЕ СА, КОИТО ПРЕДШЕСТВАТ МИГЪТ В КОЙТО ИДВАМ.”
Винаги съм стоял много твърдо зад свободата на избора. Винаги съм правил своите избори и съм носил последствията от тях. Лично при мен, не стои страха от срещата ми със Мрачния Жътвар. Моят личен страх е да съществувам. Личният ми кошмар е да не мога да живея, а да бъда редуциран до простото съществуване, което описах по-горе.
В лекцията си, сър Тери Пратчет, говори за “подпомогнатото самоубийство” – правото на приятел или близък, да ни помогне да направим последната крачка и да се здрависаме със Смърт. Аз съм за. Мога единствено да се надявам, че ако ми се случи нещо, което да не ми позволи да направя своя избор, един човек да си спомни обещанието което ми е дал и да направи нужното, а единственото за което ще се надявам е да не ме мрази за товара, с който ще се нагърби.
Много хора, сега ще скочат и ще ми кажат, че съм луд, че мислите за самоубийство показват психическо разстройство. Не е точно така – аз нямам намерение да се давам на нищо и на никого, до сега не съм се дал дори на собствените си слабости, не си мислете, че обмислям да сложа край. Напротив – възнамерявам да се боря до последно, както със себе си, така и с всички изпитания, в които се набъркам, но се надявам, ако накрая вече е физически невъзможно да продължа, да има кой да прояви Последната милост.
Мисля, че “подпомогнатото самоубийство” е последната проява на човечност, която можем да проявим към близките си. Последната добрина, към любимите си хора.
Изгледайте лекцията на сър Тери Пратчет и, по-важното, изслушайте я. Вникнете в това, което той казва и после ми кажете – нима всеки от нас няма прави на избор, нима всеки от нас няма право да каже довиждане на любимите си хора и после да си отиде с достойнство, по-собствен избор и с усмивка?
Право на избор.
Право на живот.
Право на смърт.
Права, които винаги трябва да имаме.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
… написана в камък
от Lucifer на Apr.03, 2011, под blog, misk, лични
“Nothing is writen in stone”
Нищо не е непременно предсказано и непроменимо. Няма фиксирано бъдеще, а само общия сбор от нашите действия …
Няма друга съдба освен тази, която изковем за себе си. Няма други пътища, освен тези по които вървим в живота си …
Днес, по-скоро вчера, на два пъти се докоснах (макар и за миг) до хора, които не вярват в способността да изковат сами съдбата и пътя си.
Никога не съм разбирал смисъла на изрази от сорта на “Така ни било писано”. Не. Ние сами оформяме съдбите си. Сами ръководим живота си и ако има Съдба, то тя е просто представяне на решенията на всички нас. Ние … всеки един от нас, сам определя пътя по който да върви и по който да се бори. Всеки от нас е един отделен свят … една отделна вселена …
Макар и коренно различни, двете “докосвания” ме накараха да се зачудя – защо не вярваме в себе си? Защо винаги искаме да разчитаме на някой друг или да се молим на някой друг? Ние сме тези, които карат нещата да се случват.
Онзи ден, отново ми напомниха, че живота е гаден или по-скоро безмилостен и винаги фатален, но този път ми го напомниха чрез човек, който в един период от живота ми, ми беше много близък. Момиче, което някога харесвах. Приятелка, която не бях виждал от 2 години …
Не разбирам …
Наистина не разбирам …
Не разбирам нежеланието на хората да осъзнаят, че те сами взимат решенията си и че нищо не е написано.
Не разбирам и тези които не виждат смисъл в живота си. Не разбирам хората, на които им е трудно или невъзможно да разберат, че всъщност те оформят света като такъв. Всеки сам осмисля живота си и му придава ценност. Никой освен ние самите не може да накара собствения ни живот да има повече или по-малко смисъл.
Няма по-голям и по страшен съдник от този в огледалото.
Странно ми е да се сблъсквам с хора, които някак не осъзнават, че … наистина няма смисъл … по-скоро няма друг смисъл освен този който ние сами вложим в живота, който живеем. Хора, които си мислят, че някой или нещо друго определя съдбата и действията ни …
Ваш,
Lucifer
P.S.: Съжалявам, ако не сте ме разбрали, но … понякога се случва …
| Tweet |
|
Life with every breath …
от Lucifer на Feb.07, 2011, под blog, misk, лични, философияДнес отново гледах “Последния самурай” с Том Круз …
Винаги съм харесвал японската култура. Винаги ме е влечало желанието на японците да превърнат всичко в изкуство … дори войната …
Това което наистина ми хареса в този филм е простичкото обяснение на Бушидо – пътят на самурая, а именно “Живот с всеки поет дъх”.
Живот с всеки поет дъх …
Колко проста и очарователна мъдрост …
Колко по-различен може да е погледът над безгранично простите и ежедневни неща, ако приемем пътят на Бушидо и живеем със всеки дъх. Да вземаш най-хубавото от всеки един момент – топлината на докосването на дланите ти до кожата на любимото момиче, мириса носещ се от коса, нехайно метната пред лицето ти, слънчев отблясък хванал последните капи утринна роса, докосването на първата глътка кафе …
Животът е миг наситен с мигове. Момент в безкрайния цикъл от мигове, но сам по себе си наситен с мигове. Да живееш във всеки от тези мигове – това е да си наистина жив. Да се насладиш на всеки отделен дъх, който поемаш. Дали ще се насладиш на излежаването в леглото, гледайки филм или на излизането с хора за да се забавляваш, това е живот и всеки един момент трябва да бъде видян, усетен, изживян изцяло.
Звънването на телефона сутрин …
Омалата от секса през деня …
Сладката песен на последните будни неврони вечер …
Всеки един момент има своята магия … всеки един момент има своите вишневи листчета, на които да се любуваш. Най-сладкото е, че дори не трябва да ги търсиш – просто трябва да приемеш, че всеки миг е Живот.
Живот във всеки дъх!
Наслада от всеки дъх!
Дори да е последният ти дъх – изживей го! Изживей го до последно! Изживявай всеки дъх, отпразнувайки поемането му и наслаждавайки се на отдаването му. Изживей го! Насади му се и го изживей!
Едно истинско и елементарно сатори.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Ходовете на живота … или изкуството наречено търпение
от Lucifer на Oct.07, 2010, под blog, личниВинаги съм твърдял, че животът е игра.
Винаги съм бил и активен участник в нея.
Аз съм създание, което предпочита да се случва, пред това да му се случват. Аз съм дейно животно, което обича да действа …
Но идва един момент в който си наредил всички фигурки на дъската. Когато плановете са направени, семената са посети и всичко което трябва да направиш е да чакаш.
Ето това е момента на моя провал … най-често тук е момента в който се провалям, защото не мога да оставя Живота да направи своите ходове … винаги трябва да пипна …
И отново съм натиснал END TURN … и отново съм изпаднал в това състояние на едва сдържано желание за действие. Защото нищо не зависи от мен.
Дъската за пореден път е наредена. Всяка фигурка е поставена на мястото си.
Сега идва ред на другия да направи своя ход.
А другият е Живота. Съдбата. Шанса. Моят противник с много имена. Моят приятел, който винаги е срещу мен. Моят враг, който винаги е до мен. Сега е негов ход да подреди своите фигури. Да размести своите парчета по дъската на моя живот за да се сблъскаме и да видим дали моите решения ще издържат теста на реалността.
И тук идва проблемът ми, защото никога не съм можел да чакам нещата да се случват покрай мен. Да изчакам течението. Да изчакам и да видя какво ще стане.
Но понякога просто се налага. Понякога нямаш повече ходове и трябва да чакаш. Да застанеш на собствения си сал в буйното течение на живота и да изчакаш нещата които си подготвил, семената които си посадил, да се случат. Да изчакаш и да видиш, дали фигурките разположени по дъската от мен и стратегиите избрани за тях ще издържат при сблъска с противника.
Дали в края на деня ще победя?
Не знам.
Знам само, че съм пристрастен към тази игра и смятам да я играя … отново и отново и отново … до последен дъх …
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
“Как си?” …
от Lucifer на Oct.05, 2010, под blog, misk, личниКак си?
Редовен въпрос за който винаги имам редовен отговор – “Бивам. Как да съм?”
Но по някаква причина като ми го зададоха току що отговорих различно …
За първи път от много време на сам, знаех че има друг отговор …
“Малко работа.
Малко усмивки.
Малко проблеми.
Само музата ми липсва, но и нея ще си намеря.”
Изведнъж осъзнах, че живота ми е променил нормалния си ход.
Винаги до сега нормално за мен е било живота ми да ме връхлита на периоди – в един момент съм на крачка от Нирвана, в другия вървя през Ада. Винаги до сега когато нещо започнеше да се скапва, то повличаше и много други неща покрай себе си. Или когато започна да печеля, то печелех във всичко.
Сега?
Сега е някак различно.
През последните няколко дни не съм в период на разпадане, не съм и в период на градеж. Не. В момента се живота за мен тече … преплетено. Хубавите моменти са смесени с лоши, грозните моменти прекъснати от красиви. Сякаш това с което съм свикнал се е разпаднало и се е преподредило на ново. В нещо което е същото, но и различно. За първи път когато нещо се прецака не си задавам въпроса “Какво още ще се сговни днес?”. За първи път дори не съм сигурен, че това е правилния въпрос.
Не знам дали да съжалявам или да се радвам за промяната. Не знам дали е за малко или вече така ще е. Но това няма значение – отдавна се научих да се наслаждавам на всичко което живота ми ми поднесе – добро или лошо, няма значение.
А и това за музата ми не е съвсем вярно. Вярно е, че я няма, но по-скоро не откликва толкова бързо и за толкова тривиални неща … Не. Музата ми е тук, но е решила да бъде срамежлива. Да се крие от мен и да ме кара да я търся всеки път когато ми потрябва за да сътворя нещо … Но забелязах кога идва при мен. И всеки път си я прегръщам и и позволявам да ме обземе, за да направя това което правя по-добре.
“Как си?”
“Жив!”
Това придобива друг смисъл, нали?
По-пълен.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Размисли …
от Lucifer на Sep.18, 2010, под blog, misk, лични, философия
Има такива нощи, като тази, когато думите напират да излязат изпод пръстите ми.
Не са големи или велики. Без мисъл и без смисъл. Просто думи напиращи да излязат изпод пръстите на някой, който стрда от недостатъчно творчество.
Има вечери като тази, когато не мога да удържам собствените си мисли в главата си.
Вечери като тази …
Не не магически, дори напротив – ако ги погледнете ще видите, че няма по-немагически от тях. Просто вечери като тази. Нощи в които думите напират и пръстите те сърбят да пишеш, пък било то и бращолевения.
За пореден път тези дни се замислих за преходността, за това че всичко което имаме е един миг и трябва да го употребим, по възможно най-добрия начин. И че въпреки това го губим за глупости … но си мисля и че това не са глупости. Напротив. Живота бил това което се случва докато градим планове за него. Не … живота са нашите планове, това което правим, докато ги осъществяваме. Просто трябва да се научим да живеем винаги. Да поемаме с пълни шепи това което ни предлага и да се наслъждаваме на всеки миг, приятен или не – няма значение …
Трябва да се научим да се наслъждаваме на това което ни заобикаля и на това което е в нас, това което ни се предлага и на тавоа което ни се отнема, защото най-важното са усещанията … тези малки и натрапчиви импулси – приятни или болезнени, които ни напомнят, че сме живи. Които ни напомнят кои сме. Които ни напомнят, че дори и само да правим планове за живота, то го живеем. Миговете, които ни напомнят, че трябва да живеем във всеки миг, независимо дали в очакване или в случване.
Живота е да вървиш на пред. Да си поставиш цели, пък били те и невъзможни и да ги гониш до последно. Да преследваш това което желаеш, дори да нямаш сили повече. Живота сме ние. От люлката до гроба. От първата глътка въздух в ръцете на акушера, до първата лопата пръст на гробаря върху ковчега на последния човек, който ни помни.
Живейте до край, пък било то и планувайки как да живеете.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Ако те е страх от живота – не заслужаваш да го живееш!
от Lucifer на Sep.13, 2009, под лични, философия“Ако те е страх от живота – не заслужаваш да го живееш!”
На скоро възприех и тази философия. Писна ми от хора, които да ми казват, че трябва да се “оглеждам” за да не ме “смачка живота”. Трябва да се опитвам да се нося по течение!
The hell with them!
Живота ни е един! Поне този, сега!
Нямам никакво намерение да се свивам и да го оставям да си тече покрай мен! Винаги ме е било страх, въпреки че не го показвам. Най-големия ми страх е, че живота ще играе мен, а няма аз да си изиграя живота! Дразня се на хората, които се носят безцелно и чакат да отмине бурята за да се насладят на живота си. Нима не осъзнавате, че живота ви е тази буря?
Аз лично предпочитам да живея до край! Да се раздавам и да взимам всичко! Искам да ме е страх от това да не се окажа изигран от живота, а не да се страхувам от самия живот! Преди малко повече от 2 седмици се преместих на 480 км от града в който съм живял. От родителите си които са ме подкрепя ли. Напуснах средата и сигурността, които съм градял от както се помня. Замених ги … замених ги за живот! За възможността да се преборя отново с всички лайна и да се справя или да загубя опитвайки и давайки всичко от себе си!
Поне за себе си открих, че винаги трябва да имаш една финална цел – щастието! И да си начертаеш “пътечката” до него – да намериш стъпките и да съградиш плана на живота си, за да можеш да поемеш по правилния път!
Но ако те е страх от самия живот? Ами тогава се сври в мишата дупка на собствения си ум, спри да се развиваш и замри в спокойствието и сигурността на посредствеността, която си си избрал, докато аз вървя през бурите на това което съм си избрал за живот. Проблема е, че когато аз най-накрая погледна назад ще знам че съм живял, а ти че си съществувал! Може да не ме запомнят. Може никога да не ме познават, но аз ще умра с усмивка, спомняйки си всичко което съм направил!
Една случка от днес ме върна отново назад … много назад … тогава когато осъзнах най-голямата истина:
Да умреш за някого е лесно, проблема е да живееш за него!
Усмихнете се деца, защото утре … утре винаги предстои и ще ни донесе ново предизвикателство …
Carpe diem, hun! Carpe diem et memento mori!
АКО ВИ Е СТРАХ ОТ ЖИВОТА – НЕ ЗАСЛУЖАВАТЕ ДА ГО ЖИВЕЕТЕ!
| Tweet |
|
Всички материали в този блог са публикувани под Creative Commons Attribution-Share Alike 2.5 лиценз, освен изрично опоменатите.
На места използвам картинки взети от интернет. Ако някой предяви претенции към използвана от мен снимка, нека се свърже с мен. Не желая да нарушавам ничии права.
