Кое е по-добре?

Искам да ви поставя този малък въпрос.

Аз лично мисля.

За мен живота е сбор от множество променливи, които си взаимодействат и целта е просто да вземеш всички предвид. Да видиш връзката между действията на хората и собствените ти действия и да прецениш какво да правиш.

Защо?

Защото съм човек на логиката и разсъждението.

Намирам, че ми е по-лесно да се доверя на мигновената преценка на ситуацията. Понякога ме обвиняват, че съм безчувствен, че не ми идват нещата от вътре … и може би е така, но поне се старая решенията и действията ми да не са “замъглени” от неконтролируемите импулси на това, което наричат чувства. За мен е изключително важно да знам, че аз съм направил съзнателен избор, взел съм предвид нещата и това е логическия извод до който съм достигнал.

Чистата мисъл ми дава и друго ценно, поне за мен, качество. Да разделям нещата. Да виждам множество “равнини” на нещата които се случват и да не им позволявам да се смесват. Загрижеността няма нищо общо със секса, секса няма нищо общо с загрижеността. Аз мога да си позволя да виждам нещата с всички техни причини и следствия и да ги оценявам подобаващо, без да позволявам, на пример, егоизма на дадена постъпка да помрачи хубавите резултати от нея.

Това са двете най-важни предимства на мисленето, пред чувстването:

Обективна оценка(или поне до колкото е възможно) и детайлно разглеждане на нещата …

Има и множество малки, например:

Не се ядосвам за глупости.

Шанса да си изтърва нервите и да допусна някоя грешка е минимален.

Запазвам хладнокръвие дори при екстремни ситуации (до колкото мога).

И други малки детайли …

А за вас?

Мисли или чувства … ?

И защо?

Приемете го за своеобразна щафета, като ще ми е приятно да прочета и вашето мнение.

Приканвам @Ivona_d, @Saaabina и @IvCleo, ако имат желание да се включат. Както и всеки друг, на който му се мисли по въпроса.

Ваш,

Lucifer

- Ганоооо! – провикна се баба Дана през портичката – Дека си маааа??

- Ида ма, Дано. За къде си се разбързала, па ти? Не са е мръкнало още  …

- А! Остаи са … да са махна от нас, че оня моя кукумицин ще ме побърка! – възрастната жена се настани на пейката до портичката.

Гана се подаде през скърцащата порта.

- Да ти направя ли и на тебе едно кийве? Че правя за мене и Дора.

- Може … – замисли се Дана. – Ма не ви ли е късно, ма?

- Е па аз инка ще правя, ма. Иначе цяла вечер не мога да спя … Унука беше сутринта тука и донесе, че Миро от магазина няма.

- А па и за мене тогава … Тя Дора дека е?

- Обади се преди малко, че идва …

Трите жени имаха обичай да се събират всяка вечер по мръкнало. Обичай който спазваха през последните 20 години през които живееха на село. След малко Гана се появи с табла на която димяха 3 чаши и чанта на рамо.

- Бог да те поживи. – измърмори Дана взимайки едната чаша и слагайки си 2 лъжички  захар от захарницата в средата на таблата. – Ето я и Дора. Къде се губиш, ма?

- Остави се … – започна Дора сядайки до приятелката си. – Реших да нахраня кравите и тъкмо съм ги почнала по ред и лисицата са затвори!

- А? Е как ша са затвори, ма?

- Ми ей така! Затвори са лисицата и като реших да я отворя и мойта пущина и излезе един син екран с бели букви … нещо за някакъв ВиДийеФ.

- И какво? – попита Гана, сваляйки чантата от рамото си и вадейки лаптопа.

- Е па, звъннах на унуката по ЖиСиеМа, да го питам какво това и той каза да съм рестартирала пущината и да съм пробвала пак … Ма пущината не ще да се пуска …

- Под Сафе моде пробва ли ма? – попита Дана.

- Пробвах! Седи на НеТеФеСе.СИйС и нище … унука обеща да дойде Неделята да ми го оправи.

- Казах ти аз … – започна Гана. – … да оставиш наш Петърчо да ти сложи един от ония с Пингвинитье … Ти не!

- Колко време ми трябваше да науча Уиндоуса, сега да сядам да уча Линукс … ти луда ли си …

- Е па за колко няма да е? – каза Гана докато пишеше паролата си. – Е я мойта пущина. От кога ми го е дал Петърчо – нямам проблем.

Докато ги слушаше, баба Дана беше придърпала ганината “пущина” и се беше заела да си чете блогролл-а. Двете дъртофелници всяка вечер спореха … ма то от вътре си има идваше – на едната внуката работеше за Майкрософт, а на другата поддържаше някакви сървъри.

- Гано, ма … – подвикна Дана. – Чете ли си днеска блогролл-а?

- Не съм, още. Смятах да чета първо туитеря … че от оная вечер не съм го чела … – Гана сръбна от кафето. – Има ли нящо интиресно?

- Чаки да видя … че се зачетох … Брей туй дняшната младеж … – измърмори бабата докато минаваше през поредната статия на Циничния Елф – Абе, аз все щях да ви питам … какво това елф? Що за животно е?

Гана и Дора са спогледаха …

- Уф, че си ма Дано! – Дора се усмихна. – Елфа не е животно … Елфа е такова … от приказките … Помниш ли го онзи филм дето моя унук ми го донесе … Властилина на пръстите ли беше …

- На пръстените … – обади се Гана.

- Да де … на пръстените … Е те там онзи хубавци с големите лъкове … Е те това са елфи …

- Аааа… от филмите … – Дана продължи да си чете …

- Гано ма, я да та питам, аз. Имаш ли проблеми с Интерньета, ма?

- Какви проблеми ма?

- Бе у назе нещо прекъсва. Както има, има … и като падне отиде половин час …

- Опита ли да рестартираш?

- Куье, ма? И модема пробвах, и пущината пробвах …  Неще.

- Дано, ма, не го ли изчете тоз блогролл, ма? У вас нали си имаш камютър? Що тука го четеш?

- Бе имам … Ставри заседнал от оня ден да чете някаква книга на него … не мога да го мръдна. Ни у Файсебука мога да вляза, че внучката качила нови снимки на малкия, на баба сладура …

- А па, книга! Ади, знаем го ний наш Ставри – пак у някой мръснишки сайт гледа … пак ще трябва да ви оправят компютъра …

- Тихо, ма. – сопна се Дана. – Да гледа. Само да не ма закача … че сърцето му не е като ено време …

Трите старици се разсмяха и разговорите им тръгнаха в други посоки – на коя внука и какво правел, на коя правнуците и какво правели … Както всяка вечер от 20 години на сам, никоя не разбра (или не си призна) коя изкара бутилката с ракия …

40 минути по-късно 3 луди, луди баби, седяха на тъмната пейка и гледаха телевизия on-line, спомняха си на висок глас за малдостта, когато “немаше такива пущини, като компютеро” и всичко беше къде, къде по-просто …

***

Ако са ви харесали моите баби – гласувайте за мен в Свежо или с коментар.

Нещата които не ни убиват … Знаете ли, през годините съм станал много дебелокож – имам изключително малко приятели (приятел за мен означава “Човек който може да разчита на мен и аз да разчитам на него за всичко”) и изключително трудно допускам някого до себе си.

Аз съм егоцентрик – цялата вселена се върти около мен, аз съм от типа хора, които си мислят, че всяко пошушване е насочено към тях. Ясно ви е – вселената се върти около мен. Това за съжаление е един от недостатъците, които не мога да преборя в себе си или по-скоро не искам – просто така ми е изгодно.

Но дори аз не съм си самодостатъчен – имам нужда аз да циркулирам около някого. Около отговора на най-важния за мен въпрос – Защо?

Както хората които ме познават знаят, за мене няма нещо невъзможно – аз съм упорит и глупав и ако трябва ще се пребия, но ще направя това с което съм се захванал, ако обаче има Защо.

И идваме до нещата които не ни убиват … обикновенно моето защото е нежно, мило и добро … и разкъсва душата ми на части и ме съгражда отново. Обикновенно “то” е това което ми дава сили да се събудя сутрин и да се опитам да продължа, да добутам деня без да откача и да стигна вечер до леглото, за да започна на другия ден същия танц, същата битка със същия противник – самият Аз. Защото развитието, израстването като личност е точно това – една непрестанна битка със самия себе си. Поне такава е моята философия.

Любов – Това което ми дава увереност сутрин да стана въпреки желанието си, това кеото ми дава желание да направя следващата крачка … да подхвана отново камъка и да продължа да го търкалям на горе по склона … дори да знам, че в края пак ще се търкулне на долу. Любовта е увереноста да упорствам срещу всичко и всички в този свят и да се старая да постигна невъзможното.

Гняв – гнева е силата, която използвам когато се налага да загърбя уравновесеноста и спокойствието. По принцип много трудно се ядосвам или впечетлявам, но понякога се налага да оставя Дзен-а на страна и да покажа, какво точно се крие под иначе толкова милата ми идразнеща усмивка.

Дали са ме предавали? Сигурно … но както казах – трудно допускам някого до себе си и не ме интересуват малките предатеслства, не заслужават дори да се натъжа. Преди време взех решение да отдавам всеки му дължимото, независимо от статута, положението и физическото състояние. Както казах съм достатъчно глупав за да не ме е страх. Винаги се придържам към правилата които съм извел в живота си:

1. Не дължа уважение на тези които не ме уважават.

2. Не съдя без да разбирам.

Винаги се старая да ги спазвам, независимо от ситуацията, защото както казах няма по важен въпрос от “Защо”. “Кой” и “Как” не са важни, дори “Кога” губи смисъл и значение без “Защо”.

Единствено хората които обичаме могат да ни наранят дотолкова близо, че почтида умрем и мен винаги те ме наранявт. Не знам дали винаги правя грепния избор за човек в който да се влюбя или винаги е правилния … но винаги любимите ми създания са единствените които имат власт да ме наранят … и които го правят. Те са създанията на които дължа това което съм, защото след всяко ново унищожение на “мене си”, се възстановявам пак аз, но един по силен аз.

Някой хора ми казват че съм емоционален мазохист, поради спецификата на връзките които поддържам. Може и да са прави … сигурно са прави, но аз съм си аз и не мога да бъда друг – винаги ще бъда лошия в приказката, не защото съм лош, а просто защото винаги ще има по-добри от мен. Но не ми пука.

Carpe diem, hun! Carpe diem et memento mori!

Ваш,

Lucifer

P.S.: За сега си запазвам правото да предам щафетата лично на някого …