„Толкова си освободен” … или морала, така както го виждам аз
от Lucifer на Nov.29, 2011, под blog, философияАз: Нали знаеш, че не съдя?
Тя: Е то това оставаше … Ти ако седнеш да ме съдиш, значи много съм закъсала
Аз: Защо? Аз толкова ли съм пропаднал?
Тя: Не, толкова си освободен … и това е комплимент!
Тази част от един чат вчера ме накара да се замисля … Не веднъж ми се е налагало да се проявявам като нечий здрав разум или нечия съвест, но до момента не ми се е налагало да се проявявам като нечий морал. Дали наистина самият аз съм до толкова безморален, че дори самата идея да покажа морално недопустимите неща от действията на човек, който ме познава го хвърля в шах?
Самият аз винаги съм твърдял, че съм лишен от морал. Това може и да не е съвсем вярно разбира се. Просто моите морални ценности се разминават с масовите такива. Винаги съм бил много твърдо про правенето „безморални” или „безпринципни” глупости и общия разврат, като цяло. За мен това е нещо съвсем нормално – всички ние сме животни и имаме някакъв първичен инстинкт, който ни кара да гоним някакви, понякога твърде мъгливи, желания, които идват от онова - първоначалния хищник от който сме мутирали. И когато тези желания, били те осъзнати или не, изникнат в нас и знаем, че всъщност няма да ни навредят или не ни пречат по никакъв начин, то тогава защо да ги подтискаме? Защо да губим моментата свобода и удоволствие, което би ни донесло удовлетворяването на вътрешното животно?
Ами ако тези желанията противоречат на морала?
Това в общи случаи спира повечето хора да се отдадат на желанията си … когато някой ми заговори за морал, обикновено се усмихвам или изтърсвам нещо от сорта на „Майната му на морала!”. В повечето случаи хората остават с впечатление, че аз съм безморален. „Тя” е може би един от малкото хора, които ме разбират (макар и да не ме познава). И точно това е това – „Просто ти си толкова освободен”.
Какво е морал?
Морал е една съвкупност от обществено приемливи норми, които обществото ни задължава да спазваме. ОК. Но нима ние самите не сме част от това общество? Защо обществото трябва да ме налага, че полигамията е нещо „мръсно” или че отдаването на страстта, е нещо „лошо”? Нима секса с някого (говоря за доброволния такъв), пък макар и не „постоянния партньор” трябва да е нещо лошо? Този секс отнема ли от грижите, които полагаш за човека до себе си? Този секс намалява ли привързаността ти към него? Не. Не ги. Този секс е точно задоволяването на животинския нагон. За това и като ме питат дали бих простил изневяра, първо ги карам да ми дефинират изневяра. Ако имат предвид секс – че това не е изневяра. Това, което аз възприемам за изневяра, да предадеш доверието на човека до себе си. Не да го излъжеш, а да го предадеш. Целеустремено и умишлено да го нараниш.
За това и винаги се учудвам, когато връзките на хората покрай мен се разпадат заради изневяра, а се окаже че са се разпаднали заради секс. Не го разбирам и това си е …
На скоро си говорихме с някого относно това как градят връзките си и относно доверието и „изключителността” в една връзка. Е не го разбирам. Не разбирам, защо трябва да ограничавам партньорката си или защо самият аз трябва да се ограничавам. Хора сме нали така? Значи можем да разделяме нещата и да ги гледаме не като едно цяло, а като елементите на това цяло. Отношенията ти с някого само на секса ли се дължат? Или секса е може би основната спойка и ако го няма, отношенията ви ще се разпаднат? Ако е така, по-добре сложете край на това фиаско, което водите за връзка … замислете се – секса, чисто животинското задоволяване на страсти е нищо повече от една механика или биология.
Може би „ТЯ” не е права, може би съм закостенял, като всички останали, но с мой собствен морал, който няма нищо общо с този на имагинерната единица „общество”, макар че предпочитам да се лаская и да мисля за себе си като за свободно, мислещо и свободомислещо създание, което има принципни норми, различни от тази на масите.
Знам, че това което казвам не е нищо ново, и знам че за някои от вас ще е неприемливо, но така аз виждам нещата.
А вие как ги виждате?
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Моята Истина, твоята Истина …
от Lucifer на Oct.09, 2011, под blog, misk, философия
Четейки една от темите в f-bg попаднах на поредния бисер, заслужаващ да му отделя малко мисъл и малко думи.
Не бих се съгласил в никакъв случай че истината е въпрос на гледна точка. Истината си е истина а гледната ни точка се определя от степента на егоизма ни, нивото на съвестност и ценностна система. В зависимост от обстоятелствата, които така или иначе имат влияние. Истината преди всичко се базира на факти. Когато бялото е бяло и го виждаш че е бяло неможеш да кажеш че е черно, освен ако егоизма ти и инатът ти не са по-важни от истината. Ето защо много хора лъжат и не искат да приемат истината. Просто истината не ги устройва.
Моля?
Я пак?
Искаш да ми кажеш, че моята истина е и твоя истина? Или настояваш, че твоята истина трябва да е и моя истина?
И в двата случая не мога да се съглася с това твърдение.
Едно от първите неща, които всеки мислещ човек научава, след като надмине възрастта на детската наивност, където истината е такава каквато ни е представена, е че Истината е абстрактно понятие, и всеки си има по една … или по няколко. Истината е се базира на фактите, но моята собствена Истина представлява моята собствена гледна точка, върху фактите. Гледна точка изградена върху моите познания за причинно следствените връзки. Моята гледна точка с всички отсенки и нюанси пречупени през това което съм.
Няма униформена, единна и неизменна Истина. Няма единична истина, която да се отнася за мен, за теб, за него и нея, за нас и за вас. Аз имам моята Истина и ти имаш своята. Да се твърди, че Истината не е въпрос на гледна точка, означава да си затвориш очите за света такъв какъвто е. Означава, че всички мислим еднакво и имаме еднаква база и еднакво развитие. Не е така, нали? Колкото и да е странно – всеки един от нас живее в своята собствена реалност, изградена от собствените му истини. Собствената ни реалност се наглася и променя, при всеки сблъсък, при всеки допир с реалностите на другите и както ние се променяме, докосвайки тях, така и те се променят в нашето докосване. Няма единна Истина, но може би понякога имаме Истини близки една до друга. До толкова близки, че изглеждат еднакви, но дори тогава, всяка една от тези Истини е персонална, а не обща.
Дори, както съм казвал в преден пост, доброто и злото са въпрос на гледна точка … въпрос на собствени истини, ако искате. Има отделни елементи, които са наложени от обществото и ценностната му система, които са “истинни”, но дори те търпят постоянна промяна с изменянето на тази ценностна система …
Предполагам, че все ще се намери някой, който ще ми излезе с някой от познатите номера, като например …
“Нима не е истина, че убиването е лошо?” или “Нима не е истина, че кражбата е лоша?”
Не си правете труда. Убийството и кражбата, както и лъжата и измамата, са въпрос на гледна точка и на морални ценности …
Всяка позиция има своята гледна точка … Тоест всяка позиция има своята истина.
Няма единна, неизменна, обща и безгранична истина. Има много малки, персонални, зависими истини.
За пореден път се изумявам, че има хора избрали да се затворят в ограничените си дребни светове и да не разбират, че истината не е само такава каквто я смятат. Дори и сега, пишейки този пост/отговор, знам, че може и да бъркам, но това е моята Истина, базирана на моята гледна точка върху фатките. И самият факт, че приемам че може и да греша, означава, че има не само една Истина.
Това е моята Истина.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
За свободата на избора … или щастие без видима причина
от Lucifer на Sep.19, 2011, под blog, лични, философия
Преди няколко дни, една много близка моя приятелка се опитваше да ме зариби да хвана с маркетинг и продажби на някаква немска парфюмерия, като един от доводите и бяха – свобода и щастие. Тогава не можех да и кажа защо това, което ми предлага не е това което търся. Много се чудех как да и обясня, че всъщност аз сам правя избора си …
Иначе интелигентно момиче, не успя да схване защо и как мога да съм доволен и щастлив от работа, която в повечето случаи е лесна. Как да и обясня, че винаги имам свободата да избирам …
Някак си тогава не успях да събера достатъчно за да и обясня … а може би …
Чудех се как да го обясня …
Как да обясня … чистата наслада … онова дзен усещане, че във всеки един момент мога да направиш своя избор … онзи изпълнен със страховит копнеж и копнеещ страх …
Как да обясня на човек, който сигурно няма да разбере, какво всъщност е да си щастлив – а именно да хванеш нещата и да правиш това което искаш … да се събуждаш всяка сутрин и да знаеш, че това ще е поредната битка … поредния танц … срещу онзи противник, срещу който се изправяме всеки един миг – ние самите …
Всъщност за мен щастието е едно много просто прозрение – аз имам избор. Във всеки един момент имам избор. Дали да е да кажа “Майната му! Напускам и ставам уличен музикант!” или “Майната му! Този проект ще го завърша по-бързо от предвиденото!”. Аз сам решавам кога и как да направя нещо. Това, че в повечето случаи решенията ми са свързани и облагодетелстват “кариерата” ми, е просто защото съм решил, че тази работа ми харесва, че с това искам да се занимавам и че искам да съм добър в това което правя.
Знам, че никога няма да съм най-добрия, дори изключително добър в никоя от сферите в които съм избрал да се занимавам, но винаги ще бъда поне добре запознат с тях. Никога не съм успявал да се концентрирам в едно нещо, независимо дали професионално или творческо, винаги вниманието ми е било разкъсано и интересите ми разностранни … И точно достигайки някакви добри нива във всичко е някаква много сакрална форма на откровение за мен.
Щастието, поне за мен, не е свобода от всички ограничения. А напротив – упоритото ежедневни изправяния срещу ограниченията и победата над тях. Дали ще се изправиш срещу ограниченията на програмния код или срещу ограниченията в работата си, или срещу ограниченията на собствените си мисли, които се опитваш да прехвърлиш на бялото поле. Щастие е всеки миг в който докажа на самия себе си, че или мога да се справя с ограниченията или въпреки тях.
А за вас какво е щастие … онова вътрешно удовлетворение от живота … какво ви го носи?
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
За безграничността на човешкия потенциал и за граничността на умът.
от Lucifer на Sep.04, 2011, под blog, misk, философия
Днес в една тема в f-bg свързана с един от предните ми постове, се втрещих от мнението на потребител, което гласеше дословно:
Изобщо не вярвам в теориите за самоусъвършенстването. Почиват на идеята, че няма максимум. А човек има максимум на възможностите, който, освен другото, зависи и от обстоятелствата.
След, като го прочетох останах за момент като гръмнат … WTF????
Това едно, единствено твърдение отхвърли цялата човешка еволюция. Ей така … като на магия, махна с ръка и каза “Край! Хората имат лимити и не трябва да се опитват да ги надминат!”
Какво по …???
Надявам се това да е единичен изолиран случай на умствено ограничение … защото иначе … нещата отиват на лошо. На много лошо – едно от основните неща които винаги са ме впечатлявали в хората е способността им да не спрат докато не достигнат лимитите си, а стигнали веднъж там … да си починат, само колкото да намерят начин да ги преодолеят. Това е и едно от нещата с които се гордея.
Комбинативният ум и вярата, че само въображението ни е граница, винаги са били основни движещи моменти на човешката природа … и в някакъв момент да прочета, човек който го отрича? WTF?
Не мога дори да спекулирам какво ли би се получило, ако хората наистина вярвахме в собствената си ограниченост и отказвахме да се стремим към самоусъвършенстване и постигане на немислимото до сега … Представете си стадото което бихме били без тази вяра … без изкуство, без наука … сломявани от всяка една пречка … приматен еквивалент на лемингите.
Една идея … струваща ми се толкова плашеща … и в същия миг толкова абсурдна …
Наистина се надявам тази “мисъл” или “гледна точка” да принадлежи на отделни индивиди …
А вие как мислите – има ли ограничение човек. И човек като биологичен вид и всеки един от нас като отделен индивид? И ако да – то струва ли си изобщо?
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Това съм аз … или за правото да бъдем, каквито сме.
от Lucifer на Jul.11, 2011, под blog, misk, лични, социални, философия
Вчера си загубих деня, гледайки филми …
Едно малко бижу на което попаднах беше филма “This is what I am” на WWF Studio. Да, правилно – продуцирано е от тези дето правят кеча …
По принцип съм свикнал филмчетата от тях да се неангажиращи комедийки, изпълнени с евтин хумор и повечко екшън …
Този път останах изключително приятно изненадан. Нетипично за филмите излизащи от WWF.
Самият филм разказва историята на няколко деца от едно американско училище и техният учител по литература през 60-те или 70-те години на миналия век.
Основния мотив на филма е “Аз съм това което съм!” … или да имаш волята да се изправиш срещу всички трудности за да удържиш себе си и да се пребориш за да и това което си. Филмът ме накара да се замисля … дали наистина знаем какво е толерантност?
Някой, някъде беше споменал, че децата са жестоки, но дали наистина е така или тяхната жестокост рефлектира, това което виждат от родителите си? Дали не трябва да се замислим, че родителите, които възпитават тези жестоки деца им дават този пример?
Дали толерантността не трябва да започне от нас? От промяна на мирогледа на всеки един по отделно? Дали не трябва да дефинираме собствените си морални ценности, да дефинираме собствените си представи за толерантност, за да можем с чиста съвест да ги предадем на децата. Все пак ние сме примера, който те трябва да следват. Това беше и един от доводите против осиновяването на деца от еднополови родители – децата били жестоки. Защо ли обаче ми се струва, че детската жестокост и нетолерантност идват от родителите – от всички онези закостенели, задръстени и ограничени хора, които отглеждат от собствените си деца по същия закостеня, ограничен и задръстен начин?
А дали толерантността не трябва да за почне от приемането на себе си? От приемането на желанията и влеченията си … от получаването и даването на подкрепа, за да могат децата, а и ние самите да постигнем това което искаме? Да гоним и постигаме цели, които се разминават с “желанието” на родителя … с рамките в които всеки един от нас, в една или в друга степен, е бил поставян. Благодарен съм, че имам родители, които винаги са ме подкрепяли и не са налагали своята воля, а дори напротив – оставяли са ме да си блъскам главата с живота и да печеля или губя своите битки …
Може би точно от тук трябва да започне толерантността – силата и желанието да приемеш желанията на децата си. Силата да не налагаме волята си и да ги оставим да се борят … според мен, толерантността трябва да започва от нас самите.
Толерантност е да приемаш правото на другия да прави това, което желае, да е, това което е … не е необходимо да ти харесва или да го разбираш – просто да дадеш свободата на другия да бъде това което е.
Може би трябва да започнем дори една стъпка по-назад – нека бъдем толерантни към самите себе си. Нека си дадем свободата да сме такива каквито искаме. Може би, когато разберем, че всеки има прави на личен избор и свободата да го прави, но и задължението да си носи последствията, ще можем да научим следващото поколение на що е това толерантност. Ще ги научим на това да са такива, каквито са, без да ги е страх или срам.
Но може би има нещо по-важно от това. Може би е по-важно да научим, че преди всичко трябва да намерим силата да отстояваме самите себе си. Да се изправим горди пред света, който се опитва да ни промени и да бъдем това, което сме!
Аз спокойно мога да заявя, че аз съм това което съм!
А вие?
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Диалог
от Lucifer на Jul.06, 2011, под blog, misk, философияГ: Как те нарече отца ти, синко?
А: Нарекоха ме да бъда славен. Родителите ми избраха името към което се стрмях в живота.
Г: А ти как се нарече?
А: Нарекох се гордост, защото славата без гордост не може. Защото славата без гордост е нищо.
Г: Значи и отца ти и ти самият си избра не богоугодни имена? И сега в края си дошъл да молиш за моята прошка?
А: Не съм дошъл да моля за прошката ти, защото да молиш за прошка, означава да съжаляваш за стореното, а аз не съжалявам за стореното. Нито за доброто, нито за злото, което съм сторил, защото те са били въпрос на избор.
Г: Нима не почиташ волята ми? И не скланяш глава пред своя създател?
А: А нима волята ти, не е била да имаме волята да избираме и свободата да го правим сами? И нима скланяне пред нея не би било точно отнемането и? Освен това моят създател са родителите ми, а не ти. Родителите и хората край мен оформят това в което се превърнах приживе, не волята ти.
Този малък диалог ми хрумна сутринта докато се прибирах към нас. В трамвая бях се хванал до седалката на една възрастна жена, която четеше някакво библейско тълкувание. Очите ми са силни, а и буквите бяха големи за това и си позволих да се зачета. Страницата, която четеше в началото, говореше за християнската добродетел във всеки един от нас … и как я няма. Как зрънцето светлина било погълнато от сянаката на себичните мисли … и не можело да разцъфти и залинявало и изчезвало. Как само непоколебиамта вяра в Бога била добродетел …
Чудно ми е що за бог ще да е това?
„Бог създал човек по негов образ и подобие и го дарил със свободна воля…” – следователно ние сме свободни да мислим правим каквото решим. След като сме образ и подобие господно, значи нашата кретивност, мисленето, което сме развили въпреки наставленията на неговите наместници … значи всичко което сме постигнали трябва да е свято, но не било. Църквата, разни проповедници и така на татък ни учат, че сме малки, недостойни и грозни, и всичко което имаме е по милост на някакъв всевишен дух, който ни е създал. Е съжалявам но не мога да го приема – ако ни е създал със свободна воля, значи сме свободни и независими и сами избираме правилното и неправилното.
Свободата на избора е това, което отличава човека. Дори спорейки само в тесните граници на Библията, основното нещо, на което се поставя акцент е че човека е създаден СВОБОДЕН! Със собствена воля и собствена креативност.
Друго което ми направи впечатление от книжката на жвната беше описанието на ангелите … на небената армия и как ние бяхме сръвнявани с тях като „малки и недостойно, жалки създания потънали в мрак и пълзящи в калта земна”, докато слугите господни бяха описани като „хиляди на хиляди, дестки хиляди на десетки хиляди светли създания, незмерно красиви, озарени от безмерната красота на божественото провидение и озарени от божествеанта воля”. Нима Господ ни е създал грозни и долни и все пак по негов образ и подобие …
Позамислете се мили вярващи … макар, че вяра и мисъл се изключват … но знае ли човек – надеждата умира последна …
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
За избора, живота и смъртта … или честни мисли за мрачни моменти.
от Lucifer на Jun.14, 2011, под blog, misk, лични, философия
Днес един много близък човек ми прати да гледам ”The Richard Dimbleby Lecture” на BBC от 2010 “Shaking Hands with Death” изнесена не от друг, а от сър Тери Пратчет – един от любимите ми писатели и автор на чийто талант винаги съм се възхищавал. За тези, които не знаят, преди няколко години откриват на Пратчет Алцхаймер и то някаква рядка разновидност. Когато му го откриват, той завява “Алцхаймер ще съжалява, че се е захванал с мен!”. За съжаление дори този велик човек, не може да се пребори с тази коварна болест. Но темата ми днес е друга – а именно за първичното право на избор, правото на живот и правото на смърт.
Хората винаги ми се възмущават, когато кажа, че да убиеш някого, който ти е навредил е да го оставиш да му се размине твърде лесно. Накарай го да иска да умре … и го остави жив. Отнеми му всичко човешко, затвори го в затвора на собственото му тяло, прекарай го през ада на съществуването, а не живота … и го остави така. Това е истинското отмъщение.
В книгите на Пратчет, Смърт е любим персонаж. Има винаги интересна гледна точка върху живота като цяло, но когато го питат дали хората се страхуват от него, той отговаря нещо което се отнася за всички нас, ако сме достатъчно смели да си го признаем:
“НЕ. ХОРАТА НЕ СЕ СТРАХУВАТ ОТ МЕН. ХОРАТА СЕ БОЯТ ОТ НОЖА, БОМБАТА, СТРЕЛАТА, БОЛЕСТТА. ОТ МОМЕНТА, АКО СА КЪСМЕТЛИИ, ИЛИ ОТ ГОДИНИТЕ, АКО НЕ СА, КОИТО ПРЕДШЕСТВАТ МИГЪТ В КОЙТО ИДВАМ.”
Винаги съм стоял много твърдо зад свободата на избора. Винаги съм правил своите избори и съм носил последствията от тях. Лично при мен, не стои страха от срещата ми със Мрачния Жътвар. Моят личен страх е да съществувам. Личният ми кошмар е да не мога да живея, а да бъда редуциран до простото съществуване, което описах по-горе.
В лекцията си, сър Тери Пратчет, говори за “подпомогнатото самоубийство” – правото на приятел или близък, да ни помогне да направим последната крачка и да се здрависаме със Смърт. Аз съм за. Мога единствено да се надявам, че ако ми се случи нещо, което да не ми позволи да направя своя избор, един човек да си спомни обещанието което ми е дал и да направи нужното, а единственото за което ще се надявам е да не ме мрази за товара, с който ще се нагърби.
Много хора, сега ще скочат и ще ми кажат, че съм луд, че мислите за самоубийство показват психическо разстройство. Не е точно така – аз нямам намерение да се давам на нищо и на никого, до сега не съм се дал дори на собствените си слабости, не си мислете, че обмислям да сложа край. Напротив – възнамерявам да се боря до последно, както със себе си, така и с всички изпитания, в които се набъркам, но се надявам, ако накрая вече е физически невъзможно да продължа, да има кой да прояви Последната милост.
Мисля, че “подпомогнатото самоубийство” е последната проява на човечност, която можем да проявим към близките си. Последната добрина, към любимите си хора.
Изгледайте лекцията на сър Тери Пратчет и, по-важното, изслушайте я. Вникнете в това, което той казва и после ми кажете – нима всеки от нас няма прави на избор, нима всеки от нас няма право да каже довиждане на любимите си хора и после да си отиде с достойнство, по-собствен избор и с усмивка?
Право на избор.
Право на живот.
Право на смърт.
Права, които винаги трябва да имаме.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Аз вярвам.
от Lucifer на May.03, 2011, под blog, misk, философия
Вчера вечерта с @ju и @begem0t започнахме много интересен спор. Поне до колкото аз разбрах сприхме за това дали вярата като цяло ни е нужна и за какво?
Искам да направя едно уточнение – не говоря за религията или вярата в дадено божество. Говоря за простата вяра, тази която ни подхранва всеки ден.
Не ме разбирайте погрешно – аз не съм за безпочвеното поклонение и вяра. За сляпата следовност на догми и верски учения. Не. Не говоря за тази вяра. Тази вяра е отрова, която пълзи из съзнанието на човека и му отнема онази искра, която му е присъща. Искрата на съзиданието. Не тази сляпа вяра е грешна. Тази вяра е отровна. Единствената и цел е да потопи съзнанието в едно сиво съществуване отнемащо му искрата на творец. Отнемаща му това, което е вътре в себе си и превръщайки човека в част от хората … от масата на обществото или както искате така наречете общото в което го превръща.
Това за което говоря е другата вяра …. тази с която е надежда. Вярата в себе си. Вярата в способностите си. Вярата, която задвижва онази малка искрица на творчество във всеки един от нас и я превръща в свръхновата на интелекта. Говоря за вярата, която се стреми да ни извиси към the Omega Point на Теаярд Де Шарден (и да, като за служител на религията е имал много интересна идея).
Причината наистина да се запаля по-този спор е че наистина вярвам в силата на вярата, защото тя носи надежда и сили. Защото благодарение на нея, сме достигнали до тук. Вярата на Колумб, че земята е кръгла, Вярата на Галилео, че земята не е център на вселената. За тази вяра говоря. За вярата, че ще има утре и утре ще направим по-добре нещата, които днес не сме успели.
Колкото и на хората, които да твърдят, че не вярват, а знаят да им се иска, всъщност не е така. Всеки един от вас вярва, че ще има утре … и тук чувам ропота, че да утре ще има! Слънцето ще изгрее дори и да не вярваме в това. Да, но вие вярвате в своето собствено утре. В утрето което ще видят очите ви, което съзнанието ви ще попие и ще му се наслади. Никой от вас не допуска, че за него утре няма да настъпи. Но какво би станало, ако за част от секундата слънцето, което мислите че ще изгрее утре, колабира в черна дупка или експлоадира в супернова? Сега ще ми кажете, че е невъзможно и науката (вашият бог) щеше да е открила проблема.
Да, но само до преди 500 – 600 години науката е смятала, че земята е плоска и център на вселената. До преди около 200 – 300 – че болестите се носят по етера и злите духове. А само до преди 50 години се е смятало, че добра закуска е бекон, пържени яйца и шунка (и да това ми е любима реплика от MiB).
Точно вярата на учените през тези периоди им е помогнала да открият тези неща. Нещата смятани за невъзможни само десетилетия или дори години преди това. Всички са смятали, че Бел е откачен, когато е твърдял, че може да предава глас по жица. Всички са смятали Тесла за луд, когато е твърдял, че може да предава информация и енергия по въздуха. Всички са се присмивали на Братята Райт при първите им опити да полетят. Но всички тези хора са вярвали, че са прави и са били прави.
Разбирате ли, коя вяра защитавам?
Никога няма да защитя вярата, която ограбва човека от искрицата творчество. Никога няма да защитя вярата, като религия. Не. Защитавам вярата като надежда. Вярата, която подкрепя творчеството и му дава сили и устрем. В тази вяра вярвам.
Ваш,
Lucifer
P.S.: Наистина ми стана странно от този спор. Не съм очаквал, че интелигентни хора, могат да бъдат толкова не толерантни. Не твърдя, че бъркате, като отричате вярата. Твърдя, че бъркате, като я отричате напълно.
| Tweet |
|
Да виждаш бъдещето не е трудно …
от Lucifer на Apr.16, 2011, под blog, misk, лични, философия
Бъдеща …
Не бъдеще, а бъдеща …
Да виждаш в бъдещето всъщност не е трудно …
Не е трудно да видиш нишките, които оплиташ със самото си присъствие.
Всеки от нас променя бъдещето на всички други. Всеки от нас определя потока на събитията около самият себе си … всеки, който разбира собственото си влияние, може да промени собственото си бъдеще …
Не е трудно.
Направо е просто – трябва ви единствено да познавате себе си, да знаете какво сте за хората с чието бъдеще се преплитате и да знаете точно те какво са за вас. От там, просто трябва да видите пътеките и взаимодействията, които имате с тези хора …
Невероятно просто, нали?
Всеки от нас живее в собствена реалност и тя се преплита с реалността на всички други, за да създаде това което наричаме сега. И всеки от нас се опитва да преплете реалността си с някого.
Не е трудно да виждаш бъдещето, не е трудно и да го променяш. Напротив, лесно е – само трябва да можеш да погледнеш в чуждата реалност и да видиш физичните закони, които я движат. Само трябва да видиш цветовете на чуждия свят и да направиш една малка крачка в него.
Всеки от нас сам избира пътя си. Всеки от нас сам изгражда света си. Всеки от нас живее в собствена реалност. Но не живеем сами. Напротив сблъскваме се и се преплитаме с много други лични, частни, интимни реалности и всяка една от тях оставя свое малко ехо в нашия собствен свят, изграден от мисли, представи и самозаблуди. И единственото, което ни трябва за да предвидим бъдещето е да се вслушаме в ехото на тези сблъсъци. Да види отраженията които оставяме в хората и да разберем отраженията които те оставят в нас, защото точно това е бъдещето – действия предприети, решения взети, вероятности превърнати в реалности, точно от тези хора с които се сблъскваме.
Хиляди светове, които се срещат, събират се и се разделят. Всеки един от тях със собствени закони. Изграден от лудостта на всеки един от нас. И всеки един от тях е нашето общо бъдеще …
Да виждаш бъдещето не е трудно, да виждаш чуждите пътеки, там където се сливат с твоите …
Трябва само да познаваш себе си и другите …
Ваш,
Lucifer
P.S.: Не знам дали има много смисъл, но ме мъчи да се напише от както съм излязъл от нас …
| Tweet |
|
Life with every breath …
от Lucifer на Feb.07, 2011, под blog, misk, лични, философияДнес отново гледах “Последния самурай” с Том Круз …
Винаги съм харесвал японската култура. Винаги ме е влечало желанието на японците да превърнат всичко в изкуство … дори войната …
Това което наистина ми хареса в този филм е простичкото обяснение на Бушидо – пътят на самурая, а именно “Живот с всеки поет дъх”.
Живот с всеки поет дъх …
Колко проста и очарователна мъдрост …
Колко по-различен може да е погледът над безгранично простите и ежедневни неща, ако приемем пътят на Бушидо и живеем със всеки дъх. Да вземаш най-хубавото от всеки един момент – топлината на докосването на дланите ти до кожата на любимото момиче, мириса носещ се от коса, нехайно метната пред лицето ти, слънчев отблясък хванал последните капи утринна роса, докосването на първата глътка кафе …
Животът е миг наситен с мигове. Момент в безкрайния цикъл от мигове, но сам по себе си наситен с мигове. Да живееш във всеки от тези мигове – това е да си наистина жив. Да се насладиш на всеки отделен дъх, който поемаш. Дали ще се насладиш на излежаването в леглото, гледайки филм или на излизането с хора за да се забавляваш, това е живот и всеки един момент трябва да бъде видян, усетен, изживян изцяло.
Звънването на телефона сутрин …
Омалата от секса през деня …
Сладката песен на последните будни неврони вечер …
Всеки един момент има своята магия … всеки един момент има своите вишневи листчета, на които да се любуваш. Най-сладкото е, че дори не трябва да ги търсиш – просто трябва да приемеш, че всеки миг е Живот.
Живот във всеки дъх!
Наслада от всеки дъх!
Дори да е последният ти дъх – изживей го! Изживей го до последно! Изживявай всеки дъх, отпразнувайки поемането му и наслаждавайки се на отдаването му. Изживей го! Насади му се и го изживей!
Едно истинско и елементарно сатори.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Всички материали в този блог са публикувани под Creative Commons Attribution-Share Alike 2.5 лиценз, освен изрично опоменатите.
На места използвам картинки взети от интернет. Ако някой предяви претенции към използвана от мен снимка, нека се свърже с мен. Не желая да нарушавам ничии права.
