Lucifer's sandbox

Явно ми стана навик да посрещам гости. Днес ще ви представя новата ми гостенка – Bastet, която надявам се ще ми гостува честичко …

***

Гадната аларма!

Тази нощ беше закъснял, а будилникът прекъсна съня на най-интересното. Всяка нощ идваше в съня й. Висок, строен, як като бик, мускулест..

.. и изчезваше призори, оставяше в леглото и си отиваше. По цели нощи се мятаха в сладка отмала, а чак призори тя успяваше да дремне няколко часа преди работа. Всяка нощ от известно време насам. “Сигурно полудявам. Това трябва да спре.” Но чудесно знаеше, че няма сили да се противопостави на желанието.

Угаси пищящото устройство, безсилна да помръдне. Цялото и тяло гореше на местата, където я беше докосвал допреди малко, а най-големият пожар беше там долу, между краката.

Затвори очи в опит да върне лентата назад, дори да знаеше, че няма да стане.

Нищо не се случи.

“По-добре да си взема студен душ.”

Душът не помогна особено, но поне я събуди. В офиса цял ден зяпа отнесено през прозореца със странен оцъклен поглед, а когато някой я питаше нещо, отговаряше едносрично без да мисли.

“Но защо той закъсня?” – не спираше да се пита.

Към края на деня колеги я замъкнаха да празнуват нещо си. Отначало не искаше, но накрая я убедиха.

“При първа възможност си тръгвам” – каза си – “за да си легна рано” Нямаше търпение да го види.

Отидоха в някакъв бар, където беше шумно, задимено и пълно с хора. Вдигаха наздравици и още след първия час цялата компания танцуваха на дансинга и около масата. Някои от мъжете я дърпаха за танц – беше симпатична дребна брюнетка с хубаво тяло и сладки трапчинки. Черна коса на масури заобикаляше нежния овал на лицето, а погледа привличаха пухкави устни под финото носле. Имаше доста ухажори във фирмата, но с отнесения си затворен характер не ги забелязваше, а горките само въздишаха по нея.

Беше и мноого скучно. “Щом допия това, си тръгвам. И без това е почти 10.” През 5 минути поглеждаше мобилния, но всъщност нямаше смисъл да го прави, защото не чакаше обаждане.

И както рееше поглед из бара, го видя. Него. Същия. От съня.

Вървеше точно срещу нея и идваше при нея, без съмнение! Сърцето й заби, не можеше да си поеме дъх от вълнение. Така се беше сащисала, че направо се вкамени и нямаше сили да помръдне. Само го гледаше как приближава, минава през тълпата, издокаран, аах.. дрехите му стояха фантастично.. Всъщност тя май не го беше виждала с дрехи.

Вече беше толкова близо. Тя отвори уста да го поздрави и остана така, с отворена уста.

Той я беше отминал като някаква непозната. Нея, същата, при която идваше всяка нощ. Е, вярно, само на сън, но това не променяше нещата. Чувстваше се точно така, както хората казваха “ударен с мокър парцал”.

Обърна се да види къде отиде и го мярна как влиза в една врата в дъното. Веднага след него потъна навътре и някой от персонала. Тя се промъкна на бара съвсем невинно, лепна най-подкупващата си усмивка и разпита сервитьора, който точно даваше поръчката.

– Аа, това е частна сбирка – събират се на покер всяка сряда – каза той и отпраши нанякъде с пълна табла питиета.

“Покер сбирка значи.” В главата й бясно препускаха разнородни мисли във всички посоки. В същия момент чу бармана зад гърба си:

– Наливните бири за покерджийте отзад! – и вече имаше план.

–Хей, аз ще ги отнеса, те са ми дружки, а не съм ги виждала отдавна.

И докато момчето зад бара понечи да каже нещо, тя плъзна таблата върху лявата длан и се понесе към вратата в дъното. Вътрешно се тресеше от вълнение. Адреналинът бясно търчеше във вените, сякаш някой друг управляваше тялото и, живота и.

Отвори със замах и се усмихна до ушите. Вътре седяха четирима мъже, приличащи си като близнаци и същевременно съвсем различни. Всичките бяха с бръснати глави и носеха халки на ушите. Татуирани египетски символи се подаваха от ръкавите на тениските. И четиримата се бяха задълбочили в играта, имаше пари на масата, всеки гледаше картите си, а димът от цигарите изпълваше цялата стая и създаваше някаква нереална и мъглива атмосфера. Силна лампа светеше ниско над масата, като оставяше останалата част от помещението в сумрак.

Лоша работа – не можеше да го познае.

Едвам я погледнаха. Тя постави халба пред всеки и като попарена тръгна назад към вратата.

И тогава решително затвори вратата, сложи райбера и се обърна с лице към тях. Бавно свали тънката блуза, изхлузи полата с едно движение и ги метна на някакви кашони встрани. Още едно движение – сутиенът и прашките вече се валяха по пода, останала само по сандалки на високи токчета, тя се приближи към тях.Тя взе най-близката халба и отпи няколко глътки. С лукава усмивка и огънчета в очите облиза пяната полепила се по горната устна.

Мъжете я гледаха недоумяващо – точно започваха играта, а келнерката се съблече чисто гола и ги гледаше весело. Единия от близнаците вече се подсмихваше, докато братовчед му успя само да подсвирне. Малкия беше отворил уста от изненада и не се сещаше да я затвори. Какво ли ставаше тук?

Тя се завъртя гърбом към тях и точно тогава и четиримата си мислеха, че шоуто не трябва да спира. Но тя просто седна на края на масата и легна по гръб върху пари и карти. А палавата и хитра усмивка не слизаше от лицето на това незнайно откъде появило се момиче.

Близнаците поставиха рекорд по събличане, а след малко и другите двама бяха голи. Мацката вече се докосваше сама – плъзгаше тънките си пръсти по гърдите, корема и краката.

Огън я гореше – искаше да се разкъса не на две, а на четири. Все едно не осем, а хиляди силни мъжки ръце я галеха и опипваха. Плъзгаха се по тялото й и тя даже сама не можеше да го осъзнае.

Претърколи се на колена и пое с уста най-близкия член, докато бавно и методично разтриваше друг с ръка. Някой й го вкара докато сама се галеше в съседство. Но не, това не беше нейната ръка. Това беше чужда ръка – груба, мъжка, мазолеста. От което й стана хубаво и тя се завъртя да види чия. едни сини очи тихо й се усмихваха. Малкоя я подхвана и я премести на пода – беше лека като перце, но масата нямаше да издържи трима. Доволна, продължи свирката, докато пича, който я чукаше, не я превъртя и тя вече лежеше по гръб върху него.

И стана весело – докато братовчеда лежеше под нея, в действие влезе и Малкия. (Прякорът беше само заради двата месеца разлика във възрастта.)

Направо се размазваше от кеф – намираше се в сандвич между двама неустоими мъже, гледащи я с обожание, чукащи я едновременно, изпълващи я докрай и навсякъде. От единия виждаше само ръцете, хванали я здраво за хълбоците, чуваше горещия му дъх, шепнещ й мръсотии в ухото и усещаше огромния пулсиращ член, разораващ я отзад. Мъжа над нея пък виждаше изцяло – тоя я целуваше по врата и гърдите. Двамата усилиха темпото, а вълната на удоволствието неумолимо я понесе нагоре към оргазма. Още малко и щеше да свърши, когато без предупреждение роллите се размениха и я подхванаха близнаците. “Като две капки вода, не можеш да ги различиш” – помисли си тя малко преди да изгуби разсъдък от оргазма, залял я с пълна сила.

Довърши ги с уста, докато размишляваше над въпроса кой всъщност идваше в съня й. А може би са се редували и всеки един от тях е бил при нея различна нощ? Възможно ли беше това? Не можеше да ги различи – с голи глави и пиърсинги, само татуировките бяха различни.

Всъщност нямаше значение. Чудесно стана, че ги намери заедно.

Зарових се из архивите на любимия си сайт – www.f-bg.org, но много дълбоко в архивите … искам да споделя с вас нещо, което съм написал преди повече от 3 години – публикувано е на 07.04.2006 г. В последно време съм се заел да ровя в миналото си …

Надявам се да ви хареса … о да и е 18+

********************************************

Желание! Проклето изпепеляващо желание! Преследваше го от дни, не от седмици, дори месеци. Собствената му болка заплашваше да го подлуди, както се беше случвало не веднъж… Сигурно щеше ако я освободеше както преди, но този път я удържа за да я превърне в това което се очакваше от него.

Тя го чакаше така както и беше казал. Почти нищо по нея не се беше променило от последната им среща.

“Хубави очи, коте.” -гласът му беше весел и жизнерадостен.
“На изстина ?” – тя се усмихна с оная нейна чаровна усмивка, после сведе поглед към земята и почти прошепна – “Радвам се, че ви харесват, Господарю.”
“Сладката ми тя.” – той леко повдигна брадичката и и я целуна по устните. Тя не се изненада, дори на против: в мига в който той се опита да се дръпне тя го хвана и го притисна към себе си. Щом успя да се откопчи и да се поеме дъх се засмя и я попита – “Какво е това? Своеволие? Какво да те правя сега?”
“Накажете ме, господарю.” – по устните и играеше едва скрита усмивка.
“И за това ще имаме време! И за това.” – той се усмихна още по-широко и прегръщайки я през кръста я подкани да води.

Още от асансьора го беше награбила с неговото “милостиво” разрешение, разбира се. Откъсна се от него само колкото да отключи вратата и да я задържи отворена докато той влезе, после го хвана за ръка и го поведе към една от стаите на апартамента. Щом влязоха той спусна раницата си на пода и се разположи на леглото. Искаше да поседне. Тя го гледаше изчаквателно. Той я погледна за миг.
“Събличай се и на колене!” – гласът му беше станал студен и безизразен.
Без дори да се замисли тя се съблече и застана на колене в краката му.
“Какво ще желаете, господарю?” – очите и бяха сведени към пода.
“Донеси ми раницата и “гривничките” си. Без да ставаш. На четири крака, като добро животинче.”
Единствения отговор беше това, че тя застана на четири крака и тръгна към раницата му, захапа я със зъби и я сложи в кракта му, после се завъртя грациозно и пропълзя до някъде. Той насочи вниманието си към раницата си. Отвори ципа и изпрерови “камуфлажната” тениска която беше сложил отгоре, бутна и резервния чифт дънки и започна да вади всевъзможни по дължина и дебелина въжета. В това време тя се беше върнала и носеше леко захапала комплект кожени белезници и кожена каишка. Той леко ги пое и я погали по главичката.
“Добро коте.”
“Благодаря ви, господарю!” – тя се усмихна и подаде вратлето си. Той леко закопча каишката, после постави и кожените белезници.
“Много добре ти стоят, знаеш ли?” – той я погали усмихнат по бузите, после се наведе и я целуна по врата, после се спусна по гърдите и и се спря чак когато стигна най-долната част на корема и.
Той се наведе и взе от купа, който беше измъкнал от раницата си една катераческа карабина и закачи кожените и белезници с нея, после взе едно едно въже и я върза за леглото.
“Господарю?” – гласът и се усещаше лека паника.
“Да, коте?”
“Защо ме връзвате?” – тя го гледаше жално.
“Шшшшт, сладката ми. Остави ме да се погрижа за теб.”
“Но, господарю, аз искам да се погрижа за Вас!”
“Спокойно, коте. Ще имаш тази възможност.”
Тя се поотпусна леко, но отново се стегна когато зъбите му се впиха в гърдите и. Следващата му захапка беше по силна и я накара да въздъхне. Последва лек стон. ПИСЪК! И нов! И отново! Той продължаваше да я хапе по гърдите, по корема, по врата, не толкова силно,че да и пусне кръв, но толкова, че да я накара да пищи. После устните му нежно се спуснаха между краката и и той усети как тя се стяга отново, но този път не от болка. Дъхът и се учести. Той се усмихваше, но не спираше. Скоро краката и се стегнаха толкова силно около главата му, че си помисли, че ще му счупи врата. Когато тя се успокои той се надигна и се вгледа в очите и.
“Хареса ли ти, коте?”
“ДА! МНОГО!”
Той се засмя и я развърза!

Край на Първа Част!

********************************************

Никога не достигнах до писането на втората част. Може би … може би някога ще я напиша, но знам че няма да е сега. Дано ви хареса!

Ваш,

Lucifer

Усещаше го …

Туптенето … бавното пулсиране на кръвта във вените му …

Виждаше го … тук пред нея … нищо не подозиращ…

Усещаше … почти вкусваше кръвта му … само за миг паника … само за миг докато зъбите и се впият и започне да изсмуква кръвта му… само за еди кратък миг жертвата и щеше да знае какво става… Винаги имаха толкова … краткия момент преди зъбите и да се впият и да ги опиянят с нейното влияние.

„Жалко.”

Беше го наблюдавала няколко вечери наред. Не беше нищо специално. Тя беше имала и по-добре изглеждащи, но не беше важно как изглежда … Не … Имаше нещо в начина по който се движеше: не бяха много хората които да се движат по това време или ако го правеха то бързаха … да се скрият от обграждащата ги нощ, но не и той … Той се наслъждаваше, приплъзваше се в Нощта … беше в стихията си…

Е тази вечер нямаше да се прибере … той беше неин … някой, може би щеше да намери обезкървеното тяло. Може би.

Стрелна се към туптящата вена на врата му. Не човешки бърза и нечовешки жестока. Водена само от импулса да се нахрани … да изсмуче този нещастник от живота който съдържаше. Само кратък миг … по-бързо от мигване на окото…

Съприкосновение … на грешното място! Нечия ръка я държеше за врата… пречеше и да диша … а зъбите и …

Зъбите и бяха на милиметри от врата му.

Не беше възможно!

Той я блъсна в дървото зад нея и приближи лицето си на дъх разстояние.

- Я да видим какво имаме тук. – погледът му се откъсна от очите и и бавно се спусна по тялото и. Не бързаше. Имше цялото време на Нощта. – Аз не ставам за вечеря.

Беше усетил присъствието и още първата вечер. Бавното докосване на хищник. Но той не беше плячка. Хареса му това което видя. Познаваше вида и. Беше ги изучавал. Беше ги убивал. Беше им помагал. Но тя … Тя беше различна … нещо в нея докосваше нещо в него… там, не толкова дълбоко, но прилежно скрито от света. Тя докосваше това което беше той.

Загледа се в очите и … Красиви. Големи… Усещаше как волята и го обгръща. Усещаше как се опитва да го подчини, да пречупи този „АЗ”, който я беше стиснал за гърлото. Усмихна се. Не откъсна поглед от нея, но отпусна хватката около гърлото и … усети поемането на въздух и се наслади на повдигането на гърдите и. Имаше хубаво тяло. Хубави гърди. Усети моментния и триумф от това, че го е подчинила … Гледаше я в очите. Не искаше да изтърве момента … онзи момент в който ще го прозре …

Зениците и се разшириха, усмивката му също.

Ръката около гърлото и се стегна … Другата му ръка се плъзна по тялото и …

Бавно. Плъзна се нагоре по бедрото и … нагоре по задника и … с все същото бавно и неумолимо темпо и с все същата странна усмивка. Ръцете и се стрлнъха към ръката която я държеше за връта … напрегна цялата си сила … цялата сила на създание от нейния вид, но не мръдна. Никой не можеше да издржи на този напън. Даже другите от нея вид, но не и той.

Той само се усмихна малко по-широко, а другата му ръка се приплъзна под тениската и, усети докосването по кожата си. Не беше болезнено. Ръката му се плъзна на горе по гърба и, после бавно обратно на долу към кръста и.

Ноктите и се забиха в ръката, която я държеше прикована към дървото. Нокти разкъсващи плът с лекота, не му направиха никакво впечетление. Ръката му се плъзна по кръста и … после на горе … усещаше докосването му по корема си …

Харесваше му. Нещо в нея. Ръката му достигна гърдите и под тениската. Усети мекотата им. Стисна едната и гърда и се наслади на рязкото поемане на въздух. Значи все пак усещаше. Добре… пръстите му стиснаха зърното и и го усукаха. Викът и му хареса.

- Знаеш ли, харесваш ми. – гласът му беше тих и леко развеселен. – Мисля си да си поиграя с теб.

Измъкна ръката си изпод тениската и и с едно рязко движение я разкъса. Това което се разкри му хареса … Гърдите и бяха наистина хубави. Стегнати. Рязко я сграбчи за косата и я повлече към храстите. Тя се дърпаше. Усещаше волята и нечовешко силното и тяло които се опитваха да надделеят над него. Спря се. Обърна я към себе си … и я зашлеви със всичка сила.

- Спри, кучко! – гласът му повече не издаваше забавление, а беше станал студен и равен. – Искаш да се нахраниш с мен? Е, няма да стане.

Последва още един шамар и още един. Тя беше по-ниска от него. Тялото и се движеше гъвкаво, като на котка, грациозно. Той се усмихна. Височината и мусколната маса нямаше нищо общо тук. Тя сигурно с лекота би се справила с 5-6 човека, но той не беше … точно човек.

Завлече я там където искаше. Задържа я изправена и плъзна ръка на долу по корема и … бавно към колана… под дънките… не усети бельо. Спусна се по нежната кожа под корема и докато усети … Да. Точно това което искаше.

- Нали знаеш, че си кучка. – гласът му пак звънна с весела нотка. Измъкна ръката си от дънките и и я започна да я гали през тях, между кракта. – Харесва ли ти, мръснице?

- НЕ! – гласът и издаваше напиращата паника. – Пусни ме! НЕДЕЙ!

Той отдръпна ръката си от слабините и. Повдигна пръсти между лицата им и ги облиза …

- Знаеш ли … Чудя се каква си на вкус. – с една ръка с лекота разкопча копчетата на дънките и и ги остави да паднат на земята. С другата си ръка я държеше за косата. Изправена пред него и гола. Ръката му се спусна между краката и. Усети пръстите му да галят устните и… Наслаждаваше се! – Само се чудя – с това „Не”, кого се опита да излъжеш…

Два пръста проникнаха грубо в нея и започнаха да се движат с ритмично темпо. На вън … на вътре … на вън … и вече не бяха в нея. Той вдигна пръсти между тях и съсредоточено ги облиза.

- Харесваш ми.

- Пусни ме! Моля те. – вече нямаше място за паника или страх. Той беше постигнал нещо което никой друг не беше правил …

- Не мисля. – стисна я за лявото зърно и освободи косата и толкова рязко, че започна да се свлича на земята, но увисна. Болеше, но за неин ужас и харесваше. Пръстите му пак бяха в нея, но този път по-грубо и по дълбоко.

Започна да я чука с 2 пръста, докато другата му ръка си играеше с зърното и – извиваше го, стискаше го, мачкаше го. Болката … болката се добавяше към чувството което пораждаха движещите се в нея пръсти. Триенето. Желанието. Безмълвните „не”-та и молби постепенно съвсем изчезнаха. Пръстите в нея станаха 3 и се движеха неравномерно. Ръката му се придвижи от зърното и нагоре … галеше я? Изведнъж я стисна за врата … спря и притока на въздух, но не спираше да я чука с другата си ръка. Гледаше я студено в очите … усмихваше се леко … пръстите му проникваха в нея … Искаше да си поеме дъх, но не можеше … усети как света започна да се свива в една точка в далечината …

Гледаше я в очите и се наслаждаваше на безпомощността и. Любуваше се на угасващото пламаче в очите и и на набиращия сила огън между краката и. Отпусна врата и и се наслади на повдигането на жадните и за въздух гърди. Знаеше, че не може да я удоши, но в нея имаше достатъчно човешко за да има нужда от въздух.

Изведнъж я пусна и отстъпи на крачка от нея. Наблюдаваше я свита в краката му.

- Дори не помисляй да бягаш. – гласът му не беше много повече от шепот.

- Защо правиш това? – тя почти хлипаше.

- Защото искам? – усмивката му се разшири.

Тя не изпитваше страх. Когато имаш толкова време колкото нея и си живял толкова колкото нея, е много трудно да се страхуваш, но нещо в него я плашеше до дъното на това което беше останало от душата и. Не разбираше какво става … не трябваше да става така! Нещо в цялата ситуация не беше на ред. Не можеше този … този човек, да и причини това …

Той се наведе, сграбчи я за косата и я изправи. Когато погледите им достигнаха едно ниво се загледа с любопитство в очите и … нещо в погледа му я накара да затаи дъх. Изненадващо другата му ръка се стрелна и отново я сграбчи за врата, отново спирайки въздуха и. Устните му се приближиха към нейните, без да откъсва поглед от очите и. Света за нея отново започна да придобива онази замъгленост … онова усещане за отдалечаване. Тя знаеше, че не може да умре … по-скоро да спре да съществува от липса на въздух, но и знаеше, че може да бъде удушена много пъти … Устините му докоснаха нейните и езика му си проби път през твърдата им съпротива  … успя да я целуне на сила, все така взрян в угасващия и поглед …

В следващия момент тя се намери отново на земята в краката му. Беше я пуснал точно миг преди да загуби съзнание … тя усети как паниката, страха и болката все по-силно се смесваха с възбудата, която той предизвикваше в нея.

Той се загледа в голото тяло в краката си. Харесваше му. Наистина му харесваше … Без да откъсва поглед от нея, събу дънките и слиповете си. Харесваше кафевите и очи, които сега го гледаха изпълнени с нещо средно между страх, страст и невъзможност да възприеме какво се случва с нея. Почти можеше да чуе мислите и.

- „Това не може да се случва на мен!” – наслади се на сепването и, когато произнесе това. – „Тази торба месо не може да направи това!”. Това си мислиш, нали?

Не дочака отговор, а я сграбчи за косата и напъха възбудения си член между стиснатите и устни.

- Само посмей да направиш някое грешно движение … – каза го спокойно, но това спокойствие я разтърси като нищо друго от стотици години на сам.

Беше и страно. Членът му пулсираше в устата и, а тя внимаваше. Наистина се стараеше да не сбърка, зашото беше сигурна, че това което ще и се случи ще е по-страшно от всичко, което беше преживяла до сега. Той отпусна косата и.

Ръцете и се вдигнаха към това в устата и, но той я спря с едно единствено „Не!”

За свой ужас усети, че и харесва. От много много време не се беше чувствала толкова … Толкова какво? Уплашена? Възбудена? Жива?

Той я гледаше съсредоточено и се наслаждаваше на всичко. Ръката му се спусна бавно към лицето и и … я помилва.

- Браво, кучко.

Тя усети как той все повече се втвърдява в устата и. Нещо в нея се прекърши. Възбудата и достигна своя праг и я заля. Вече не и пукаше. Той се усмихна по начин по който до сега не го беше правил тази вечер – почти нежно … и това я накара да изтръпне, повече от което и да е негово действие. Той се дръпна от нея, сграбчи я за косата и я изправи. Пръстите на другата му ръка потърсиха онова място между краката и, където все едно се беше разгорял пожар. Той проникна в нея с 2 пръста и ги извади за да и ги покаже блестящи от соковете и. Бавно ги облиза …

- Сладка си, кучко. – докато казваше това, върна пръстите си между краката и. – Не мислиш ли?

Набута влажните си пръсти в устата и. Тя се зае да ги облизва. Харесваше и.

- Кучка! – беше леко развеселен. Дръпна я към себе си и я целуна отново. Грубо. Страстно. Нетърпящо съпротива и този път не му оказа такава.

Блъсна я към дървото зад нея, завъртя я. Без думи я накара да се наведе и де се подпре на него. Изправи се зад нея …

Част от нея не можеше да възприеме какво се случваше, част от нея нямаше търпение.

Точно с едно движение проникна в нея.

Тя извика и се подпря по добре на дървото. Той започна да се движи бавно … не бързаше. Всеки път оставяше само намек от себе си между срамните и устни и после се забиваше до дъно в нея. Всеки път когато члена му излизаше от нея, тя се опитваше да го настигне … да го усети още малко в себе си. Всеки следващ път по-добре успяваше да усети ритъма и да го посрещне, притискайки се по плътно в тялото му.

След известно време се дръпна от нея … усети как члена му я гали между срамните устни … после на горе.

- НЕ! – в момента в който осъзна какво ще направи се уплаши. – Недей! Моля те!

Той не и отговори, само постави набъбналия си член пред дупето и и започна да натиска бавно. Без да бърза. Усети съпротивление, но не спря …

Тя усети как прониква в нея … прехапа устни за да не извика … усещаше го как прониква. Бавно. Изключително бавно … сякаш я набиваха на кол. В един момент усети, че целия е в нея. Усети как се притисна плътно към нея. Ръката и сама се спусна към клитора и и започна да го търка. Той не я спря … едната му ръка я сграбчи за косата, а другата му се спусна към гърдите и. Усети как започна да се движи бавно на вън, извън нея, докато в нея остана само главичката му, след което отново бавно започна да влиза в нея. Това се повтори 3-4 пъти. Скоро започна да забърза темпото. Усещаше го … усещаше го така добре в себе си. След един момент беше спряло да я боли, а присъствието му в нея повишаваше възбудата и. Тя продължи да мастурбира, докато той я чукаше отзад и си играеше с гърдите и. Подпря лицето си на дървото за да може да използва и другата си ръка.

Той излезе от нея … рязко … без предизвестие и се отдалечи на карчка разстояние. Само чу гласът му.

- Стой където си и не спирай да правиш каквото правиш.

Чу го да рови из дрехите си. След миг пак усети члена му задника си. Харесше и. Искаше още.

Нещо изсвистя и тя подскочи от удар по гърба, който почти я накара да загуби въздуха си. Завъртя се за миг само за да види колана му, който се спускаше отно върху гърба и. Чу плюенето и усети болката. Той не спираше да я чука, а тя да мастурбира. Ударите по гърба и се стоварваха все по често и всер по силно.

Усети как напрежението в нея се увеличава … усети че всеки миг ще свърши. Усети набираща сила възбуда … Той се дръпна от нея, сграбчи я и я хвърли с гръб към дървото на което се беше опряла. Нямаше сили да стои права и желание да спре това което набираше сили от пръстите и, за това се свлече … Грубата кора се търкаше по разранения и от колана му гръб, но това беше само едно допълнително ново усещане, което да прибави към опияняващия коктеил в който беше затънала. Усети колана му около врата си. В един момент осъзна, че не може да диша, но не и пукаше … всичко беше започнало да става сюрреалистично. Усети члена му на устните си и го пое, без да се замисли. През главата и минаваше само 1 мисъл: „Нека да не загубя съзнание преди да свърша …” …

Беше опияняващо.

Болакта.

Удоволствието.

Члена в устата и.

Пръстите между краката и.

Изведнъж избухна. Оргазмът я заля на вълни. Помете я. Размаза я. Удави я. За един кратък миг сетивата и избухнаха.

След няколко мига осъзна, че продължава да мастурбира, а члена му е в устата и. Чу и гласът му:

- Спри. – за кратък миг не знаеше за какво се отнася, за това спря всичко което правеше. Той я сграбчи за косата и започна да я чука в устата. След няколко тласъка усети как за момент застина … Усети как се изпразни в устата и. – Гълтай.

Тя преглътна. Нещо в гласът му дърпаше струни в нея, които нямаха нищо общо с волята. То отстъпи крачка на зад и се загледа в нея.

- Ти си мръсна курва, нали знаеш? – гласът му беше спокоен и равен. Той се завъртя, обу се и се отдалечи в Нощта.

***

Докато се обличаше си мислеше за него. За тази „торба месо”. Имаше нещо в него, не беше сигурна какво, но знаеше, че това което той и причини тази вечер … Тя се усмихна на болакта от тениската покриваща разранените и зърна. Докосна вратът си, където пръстите му бяха оставили сини петна. Радваше се, че не успя да се нахрани с него.

Продължава от тук

Пред нея се изправи преграда от колове. Просто колове … в тях нямаше нищо магическо … за миг по кратък от мисъл въдухът зацвърча и коловете избухнаха по коридора …

Нещо зад нея забуча. Кратък поглед и показа, че там няма нищо.

Колове … просто колове? Що за …

Бученето се приближи. Тя се завъртя, но там нямаше нищо … страхът който беше пръснала се скъса … имаше нещо зад нея. Нещо се приближаваше … тя се завъртя и се затича … трябваше и време за да разбере какво. Остави тънката струйка страх пред нея … за всeки случай. Остави тялото си да бяга, а съзнанието и се насочи към невидимото бучене зад  нея. Там имаше нещо, но очите и не го виждаха … напрегна се. Плъзна част от магията си … и го усети. Видя тъмните очертания на нещо голямо … живо? не? Вече знаеше, че е там … зашо не го вижд … Невидимо?

Не беше толкова сложно … самата тя беше правила заклинание за невидимост … не беше толкова сложно  … просто взимаш картината зад себе си и я слагаш отпред. Значи? Около нея се образува мъгла … и тогава видя очартанията му … беше голямо … кълбо?

„Хах! Стария номер с търкалящия се камък!”

Силата и сгасти въздуха край нея и го изстрля, към това което я преследваше. Нищо не се случи … това което направи просто премина през това което я преследваше … сякаш не беше материално … нищо не можеше да устои на това което направи.

Видя как заклинанието за невидимост се разкъса … и тогава видя какво я гони. Беше гигантска топка от мрак. Чист … неопетнен … като пастта на самата смърт … мракът тътнеше зад нея.

„Не!” – паниката започна да я обзема …

Това което я гонеше не беше реално. Не беше възможно … не беше … по силите и да се справи. Черната паст на края я догонваше. Беше чела за това … това беше смърт извикана на живот … знаеше какво я гони … знаеше името му. Настигаше я …

Плащеницата на последния избор.

Велика магия … черния мрак на самата Смрът извикан на живот. Никой освен най-надарените в силата не можеха да извикат и то само по веднъж, влагайки последните остатъци от живота си … това беше ултимативна и последна магия, срещу която нямаше защита … нямаше как да я спре или обезвреди … Смърт извикана на живот … и я настигаше …

Смърт извикана на Живот.

Смърт …

Тя спря.

Чу бученето зад себе си. Усети лепкавия студ на напиращия край. Усети миризмата на собствения си гроб.

Само за миг в главата и се мерна мисъл, че ако бърка, това ще и е последната грешка. Нещото не можеше да е реално. Нямаше начин да е реално …

Беше на ръка разстояние и тогава осъзна, че е сбъркала безкрайно. Страхът я заля на талази, точно в момента в който мрака я докосна  …

Болка …

Неконтролирума болка …

Неизмерима с думи болка заля тялото и … черния напиращ мрак я обгърна … обгърна я и болката! Спря да съшествува … Болката разкъса душата и и опустоши мислите и. Цялото и съзнание се разбяга от безкрайната болка …

„Сбърках!” – това беше единствената реална мисъл … последната ясна мисъл! Нечовешката болка разпиля и нея. Усети че умира … не бързо, а невероятно бавно … безкрайно агонизиращо бавно. Болката разкъсваше душата и. Там където трябваше да е силата и, която трябваше да я пази имаше само агония. Тялото и не съществуваше. Нервите и горяха в агония, каквато никога не беше изпитвала до сега.

Нима това беше смъртта?

Нима това я чакаше за вечноста?

Тази агония … опита се да събере поне малко от съзнанието си и да го скрие от болката която бушуваше, но не постигна нищо …

Вечност …

Измина вечност докато успее да формулира една едничка мисъл.

Още една …

Времето се проточи до безкрай … не знаеше колко е минало, но за нея беше вечност …

Изтече още една вечност на безкрайна агония докато успее да събере достатъчно от съзнанието …

Още една безкрайна вечност и трябваше за да успее да избистри това съзнание достатъчно за да може да се насочи към самата себе си …

Вечност и отне да потърси центъра на спокойствие вътре в себе си, само за да намери болка, на мястото на силата си …

Там където трябваше да е силата и, магията и, живота и, имаше само болка … безкрайно черна и отнемаща дори идеята за нещо друго … Живота и беше болка …

Живот?

Мисъл?

Не беше ли мъртва?

Живота и беше болка? Магията и беше болка? Мислите и бяха болка?

Болката беше живот! Болката беше магия. Болката беше сила!

Не умираше … не умираше … съзнанието и се изпълни с тази мисъл. Агонизираше, но не умираше … събра колкото сили имаше … щяха да и трябват … протегна се към болката вътре в нея, така както се протягаше към силата си, с която беше свикнала … и болката откликна! Не се опита да се съпротивлява … откликна и я обля … Тя я притисна към себе си, без да и позволява повече да прониква в нея … точно както правеше със силата или гнева си. Нима беше толкова лесно? Опита се да призове силата си и болката откликна …

Трябваше да опита … съсредоточи се … съсредоточи силата си/болката си, концентрира я …. и я изхвърли под формата на огън, като в същото време пресуши изворите на сила в себе си. Усети как болакта се превръща в огън …

Сърцето и довърши удара, който беше започнал, а мрака отмина …

Пое си изпълнен с огън дъх. Трябваше и момент за да разбере, че всъщност тя гори. Болката и/силата и гореше по нея. Остави я да се изчерпа …

Чак когато и последната искра угасна си позволи да освободи изворите от които идваше магията в нея. Силата и отново се вля в нея … чиста и неопетнена от болката.

Този номер беше научила сама. Магията в нея винаги беше като море, което извираше от душата и живота и за да бъде винаги пълно. Никой никога не и беше казвал, че така наречените „извори” могат да бъдат контролирани. Отне и много време за да се научи да ги контролира …

Усмихна се! Припомни си изражението на преподавателя си. Гледа я много дълго и замислено, след като му позволи да проникне с магията си да „види”, че го владее. Усмихна и се и я погали по глават с думите:

- Мило девойче, нямаш си представа колко се радвам за теб. – после изражението му стана изключително сериозно. – Не позволявай на никой да разбере, че го владееш. Тези които усвояват това, което ти си постигнала, са наистина малцина. Това е много голяма дарба. Малцина … наистина малцина я притежават. Дори аз не я владея …

Отново разпръсна страхът си около себе си и продължи спокойно по коридора пред нея. Беше наистина тихо. Този път не си позволи да се разсея или отпусне. Всяко сетиво, всеки нерв, всяко зрънце съзнанние в нея бяха напрегнати и готови. Вече нямаше да позволи на нищо да я изненада.

Коридорът продължи още известно разстояние и след лек завой рязско свърши с просторна зала в отсрещния край на която имаше една единствена врата, а пред вратата …

Щом го видя се закова на място. В първия момент си помисли, че не е истински, но кратко докосване на магията и я увери, че си е съвсем истински. Не беше го виждала така. Само беше чувала за това пред нея.

- Най-накрая се появи, а? – опита се да вложи цялата ярост, която изпитваше към него. – След 5 години!

Той мълчеше. Чакаше.

- За какво си тук? Късно е да ми помагаш. И сама се добрах до изхода. – тя тръгна към врата зад него. Тихото свистене на меча му, напускащ ножницата, я закова на място. Беше застанал точно пред вратата с онзи негов огромен меч.

Обгърна ги напрегната тишина.

Значи не беше тук да и помогне. Не можеше да не се впечетли от настоящата му форма. Не можеше и да го остави да победи. Не можеше да се откаже. Вратата беше точно зад него. Гневът и се надигна в нея. Имаше само един път. Винаги е имало само един път и той беше кристално ясен – напред! През него!

Нямаше път на зад!

Сгъстен въздух, острие на косъм и здравина на стомана се опита  да го разсече по нейна команда, но дъгата се разскъсана крачка от него и двете и части се забиха на около метър в гранитната стена.

Той не беше мръднал.

За част от секундата хвърли всичко, което имаше върху него. За по-малко от секунда върху него се стовариха огнени кълбета, които със самото си присъствие караха камъните да се топят. Мълнии, които издълбаха кратери покрай него. Опита се да го превърне в леден куб. Опита се да го разкъса. Дори стовари чистата си сила …

Големите черни криле се разтвориха и той се изправи в целия си блясък на тази си форма – Черния ангел. Вдигна Сребърния меч и зае позиция.

Знаеше за този меч – това не беше прост метал. Не беше стомана. Не беше сребро … дори не съществуваше в нормалния смисъл на думата. Мечът беше въплащение на Смъртта. На края на Живота. Ако плащеницата на последния избор беше Смърт извикана на Живот, то Сребърния меч беше чистата Смърт. Не магия, не материя, а физичеката форма на Смъртта. И сега беше насочен към нея.

Нямаше друг избор.

В ръцете и се материализира меч.

Меч, подобно на неговия, нереален, но напълно реален. За разлика от неговия не беше чиста стихия. Някога им обясняваха как да материализират магията си, за да могат да я използват по-пълноценно. Така се правели древните пръстени, жезли и други дрънкулки, в които имаше сила или имаха някакъв заряд. Усвои създаването на дрънкулки … всеки идиот можеше да създаде пръстен или медлион в който да има някаква искрица, но тя не беше като повечето. Скоро започна да създава кинжали от собствената си душа. Не материални и достатъчно материални за да стават за битка. Не беше прекарала детството си с майстора по оръжията в двореца на баща и за да не знае как да ги ползва.

Мечът и беше балансиран за нея. С идиална тежест за да и да де сила и баланс за да не я увлича. Острието му беше съчетана мълния и пламък – оранжево бели шарки играеха по него. Дръжката беше от рубин, а предпазителя сапфир.

Изведнъж той премигна … не тя мигна и него го нямаше! Едва успя да завърти меча си за да парира удара, който сигурно би и отсякъл главата от раз. Чу се звън. Въпреки магическия си характер и двете оръжия бяха от нещо като метал – всяко от различен. Тя се завъртя и се опита да нападне, но той я парира. Мечът и вибрираше. Скороста му беше невероятна, както и силата му. Явно тази му форма имаше това преимущество – държеше големия си меч с една ръка и силата му беше невероятна, както и скороста. Двумтровото му тяло му даваше устрем, а разветите черни крила приличаха на развят плащ. Всяка негова атака беше светкавична и се променяше в последния миг. Тя едва успяваше да насмогва да парира ударите му. Нямаше дори възможност да му отвърне, а от силите на ударите му, ръката и беше изтъпнала. Нямаше как да спечели тази битка със собствената си физическа сила.

Отскочи крачка на зад за да получи нужната секунда.

Въздуха изведнъж се сгъсти. Той започна да се движи по-бавно. Не много, с не повече от една десета по-бавно, но това и стигна за да може да се отбива по-добре атаките му.

Беше открила трактата в една много стара книга. Беше заклинание. Много сложно конструктно заклинание, което отнемаше много време, но даваше точно това – време. Беше се движила по ръба на собственото си разрушение докато подготвяше заклинанието. Като всяко конструктивно заклинание и това можеше да се остави почти готово и да се довърши в момент на нужда, но предимството на това беше, че чакаше мисъл, а не дума като другите. Заклинанието и даваше възможност да забързва или забавя времето в ограничено пространство – горе долу колкото пространството което заемаше тя.

Тя забърза собственото си време още малко и успя да изравни скороста му. Той я нападна отново, но този път тя успя да го блокира и дори да предприме контра атака. Точно за един момент си помисли, че е успяла да го достигне, когато мечът му я парира. Биеха се с еднаква скорост. Тя се забърза още малко. Виждаше го как прави замах, който сигурно би бил светкавичен, но този път виждаше движението … и изведнъж мечът му литна … достигайки два пъти по-голям скорост от допреди миг. Тя блокира и се ускори още. Прецени, че личното и време трябва да е поне 4 пъти по-бързо от нормалното, но върпеки това той беше бърз. Алара знаеше, че не може да се ускорява много повече – беше правила опити. 6 пъти ставаше трудно да диша, 7 пъти изтощаваха сиалта и до там, че се налгаше да освободи всичко което има, за да поддържа скороста и сърцето си, 8 пъти по-бързо от нормалното време я пратиха в несвяст и и трябваха 3 дни за да може да запали дори свещ с магията си.

Алара ускори на 5 пъти нормалното време и го нападна. Той я парира мудно и изведнъж се промени – гигантския черен ангел се сви в самия себе си, а на негово място се появи Той, като в деня в който беше дошъл да я отведе. Мечът му също се промени – от гигантското чудовище, се превърна в меч ръка и половина, меч-копеле. На устните му грееше усмивка. Той замахна. Светкавично. Времето за нея течеше 5 пъти по-бавно от колкото за него и все пак беше бърз. Почти несравнимо. Знаеше, че не може да си позволи да се ускори още.

Той я нападна високо, опитвайки се да и отсече главата. Тя го парира, поведе устрето му със своето и се опита да довърши движението си в областа на корема му в опит да разпилее вътрешностите му. Силата му беше намаляла. Той отскочи от пътя на острието и и се опита да я прободе с върха, тя го блокри от горе, насочвайки меча му между краката си, като в последния момент напрегна цялата си сила и се ускори времето си на максимум, промени посоката на меча си към врата му. Видя, че я усети … само миг още миг и щеше да го убие … гледаше сякаш бавно как меча и се доближава на милиметри от врата му … точно в последния момент ръката му беше там и задържа острието и с 2 пръста.

- Много добре, принцесо. – Той направи крачка на зад и и се поклони. Това бяха първите му думи към нея от 5 години на сам.

- Но … – нямаше сили да диша – … как?

- Какво как? – гласът му беше мил. Тя вече нямаше сили за нишо, за това остави меча си да се разпадне. Явно без да усети времето се беше нормализирало … в нея нямаше сили да го задържи толкова бързо. – Как те спрях? Лесно. Не само ти знаеш как да контролираш потока на времето. Хайде, Алара, горе те чака пир.

- Пир? – тя не осъзнаваше … беше безкрайно уморена, нямаше сили да мисли. Той се приближи и положи ръка на гърба и. Усети как силата и се завръща, дишането и се успокои, мислите и се избистриха. – Ах ти гадно копеле!

Тя го зашлеви с такава сила, че залата изкънтя.

- Ох. Това май си го заслужих, а? – усмивката му беше иронична.

- Какъв пир, подяволите? – яроста и се завърна.

- Мммм … Пир, нали знаеш? Храна? Пиене? Мъже/Жени – на кой каквото му харева … У нас му викаме купон, но тука си е пир, май?

- Знам какво е пир, глупак такъв. – тя не успя да ударжи усмивката си. – Питам по какъв случай?

- Нямаше как да предположа това от шамара … Ами от Лавион току що излезе нов магьосник от Първи орден.

- Кой това? – тя не разбираше.

- Ти, тъпчо. – той я перна закачливо по носа. – Или по-скоро ти си магьосница. – недвусмислено похотливия поглед, който спусна по тялото и я накара да потръпне.

- Мръсник. – просто констатира факта. Тя се остави да я поведе по стълбището зад вратата. – Как така от Първия орден?

- Лабиринта е теста за истинския магьосник. – той я водеше по вито стълбище, подал и ръка като кавалер. – Но той е и оценка. Всяко препятствие се оценява. Всеки детаил. Всяка стъпка. И ти се представи блестящо.

От някъде над тях се чуваше музика и звън на весели гласове. Тя го следваше в полутъмния коридор, а главата и кантяха толкова въпроси:

- Ще мога ли да се прибера в къщи? – гласът и беше изпълнен с напрежение, искаше да види пак замъка на баща си, искаше да се разходи из оборите, из оръжейната … – И какво ще обясня на всички?

- Нищо. – той спря пред красива дървена врата инкрустирана с 5 различни на цвят кристал, изобразяващи 5-те елементала.

- Как „нищо”? Това са 5 години!

- Не са … или поне няма да са.

- Какво имаш предвид, подяволите?

- Тази вечер ще се насладиш на празненството, а утре сутринта ще те върна в замъка на баща ти, но ще те върна преди 5 години.

- Но … – тя се задъха. – … как? За какво?

- Ще те върна в момента в който те отведох. Отново ще бъдеш на 10, но ще запазиш всичко което научи тук. Ще запазиш знанието и съзнанието си, но ще те върна преди да си ги получила … Много скоро баща Ви ще има нужда от Вас принцесо Алара. И тогава детето-генийче ще бъде идиалния образ.

Пет загубени години … пет спечелени години … пет години които я нямаше у дома … пет години които не е липсвала …

***

Отвори рязко очи и се огледа … беше си в стаята … в нейната стая в двореца … Сън … беше сънувала … не се беше случило … чувстваше се малка … дете … облечено в бялата нощница, която всяка вечер носеше, а навън дъжда валеше … сън всичко беше сън.

Детското и личице се разтегна в злъчна усмивка.

- Копеле мръсно. – гласът и беше детски, но изпънен с гняв и веселие.

Вдигна ръка и в дланта и се появи огнено кълбо, а мълнията зажужа и затрептя пред прозореца и.

________________________________

Надявам се приказката ви е харесала … ще напиша още нещо скоро … обичам да пиша … надвам се на вас да ви харесва да ме четете!

Ваш,

Lucifer

Както на скоро споменах имам намерение да публикувам неща, които съм написал.

Не казвам, че е нещо специално и няма за цел да е нищо повече от разказче на не много добър драскач. Това което ще ви дам да прочетете днес е мещо което започнах да пиша в задръстванията, на път от работа. Надявам се да харесвате такъв вид приказки. Ще го публикувам на 2 или 3 части, просто защото до момента е над 2000 думи, а една приятелка ми каза, че било дълго …

Приятно четене.

Тишината изпълваше каменния коридор. Старите камъни стояха обгорели на места. До сега не беше виждала тази част от двореца. Нокой не я виждаше до последния си ден тук, а много не я виждаха и повече. Не беше рядкост и някои никога да не излезе повече.

Не изпитваше страх. За този момент се беше готвила през последните 5 години. На някои им отнемаше повече. На всички им отнемаше повече. Беше чула, че до сега не е имало толкова младо създание да достигне до тук. Тя беше първата. Само за пет години.  5 ужасни години. 5 прекрасни години. 5 години през които Той не дойде да я види, въпреки обещанието си. Казаха и че я приемат само заради него. И пак заради него я прекараха през ада. Превърнаха я в слугиня. Заради него и се подиграваха. Заради него тя беше просто Алара, а не … Трябваше да спре да мисли за това каква е била, трябваше да забрави и какво е било. Беше важно да се съсредоточи върху това което и предстоеше … 5 години чака днес … и то точно днес – деня в който беше родена.

Времето и изтичаше … Знаеше го! Знаеше, че някъде там изтичат пясъците на времето … на нейното време. На времето което и остваше за да се справи. Не можеше да загуби тези 5 години. Ами ако …?

Страх! Заля я на талази. Страх!

Ами ако се провали?

Ако загуби тези 5 години?

Ако е една от тези които не напускат коридора?

Ако го загуби?

Ако се предаде?

И най-лошото … ами ако предаде Него?

Пред очите и изникна отново картинката от преди 5 години, когато дойде за нея. Спомни си тъжните Му кафеви очи. Спомни си гласът Му, който бавно и обясни, че е дошъл да я отведе. Спомни си страха си. Страхът я заливаше на талази … обливаше я и я задушаваше … започна да се паникьосва … Мислите и се разбягаха във всички посоки … страхът я побъркваше … виждаше … помнеше …

Нещо проблесна в съзнанието и … някъде там където чувствата ги нямаше, в малкото зрънце което представляваше тя – Алара. Там където беше тя самата … Страхът … имаше нещо за стрха … Онова което беше тя се надигна … видя го … чистото спокойствие на силата вътре в нея се надигна и я обгърна в морето от страх … протегна се към надигащата се сила и я приветства … прие я … и тогава го съзря …

Беше заобиколена от матово кафяво сияние … мрежа … вече виждаше … евтин трик. Това не беше нейния страх. Това беше страх извикан от друг, страх дошъл отвън … и тя вече го виждаше. Виждаше мрежата кяото я обгръщаше като пашкул … усещаше силата и усещаше и живота, който пулсираше в края на тази паяжина и и вдъхваше сила. Съзнанието и се напрегна. Дори нямаше да използва сиалта си … познаваше структурата на този тип заклинания … протегна мисълта си … търсеше … опипваше … проследи бавно паяжината до източника и и се стовари с всичко което беше тя …

Някой изкрещя, а мисълта и срещна щит, който я отблъсна … и страхът се отдръпна от нея.

- Това ли да очаквам? – провикна се тя. – Евтини номера ли обитават великия лабиринт? Или си мислите, че с това ще ме спрете?

Гняв. Бавно и целеустрмрно се остави на гнева да обладае това, което не беше спокойствието на същинското и аз. Помнеше. Помнеше и по-важното е, че знаеше … беше учила и беше разбрала. Не беше загубила тези 5 години.  Притисна гнева си по-плътно.  Нейния гняв. Гнева и към всичко и към всички и към никого определено. Задържа го … втъвърди го с решителноста си … докато го накара да затрепти в нежно оранжево сияние на 2 стъпки около нея.

„Гнева е вашия най-добър приятел, но най-лошият ви съветник!” – това и преподаваха в началото. – „Постави гнева си под контрол и той ще ти служи. Остави се да те контролира и ти ще му служиш!”

И тя го направи.

Другите още се опитваха да извикат гнева вътре в себе си, а тя вече се къпеше в него. Другите имаха нужда от стимул, а тя просто да го пожелае. Научиха я на още много неща, но контрола над гнева беше най-важното. След толкова време успя да разбере мъдроста на думите които кантяха в главата и. С гнева си можеше да постигне всичко … но ако не внимаваше, той можеше да постигне всичко с нея.

Припомни си първия път когато нежното оранжево сияние я обгърна. Помнеше опиянението от успеха … но помнеше и как изтърва контрола си само за миг … само за миг гнева и проникна в това което беше тя … в ядрото на съзнанието и … само за миг света загуби очертанията си …  Повече никога не изпусна контрола над гнева си. Никога, нито за миг.

Вече крачеше уверено … всяка крачка я отвеждаше все по-близо до изхода.

Завой. На ляво.

Още един …  тишина … отново на ляво ….

Наричаха го просто Лабиринта. Сигурно имаше и друго име, но всички го наричаха просто Лабиринта. Всички, от първия си ден чуваха за него, но само тези които го бяха преминавали знаеха какво е. Имаше много слухове. Единственото сигурно беше, че всеки може да влезе в него. Всеки, във всеки един момент можеше да поиска да влезе и щеше да бъде допуснат.

Беше изпитание. Беше последното истинско изпитание. Мнозина имаха силата, не малко имаха и познанието, но само тези които го бяха преминали можеха да твърдят, че ги владеят, а не просто ги използват. Това беше истинското изпитание пред истинските Магьосници.

Нов завой … този път на дясно …

Стените бяха от най-обикновен сив камък, от който беше изградената цялата крепост. Нямаше нищо специално.  Тя не виждаше нищо специално. За какво беше цялата тайна и загадъчност? Каменен коридор и мрежа за страх? Тя започна постепенно да се отпуска, дори си позволи лека усмивка … оранжевото сияние покрай нея започна да избледнява …

Разклонение … на ляво …

Нещо я спря … опита се да направи крачка на пред … не ставаше. Напрегна силите си … нещо не беше на ред … нещо липсваше … Тогава го забеляза … оранжевия блясък край нея се беше стопил. Гневът и беше все така под контрол, но … не … гнева и вече не беше с нея … Опита се да направи крачка на зад, но не можа … беше … Залепнала? Опита се да помръдне ръце, но не се получи. Усети как я обзем спокойствие …

„Спокойно. Всичко ще се оправи.” – мислите и нашепваха спокойствие. Нямаше за какво да се притеснява …

Нещо и нашепваше, че има нещо не редно в цялата картинка …

„Само паяжина. Няма смисъл … Трябва да се успокоя … да се отпусна … ще премине”

Толкова приятна тишина … и тъмнината … нямаше за къде да бърза … можеше да си почине …

Тръсна глава.

Усмихна се злобно.

Разумът и се избистри под волята и.

Силата и се надигна.

Докосна мрежата, която я обграждаше, много леко … само колкото да я усети, но това и стигна. Усети как силата и се стопява в невидимите нишки на това край нея. Знаеше този тип заклинания.  Нямаше да може да го разкъса … поне не директно.

Отпусна се. Затвори очи и се протегна на вътре. Достигна силата си … потърси спокойствието в морето от магия вътре в нея. Знаеше, че дори да изразходва всичко с което разполагаше, няма да и стигне за да разкъса това, което я обграждаше. Беше качествено направено. Пое малко от сиалта си и постепенно я освободи, без да прекъсва връзката със мисълта си. Остави силата си да се разтвори, а с нея и съзнанието и … видя цветовете …

В главата и се оформиха цветоете и формите на заклинанието. Без да губи връзка със силата си освободи още малко от нея … формите се проясниха … силата и се разтла като капки вино в чиста вода … видя обгръщащите части, тези които отнемаха силата и, но те не я интересуваха …. бавно се плъзна на вътре … под изцеждащата обвивка … използва магията си за проводник на съзнанието и още от сиалта си … намерия ядрото на формата  … видя формите … успя да разгледа заклинанието. Видя възлите и ключовите точки. Усмихна се в този нереален свят на собствените си мисли и представи. Протегна се към морето от магия в нея и го стовари върху заклинанито … усети го как се разпръсна пред този напор.

Отвори очи. Нищо не я задържаше.

Усмихна се. Само беше чувала за този вид магии – изцеждащи силите на този върху, който се стоварят, неутрализиращи силата и поглъщащи я. Лабиринтът и се стори по-интересен.

Гневът и се завърна по команда, но този път не заискри около нея. Не, този път тя го пусна на няколко метра около нея, разпиля го тънко, колкото мисъл и крехко, колкото снежинка … всяка магия би го прекършила … и точно това искаше. Тишината на коридора приветства звука от стъпките и.

Следва продължение …

Слушаи ме …
Чуй гласа ми и го следвай …
Не мисли … следвай думите ми … остави ги да рисуват в съзнанието ти … остави ги да проникнат в собствения ти свят и да го изрисуват така, както само те могат…

Виж …
Виж тъмнината … безкрайната тъмнина …
Не мисли … гледай … остави тъмнината да рисува … остави я да те завладее, така както само тя може

Усети …
Усети моята топлина …
Не се бори … усети топлината ми в този свят изграден от моите думи в твоята глава …

Ето го кръга от светлина … Ти стоиш там в средата …

Тишината … тишината на собственото ти съзнание …
Само думите които изграждат този свят …

Отвъд кръга има само безкраен мрак …

В кръга от светлина … само 1 роза … роза която нежно гали босия ти крак …
Навеждаш се да я вземеш … вдигаш я и я помирисваш… притваряш очи …

Усещаш лекото докосване на 2-ра … и на 3-та … скоро пода е покрит с цветчета… малки … красиви … нежно галещи босите ти крака … Тишината е непроменлива … постоянна …

Само докосването на листчетата и … ръката на рамото ти … ръката спускаща се по тялото ти … нежно галещата ръка … докосването на устни до врата ти … нежното … докосване …