Кога това което правим за другите е достатъчно?

Кога трябва да спрем да раздаваме себе си за другите?

Всъщност не знам. Сериозно, не мисля, че лично за мен има лесен отговор. Имам хора в живота си за които няма такава граница. Има няколко човека за които няма достатъчно. Има и такива, на които ще помогна само индиректно, докато преследвам собствените си цели.

Но кога е достатъчно, когато не става дума за хората в тези крайности?

Кога Аз става по-важно от Ние?

Когато „Аз“ е това което поддържа „Ние“? Или когато „Ние“ започва да изчерпва „Аз“? Може би когато „Ние“ е твърде вредно за „Аз“? Или когато за да има „Ние“ трябва да се откажем от части от същноста, която ни прави „Аз“?

Аз не съм от тези, които се отказват. Подяволите заради едното упроство и гордост хвърлям всичко от себе си. Раздавам се, просто за да не каже някой, че не съм го направил. Давам всичко от себе си. Променям планове, променям дори себе си, с едничката цел да задържа едно „Ние“, което макар и разпокъсано, е нещо което няма ей така да оставя да се разпадне. Но идва онзи момент, когато вече нямам сили да упорствам. От време на време, дори на мен ми се случва да се изтощя и да имам нужда да се скрия в това „Ние“, което е предлагало убежище на „Нея“, само за да разбера, че … ами няма къде да се скрия за да презаредя, защото аз съм този, който до момента е полагал сили за това „Ние“ … и там няма да намеря убежище, защото нямам сили сам да си го осигуря. Тогава е време да кажа „СТИГА!“ и да си тръгна.

Понякога обаче намираш онова „Ние“ в което да се скриеш … само за да откриеш, че вместо да се възстановяваш това което си, губиш повече сили от колкото ти дава. Изчерпва те … продължяваш битката за „Ние“ дори когато трябва да черпиш сили от това. Но вместо да се зареждаш – ти губиш още и още … не е като да го няма, но не и като да ти дава това което имаш нужда. И по една или друга причина ти просто не е това, което от което имаш нужда … усещаш как те изчерпва, все повече и повече изтощава това което си …

Има хора с които е вредно да си близък. Хора които те повличат със себе си … устремени на долу, в бездната на собственото си саморазрушение. Не се усещат, не се осъзнават … по някакъв начин те увличат и започват да те дърпат на долу … да те повличат по собствения си път, затъвайки надолу в блатото на живота, ако мога да цитирам голямата глава. И не толкова желаят помощта ти, колкото просто искат да ги следваш по техния път. Тяхното саморазрушение да се превърне и в твое разрушение. Надолу, по една спирала, която завършва на дъното …  за моя радост успявам да се опазя от такива „връзки“, но ги наблюдавам при други. Това е едно от нещата, които винаги съм смятал за прекомерни.

И накрая – когато другия иска да се откажеш от части от себе си, за да има „Ние“. Да се откажеш от това, което си. От неща които те дефинират теб самия, само за да угодиш на другия. Да бъдеш това, което иска, а не това което си. Тогава вече не мога да направя нищо. Аз съм това, което съм и не бих се променил заради някого. Или трябва да ме приемат такъв, или избощо да не се занимаваме и да губим времето си един с друг, защото ако се промениш заради някого, ти вече няма да си човека, който си бил в началото. Както аз не изисквам човека до мен да се променя, така и не искам от мен да искат да се променя. Няма как да стане.

Кога е достатъчно?

Може би когато вече не можем повече … може би когато това което правим отнема много повече от нас от колкото ни дава. Може би … може би …

Има хора в живота ми за които с радост бих направил всичко по силите ми. Има такива за които бих направил всичко, дори това да ми струва живота. А има и такива, единици, за които с удоволствие бих дал и двата си бъбрека и бих живял на хемодиализа, само за да ги видя още ден щастливи. Всичко зависи от това, кой е.

А за вас кога е твърде много това което давате за другия?

Ваш,

Lucifer

Снимка: ozium101

Пост 31 от поне 100

За какво става дума набързо (като ви препоръчвам да изгледате филма): Някакъв учен, твърди че ресурсите на планетата ни са достатъчни за всички – обработваема земя, въздух, вода и енергия, технологията ни е достатъчно напреднала за да можем да предоставим количества от всичко на всеки, като по-този начин създадем една обществена система, която не се гради на сегашната икономическа основа, а на основа базирана на решаването на проблемите.

В основата на икономиката е недостига – на мен не ми достига храна, за това я купувам от теб, който я произвеждаш. Аз не мога да си правя микропорцесорите, но за това пък ти не можеш да работиш толкова добре на тях. Така винаги някъде има недостиг на някакъв ресурс и преодоляването на този недостиг движи икономиката. За съжаление от там и войната.

Но нека се върнем на проект “Венера”.

Създателят му, твърди, че ако се премахне “силата на недостига” (scercity power) ще се справим с войните, глада и в същия момент ще изградим едно полу утопично общество в което причината за престъпленията ще бъде премахната. Логиката му е, ако всеки има всичко и няма нужда от нищо, то няма да му се налага да извършва престъпления.

Логически погледнато – да. На практика, лично аз забелязвам 2 основни дупки в тази теория.

Първо – не се взима в предвид престъпленията от страст. В човешката природа са такива пагубни неща като ревност и завист. И двете са в основата на голяма част от престъпленията извършвани в модерното ни общество, а ще е много трудно да ги изкореним. Да искаш нещо или някого, да вярваш че трябва да ти принадлежи … знаете как се развиват такива ситуации, гледали сте достатъчно криминални сериали.

И второ – има една поговорка “В света има достатъчно за всички, но не и за алчността им!”. Каквото и да направим, някои от нас винаги ще искат повече от други. Ще искат да притежават, да имат, да използват. И когато всичко е на всички, постепенно отново ще се получи изкривяване на социалната крива – по-алчните ще имат и ще искат все повече от другите, докато в един момент не се намери един непреодолим праг, в който полу утопичното общество ще се разпадне.

Идеята на професора за съжаление е неприложима. Повечето от проблемите с които “Венера” трябва да се справи се намират в основите на нашето общество: алчност, пари, нарушаване на баланса на разпределение на благата. Все неща, върху които модерното общество се гради от древността. Предполагам, че ако се намери начин да се започна “на чисто” с същества, за които алчността и богатството са непонятни, и се постигне някаква модулация на бъдещите поколения, за да може да се избегне появяването на алчност, дали чрез налагането на социални норми, които го унищожават от начало или по някакъв друг начин, то предполага, след 2 или 3 поколения един такъв социален строй, който да не се гради на ресурсно преразпределение би бил възможен.

Но тук лично аз виждам няколко големи проблема, с които би се сблъскало това общество: Престъпност и упадък.

Да, ако се премахне “финансовата” причина за извършване на престъпления, това ще бъде един голям плюс, но какво става с тези извършени от страст? Кой ще се погрижи да ги накаже? Сили на реда? Какъв ред би трябвало да следват? Кой трябва да ги обучава, кое е правилно и кое не, ако се премахне силата на недостига. Дори да променим гледната точка до толкова, кой гарантира, че силите на реда, няма в някакъв момент да осъзнаят, че те са тези които държат силата и могат да водят обществото? Трябва само един да поиска повече от това, което има … и тогава се получава същото изместване на равновесието, но става дори по-лошо от сега, защото сегашното равновесие е възможно да се балансира. Системата в която живеем е несъвършена, като всички нас. Всеки от нас е един малък ексцентрик в общата система и точно това ни защитава. Аз знам какво трябва да направя, защото живея в това несъвършено общество.  Но какво ще се случи, ако в едно идеално, хармонично, балансирано общество бъде въведен ексцентрик? Ще се задави и ще се сгромоляса, превръщайки се в купчина развалини.

И втория проблем: упадък. Колкото и да не ни се иска, ние сме движени от проблемите с които се сблъскваме. Икономически, физически, всякакви. Всеки проблем, който ни се изпречва на пътя или не убива или ни прави по-силни. Или изчезваме или еволюираме. Това е механизъм, който природата следва от милиони години на сам – оцеляване на най-адаптивния. Това е начина по-който се развива обществото ни. Преди 300 години, дете като мен, сигурно е щяло да бъде оставено на произвола на съдбата, но в днешното общество на мен ми е била дадена възможност да порасна и да допренеса за развитието на това общество с работата и уменията си, които не биха били полезни преди 300 години. Това е и другия основен проблем на “Венера” – да, автора на проекта предлага някакво подбутване, насочване и насърчаване на творчеството, но когато нямаш социално-икономическите проблеми с които да се опитваш да се справиш, като я няма борбата за живот – колкото и да те насърчават, ти нямаш … причина да го правиш.

Не казвам, че нашето общество и социална структура са хубави или правилни, не далеч съм от това. Този пост няма и за цел да се противопоставя на проекти като “Венера”. Не – единственото което има за цел е да изкаже моята гледна точка и то по въпроси за които имам само обща представа. И да посоча проблемите, такива каквито биха били според мен самия.

Ще се радвам да чуя и вашето мнение за утопията …

Ако искате да научите повече за проекта (както и да си свалите филма) – тук.

Ваш,

Lucifer

Пост 30 от поне 100

Ние сами поставяме тези граници. Това са правилата, които ни определят и дефинират в нашата малка реалност, която наричаме съзнание. Това е начина по който комуникираме с другите. Начина по който се държим с тях. Дори начина по който ги виждаме. Нашата дефиниция за това, което сме. Това, което ни позволява да запазим себе си в морето от хора, което наричаме общество и социални контакти.

Всеки от нас си има comfort zone – някъде из трудовете за поведение и комуникация е дефинирано на 1 до 3 метра. Това е онова разстояние от нас, под което допускаме наистина близките си хора. Но има и една друга зона на комфорт – комуникационната и социалната. Един лимит на поведение, една скорост на сближаване, която ако ни бъде нарушена се чувстваме некомфортно, макар и не винаги да е така …

Една от бившите ми партньорки, имаше влудяващия за мен навик да скъсява комуникационната дистанция с хората с невероятна скорост. Може това да е едно от нещата, които ме бяха привлекли в нея: усмихната, открита и в някакъв случай без ясната идея за комуникационните граници на другите. Аз самият съм от дръпнатия тип – учтив, на моменти студен, но винаги дръпнат леко с хората, които не познавам. Опитвайки се винаги да преценя дали случайно не нарушавам границите на зоната им на комфорт.

Може би това ме накара да я харесам – от момента в който се видяхме, тя се изля като порой през границите и бариерите, които първоначално издигам с хората. И преди да успея да се замисля, че ми е неудобно или непривично, вече беше късно: бях запленен от това колко еротично се извива тялото и докато свършва … с каква наслада се отдава на секса … от това как се превръщаше в пластелин в ръцете ми.

Но ме влудяваше, защото скъсяваше дистанцията със всички. В някакъв момент се чудех дали за нея съществува понятието личен и интимен. Не се стесняваше да пита хора за лични неща. Това е нещо, което аз не мога да направя. Още по-лошо: не искам да правят на мен. Някак си е … объркващо, поне за мен дръпнатия: ей така докато си седим на маса с напълно непознати, изстрелва въпроси, които вярно че не нарушават добрия тон, но които аз не бих задал от … ами от желание да не накарам другия да се чувства неудобно. Въпреки това си бях привързан към нея, но това е една друга тема.

Границите, които поставям в комуникацията и отношението с другите са нож с две остриета. От една страна не допускаме да се изложим и да нарушим комфорта на другия. От друга ни пречат да се сближим с хората и да комуникираме свободно с тях.

Но ние издигаме тези граници. Издигаме ги най-вече поради една причина – да запазим собствения си комфорт. Да не позволим на другите да се натрапват и да се месят в това, което сме. Не зависимо дали говорим за физическа или комуникационна зона на комфорт, нашите граници стоят там за да пазят нас самите от другите.

Лично аз има моменти в които избухвам, ако някой ме докосне. Усещам ръката на другия като някаква тежест … като някакво нарушаване на онова малко лично пространство, което обитавам. Онази част от реалността която съм аз.

Или ако наруши комуникационната ми зона на комфорт: твърде бързо и твърде силно фамилиарничене или липсата на уважение към хората, край него. Нарушаването на социалните норми …

Има случаи когато ми идва да забия вилицата с в ръката на някой, който ей така от нищото започва да се държи зле (според мен) със сервитьор или с някой, който го обслужва във момента. Не понасям такива хора. Аз може да съм студен и трудно общителен, дори когато ми се усмихнат (особено ако не съм на кеф), но не си позволявам да не зачитам хората, които се грижат за доброто ми прекарване (дори да не се справят много добре). Не ги унижавам, както не искам аз да бъда унижаван.

Границите, които поставяме около себе си имат за цел не толкова да ни пазят, колкото да ни дефинират… да дадат форма на нашето малко късче от тук и сега, което наричаме реалност и което определяме самите ние. За това и комуникацията с другите прилича на водене на външна политика:

Ако сме в добри отношения, границите ни са отворени и търгуваме свободно мисли, идеи …

Ако сме в лоши отношения, всяко преминаване на границите ни е акт на агресия и ние тръгваме на война.

Ако сме неутрални, то винаги внимаваме как се държим с другите и те внимават как се държат с нас.

Но винаги има разликата на правилата които важат в различните граници – това което за мен е нормално, може да е съвсем непривично за съседа, както и неговите “правила” да са неприложими при мен.

А къде се простират вашите граници?

Ваш,

Lucifer

Снимка: Silvia Pavone

Пост 29 от поне 100

Бар RockIt! беше пълен до пръскане! Беше RAR-нат направо. Беше пълно с геймъри от всякакъв вид, клас и порода … и тук таме някой рокаджия, все пак в такова заведение бяхме.

Целия бар беше изпълнен с всякакви event-и, които даваха възможност да си спечелиш награда. От поръчката на ядене и пиене, през временните татуировки, до игралните event-и на входа и двете много сладки девойки с които можеше да се снимаш (за тях след малко), всичко носеше заряда на доброто прекарване. Всеки event носеше по една карта – парче armor или weapon от играта. Някои носеха директна награда – тениски или бутафорни оръжия, а първите 15, които бяха успели да съберат пълния сет получиха флашки Kingston.

Всичко беше изпълнено в стила на Diablo – сервитьорите носеха тениски с надпис (със Diablo шрифта) POTION VENDOR, на масите имаше ценоразписи за potion-ки – “червени”, “сини”, “жълти/розови” … Всичко носеше духа на играта и хората се бяха постарали.

Имаше много игри, както споменах и много награди бяха раздадени. На мен се падна честта да съм в журито което даде една видеокарта (Ati Radeon  9770 HD, мисля … ама аз съм много зле с hardware-а) на един от посетителите. В случая – една Assasin-ка. Разбира се не можеше да не се изложа: В някакъв момент ме изтикаха първи на сцената и Zing-а ми натика микрофона пред устата с нещо от сорта на “Това е един интересен блогър. Какви ще са ти критериите за избор?”. Единственото, което успях да направя е да го изгледам стъписано, като пълен кретен. Хора, трябва ми малко време да включа на скорост, подявлите! А точно 5 минути преди това бях заседнал да играя Magic: The gathering … ноо … айде не станах съвсем за смях, а и девойката с картата беше много щастлива. Ще се опитам да докопам снимки и да ги кача.

Е да … работата ми на жури ми попречи да си преборя силите в Diablo 2 Hard Core Chalenge-а. Идеята беше, че започваш играта, излизаш от града и трябва да натрупаш максимално количество expirience и злато, без да се връщаш в града, без да паузваш играта и без да пиеш “червени” или “розови” колбички. Наградите бяха много яки: 3-то място взе Alienware слушалки. Второто – Alienware мишка и клавиатура … а за победителя имаше 24” IPS монитор DELL …

Другата част от game нещата бяха големите маси за Magic: The gathering. Някакви младежи, които явно с това се занимават учеха всеки, който иска да се научи, като за награда освен картончето от сета, получаваш и един безплатен промо дек. Аз поне дек намазах.

До колкото разбрах, в някаква част на заведението е имало и AD&D, но не знам да е било в официалната част. Просто приятели седнали да поразцъкат.

D2 Chalnge-а се проведе на рекламния щанд на Alienware. Хората можеха да пипнат тези фантастични машини … да им се насладят … и да се снимат със @Strangera, който се навърташе там облечен като монах … за да участва в играта за шапката.

В подземието на заведението имаше и tatoo, като всеки, който искаше можеше да си направи временна татуировка, като всеки получаваше номерче. Като в края на вечерта, някой спечели една Razer мишка. Девойките, покрай студиото бяха много забавни. Изключително им се забавлявах, как обясняваха на хората какъв е регламента за участие в играта за мишката. И двете бяха много усмихнати и много весели … и носеха на майтап.

И като стана дума за красиви жени. Нали помните, че споменах за две сладки девойки на входа? Онези със снимките.

Та въпросните девойки наистина бяха много хубавички. Едната облечена като ангелче, другата като дяволче. Със ореолчето и рогцата. Много сладки, много секси… и беше голям смях да видиш как влиза поредния геймър в заведението, тези двечките го подхващат, дръпват го между тях, лепват му таг за името и застават от двете му страни за снимка. Не се бях забавлявал с толкова шашнати и awkward физиономии от много отдавна. За съжаление аз не се снимах с тях – бях твърде зает да се смея на горките деца. Някои от тях приличаха на класически nerd-ове и се изчервяваха и придобиваха онази много отнесено объркана физиономия, която придобива всеки socialy awkward младеж в присъствието на красива представителка на нежния пол … а тези бяха и 2 … че и не само се усмихваха на бедните младежи ами и им се натискаха за снимката. Беше тотално EPIC! Съжалявам, но аз съм си гадняр и това беше един изключително забавен момент!

Мога само да похваля организаторите и да им благодаря за поканата! Забавлявах се изключително много!

За сега толкова. След няколко дни, като получа още снимки, ще кача още снимки! EPIC! EPIC!

Аз лично се забавлявах много, а какво е вашето извинение че не бяхте там?

Ваш,

Lucifer

Пост 28 от поне 100

Странното е, че не я помня …

Не помня кога е снимана (според time stamp-а е правена на 04.12.2008), не помня и коя е девойката на нея …

Не ме разбирайте погрешно – не търся някаква отдавна загубена любов или някакви други такива глупости … просто … не помня коя е. Не помня от къде я познавам. Не помня името и ..

Това което помня е … че ми беше приятно с нея. Не помня дали сме били по интимни от това, което се вижда на снимката, но помня че ми е било приятно в компанията и.

Помня звука на гласът и, но не помня за какво сме говорили. Помня само как звучеше гласът и докато сме си го говорили.

Помня усещането на тялото и по-ръцете си, но не помня защо. Дали само за тази снимка … или съм я обарал по други причини?

Помня и усмивката и. Не мисля, че съм бил толкова забавен, колкото тя беше лъчезарен и усмихнат човек.

И тук идват въпросите …

Защо ли не я помня?

Защо ли сме изгубили връзка?

Какво ли е станало?

Да не помня име – да. Зле съм с имената.

Но да не помня лицето? Да не мога да го поставя в контекста на дадена ситуация – това е непривично.

Наистина е лошо да не помниш, а нещо ме подбутва, че всъщност беше човек, който си заслужава да бъде помнен. Нещо, някъде дълбоко, ми подсказва че съм загубил от това че съм я забравил.

Дали сме се запознали там, където е правена тази снимка? Не мисля … имам усещането, че не е само от там. Познавам я от другаде … смял съм се на шегите и … това го помня. Но къде и кога?

Защо ли това момиче не е оставило по-траен спомен?

Не, по-скоро въпроса е защо съм я забравил.

Времето минава и спомените избледняват, но някой такъв забравен кадър ни напомня, че някога сме познавали този някого … кара ни да си помним усещанията, като отминали сънища … малко мъгла разкъсана от моменти на спомени …

Надявам се, ако чете блога ми да си каже коя е … или поне да каже от къде се познаваме … а ако не – то някой от вас, които го четете да можете да ми припомните. И се надявам да не ме намери някъде и да ме счупи от бой, че я излагам.

Както казах, това не е някакъв романтичен поход, не. Това е простото любопитство да разбера коя е, защото … ами просто защото не помня.

… И да – изглеждал съм точно толкова смотано! Така, че смейте се на воля!

Ваш,

Lucifer

Пост 27 от поне 100

И са прави. Това мързела е много странно нещо – имаш десетки идеи, които да превърнеш в реалност … ноо следващия епизод на сериала така примамливо те вика …

Толкова работа можеш да свършиш в почивката си … ноо диванчето е толкова удобно, а компютъра на една ръка разстояние … и така те мързи, че не ти се иска да ставаш.

За какво изобщо да мърдаш, като можеш да се изтегнееееш …

Всички сме ги имали тези моменти, когато мързела ни е по-силен от нас самите … и не са ли най-прекрасните загубени в излежаване часове?

Имаш да свършиш толкова работа … а така да не ти се работи …

И така подканващото желание … просто да не правиш нищо … да загубиш малко време …

Дори този пост не ми се пише … толкова много ме мързи … и точно по тази причина го пиша.

Не  ме разбирайте погрешно – аз много се наслаждавам на тези моменти на нищоправене, само да не ми сваляше креативността и трудоспособността толкова много …

А сега смятам да се насладя на тази мързелива неделна вечер, нищо че съм на работа …

Ваш,

Много мързелив,

Lucifer

Пост 26 от поне 100

Не само че имате шанс, но имате и възможност …

Някак си деня започва различно … няма го бавното събуждане … дори напротив …

Чуваш алармата на телефона … и очите ти се отварят … съзнанието ти е кристално ясно и в него вибрира онова напрежение, което идва с битката … с онзи момент в който нещата са на ръба. Събуждаш се с усмивка … дори кафето е навик, а не нужда, защото нямаш как да си по-буден от кристалната яснота с която си се събудил.

Започваш деня с усмивка … не усмивка … a grin … озъбен на света, предизвикващ го … и деня е друг … не е като всички предходни … един от онези дни, в които си струва да си жив. Един от онези дни в които имаш усещането, че няма невъзможни неща …

И това идва от вътре … не чакаш момента, защото си взел решенията, които трябва да вземеш преди това и си спал в спокойствието на собствената си сигурност в посоката, в която трябва да се движиш. Няма ги всички “може би” или “би трябвало”. Има едно постоянно отекващо сред мислите ти “ЩЕ”, което кънти и оформя това, което си. Което не позволява на сенките на “дали” и “ако” да помрачат взетите решения.

Ден на промяна …

Не ден в който нещо те кара да се промениш, а ден в който ти инициираш промяната. В който ти си този, носи промяна. Ти заставаш срещу статуквото и го пречупваш, така както си решил! Правиш необходимите крачки. И знаеш, че нищо не може да те спре. Знаеш, че каквито и трудности да ти се изпречат, ще тръгнеш срещу тях с тиха усмивка, породена от собственото ти желание да ги пребориш. И всяка трудност ще е само още една стъпка напред по това, което си решил да правиш …

Има дни като този … в който нищо не може да промени намерението и желанието ти … в който ти си катализатора на цялата онази енергия, превръщаща хилядите възможности в една реалност. Ти си онази единична точка, която трансформира вероятните избори в едно решение … и тази енергия те зарежда с толкова много …

Наградата за това, че си избрал промяната, независимо каква е точно тази енергия … силата … убедеността … сигурността, че ти си център на една реалност, защото всеки от нас, сам определя реалностите си, а сбора от нашите отделни реалности е това което е света в който живеем. Промяната … която предприемам за себе си, знам че ще резонира … ще рефлектира … върху всички онези с чиито “сега и тук” се преплита моето “сега и тук”.

Малки вълнички …

Като от хвърлено камъче в езерото …

Промяната във всеки от нас носи вълнение и раздвижване …

Всеки от нас може да е “Камък в езерото” и да раздвижи останалите … и то не е сложно, просто трябва да имаме желание и смелост да променим самите себе си. Да направим промяна в собствената си реалност … и да позволим тази промяна да се предаде към реалностите на хората покрай нас.

Онова чувство, което те изпълва, когато избора е неминуем … енергията от потенциалите на всички вероятности, които те заставят да избереш тази която ще се превърне в реалност …това е наградата за избора да се промениш – истинското усещане, че си жив.

В този едничък момент … точно в мига в който ти караш вероятно да се превърне в реално … ти си реалността … малък избор, който за един кратък миг си решението … и цялата сила на убедеността … на това да си ти ..

Дните в които заслужава да си жив. Дните в които се наслаждаваш на живота са точно това – дните в които изборът е твой, а не на течението. Дните в които ти определяш курса си и създаваш възможните си бъдеща.

Заради тези кратки моменти си струва … заради онова чувство … дори и само за да се озъбиш на всичко покрай себе си и да изръмжиш: ДНЕС АЗ СЪМ!

Дни на промяна … дни на избор … дни на битка … дни на Живот …

Кратки дни, които не са като другите … дни в които ние сме потенциала … наслаждавайте им се!

Ваш,

Lucifer

Снимка: burstingwithcolors

 Пост 25 от поне 100

Преди всичко искам да подчертая, че този пост е писан за едно друго мое отроче за което съм писал не веднъж – www.f-bg.org, но го публикувам и тук по една много важна причина – тук мога да го споделя в Интернет … а и защото този блог и онзи форум са свързани – чрез мен.

Има ли желание, има и начин.

Така казват хората … но когато единственото желание е в теб?

Колко е трудно да се пребориш със стереотипите си?

Колко усилия отнема да загърбиш една голяма част от това, което самият ти си защитавал през по-голямата част на последното десетилетие?

В началото бяха трима …

После бяхме четирима …

После пак трима …

После пак четирима …

После пак трима …

Сега сме двама …

Но от много дълго време всъщност съм сам. Не искам да омаловажавам труда и заслугите на другите, но в последната година и нещо съм сам. Чопля, драпам и не спирам да човъркам в опитите да се заблудя, че няколко дребни промени тук и там ще направят голяма разлика. Нова джиджафка тук, отстранен проблем там, но нещата си остават същите … същите са защото няма еволюция. За да може една система да се развива, тя трябва да може да мутира, да се променя.

Но как да промениш системата, когато самата тя не иска промяната?

Промяната е еволюция, а еволюцията е мутация. За да мутира една система, била тя социална група, раса или животински вид и трябва свежа кръв … нов генетичен материал за расата и нови мисли за групата. Нов начин на възприемане.

А това е невъзможно, когато групата е капсулована, когато промяната е отхвърляна, а новият начин на мислене осмиван и пренебрегван. Дори аз си позволих да смятам, че защитата на групата е по-важна от това тя да се развива. Капсулованата протекция и закрилата от външния свят не са по-важни от развитието … промяната … еволюцията на групата в нещо по-добро.

Загубихме много хубави хора. Някои си тръгнаха разочаровани, някои – обидени, някои – щастливи, а някои … просто ни напуснаха. Приятели. Добри познати. Хора, които ни движеха, тогава, когато имахме нужда от тях. Хора, които нямаха какво повече да ни дадат, а ние искахме още. Хора, които бяха хората на своето време.

Сега нещата са различни. Ако тогава имахме нужда да останем скрити … сега, точно тази капсулованост, която се стараехме да постигнем е това, което ни мори. Бавно и постепенно всички ние се изтощаваме, а заради това, колко трудно се намираме новите идват все по-рядко и по-рядко … и когато все пак дойдат, вместо да бъдат посрещнати с отворени обятия, те биват посрещнати с недоверие, с нежелание да бъдат приети сред хората, сред които би трябвало да се чувстват като у дома си.

Но нещата няма да станат с добавянето на нова функция или предоставянето на нова услуга. Няма да станат и с наливането на пари. Нещата опират до промяна на манталитета… до начина мислене.

Колко ли усилие струва да се научим да мислим различно?

Колко ли от нас са готови да го направят?

Да приемем такива каквито сме и да допуснем другите като нас. Не да се крием и да треперим от всеки, който може да се промъкне, а напротив – да приемем новите, така както сме свикнали да се приемаме един друг. Да приемем, че не сме по-специални от другите като нас и че всъщност имаме нужда от другите, ако искаме да се развиваме.

Много пъти съм казвал, че това е едно от най-големите ми постижения. Едно от най-големите ми творения, но трябваше да мине толкова време за да видя, че това мое творение е болно … страда. Опитвам се да го лекувам, като наливам собствената му кръв отново в него. Боря се безцелно за “всяка капка кръв” и я драпам да остане… да се задържи.

Не става така … не може да има развитие, еволюция или дори оздравяване в една затворена система. Една машина не може да функционира безкрайно, колкото и добре да я смазваш. Не става без “резервни част”. Не става без нещо ново. И докато на времето, малко по малко ставаше и дори беше полезно, сега вече не е. В последно време се изтощаваме и имаме нужда от нещо ново. И това ново няма как да го придобием действайки по стария начин. Време е нещата да започнат да се случват и то както трябва да се случват.

Време е да променим нещата драстично. И кой, ако не аз?

Ваш,

Lucifer

Броячът показва 80 дни 04 часа 06 минути и 06 секунди, а това е пост 24 от поне 100

Не знам колко от вас са чели разказа на Рей Бредбъри, ако не сте – прочетете го. В основата си, той ни показва как дори най-малкото действие в миналото може да промени настоящето. Как един избор, една грешка “преди” може да промени “сега” безвъзвратно. Защото това което сме се определя от всички наши изминали избори и действия, всички грешки допуснати на “младини”. И може би дори повече от всички онези “може би” и “ако бях”, които висят в краищата на мислите ни. Всички онези “няма да правя повече така”, които ни насочват.

Защото в повечето случаи точно изборите, които правим ни определят като хората които сме. Всички онези “може би”-та и “ако бях”, които ни притискат в онези мигове, в които си позволяваме да си правим равносметка …

Всеки от нас, в един или в друг миг се е питал за тях. Опитвал се е да си представи какво би станало, как би се развила собствената му история … собствената приказка, която е живота му, ако беше поел по друг път или беше направил друг избор. Как би се променил самият той, ако …?

Какво бихме били сега, ако не бяхме допуснали грешките в детството си?

Как би се развил живота ни, ако бяхме тръгнали след някого, избягал в мрака?

Какви хора бихме били, ако бяхме успели да се удържим в моментите в който сме пристъпвали отвъд това което сме?

Какво щяхме да правим, ако бяхме слушали съмненията на хората покрай нас?

Ние сме това което сме. Всеки от изборите ни ни допълва и всеки от нашите избори се гради на предните. И въпреки, че всеки нов избор си е наш, то и всеки предходен ни помага да го направим. Дали същия или различен – няма значение. Ние сме избрали веднъж. После пак и после пак.

И само ни остава да се чудим какви бихме били, ако даден избор не е бил направен така. Като погледнем на зад успяваме да определим онези моменти в които решенията и изборите ни са ключови. Най-важните моменти. Онези мигове в които сме насочили живота си към това което е сега. Дали съжаляваме за тях или не, те са ключовите моменти, които сме ние.

И точно тези мигове са понякога онези, които искаме да променим. Искаме да знаем какви бихме били, ако не бяхме такива каквито сме. Какво би било нашето сега с всички “ако бях”.

Кой не си е представял живота си, ако беше постъпил по друг начин? Дали ако не беше направил нещо или ако беше направил нещо?

Дали, ако ги нямаше грешките от детството ни, щяхме да сме хората които сме сега или щяхме да имаме други ценности, друга същност … друг начин на мислене, който да ни прави едни напълно други хора?

Дали …

Дали …

Дали …

Толкова “може би”-та и “ако”-та, над които да мисли човек. Но всъщност те са без значение, защото ние сме това което сме. Изградени сме от изборите си. От действията си. Дори от грешките си. И ако можем да променим миналото, то настоящето няма да е това, което искаме, защото няма да знаем, че е това което искаме.

Това е парадокса, който винаги ме е забавлявал, когато някой ми каже “Само ако бях”.

Винаги съм твърдял, че не съжалявам за изборите си. Може би само за тези, които не съм направил. Може би съжалявам, че не знам как биха се развили някои неща, при други обстоятелства, но никога не съжалявам, че не са се случили, защото това което съм, нямаше да съществува ако се бяха случили. А колкото и да е странно не искам да съм друг, защото този друг няма да съм аз.

Все пак “Човек може да е само това, което е. Нищо по-малко и нищо повече!”

А вие съжалявате ли? И искате ли да промените ключовите избори в живота си?

Ваш,

Lucifer

Снимка: monojussi

Броячът показва 81 дни 03 часа 13 минути и 35 секунди, а това е пост 23 от поне 100

Има много начини да изследвате кръвта си. Платени и безплатни, но може би най-добрият е да направите нещо добро за хората покрай вас и да дарите кръв. Във всяка болница ще ви приемат с отворени обятия, ако кажете, че искате да дарите кръв (макар, че ще ви изгледат странно, като им кажете че го правите ей така, а не дарявате за някого).

Кръвта ви ще бъде изследвана и до няколко дни ще имате подробни резултати дали са забелязани някакви кръвнопренасяни болести (като СПИН, Хепатит и изобщо всичко). Така получавате тройно удоволствие: 2 дни платен отпуск, пълни кръвни изследвания и купчина с разни неща, като шоколад, кафе и така на татък. Е разбира се и помагате на някого.

Е има ги и тези от нас, за които даряването на кръв е непрепоръчително, освен в наистина спешни случаи. За такива хора остава или да си платят или да се възползват от безплатните изследвания за СПИН. За който не е научил още, дали защото не го интересува или защото е живял в някоя пещера, от няколко години в България, освен кампаниите с мобилните лаборатории се правят и безплатни тестове. Ето ви и списъка с националните тестове – тук. Възползвайте се от тях.

Както вече съм казал – за мен това е навик. На всеки 3 до 6 месеца, независимо дали имам 1, 2 или 5 партньорки, или съм го карал на порно, намирам едни 15 минути за да успокоя себе си и бъдещите си партньорки, че ми няма нищо. Не поемам рискове с това. Не искам да рискувам здравето на хората, които са ми се доверили.

Грешки стават.

За всички години през които съм сексуално активен съм късал презерватив 5 пъти и съм имал само 1 партньорка с която съм го правил без презерватив, но независимо какво правя и с кого рутинната проверка специално за СПИН е нещо, което винаги правя.

До 15 май има кампания и за безплатни тестове за Хепатит. За нея научих от този блог и искам да благодаря на авторката му за това. Днес най-накрая се наканих да си направя теста.

Последните ми резултати и за СПИН и за хепатит са отрицателни и това не е повод за гордост, радост или хвалене. Това е едно успокоение за мен и за сексуалните ми партньорки (минали и бъдещи(все пак не мога да пиша докато правя секс, за това не и за настоящите)).

След като имате възможност, защо не се възползвате от нея?

Лично аз ви приканвам да дарите кръв. Направете го и заради мен.

Ваш,

Lucifer

Броячът показва 81 дни 20 часа 14 минути и 01 секунди, а това е пост 22 от поне 100