Бавно и постепенно времето отминава …

От време на време, заровен в това което правя – работа, социални ангажименти и дори почивка … ме избива да си хвана раничката и да се помотам на стоп из България. Ей така, къде целно, къде безцелно …

Този път си избрах да свърша малко работа по Anavaro.com … и по-точно да го поизчистя физически, да му сменя термопастата … и други такива неща. Наще нямаше да ги има, за това и не бързах да стигна …

Напълних си новата раница (за която още един път благодаря на Васи) и след нощната се насочих към Ботевградско шосе – изхода за Варна. В 08:23 бях на изхода и започнах да махам …

Има нещо много приятно в почти безцелното стопиране … без бързането и напрежението да стигнеш. Без да се притесняваш, ако повървиш 3-4-5-6 километра … във слънчево и едновременно с това прохладно временце.

Първият, който ме качи, беше някакъв много приятен тип, отиващ към някакво село край Ловеч да прекара малко време с жена си дъщеря си, с него в приятни разговори стигнах до Стрелките (това, за тези, които не знаят, е в края на софийската част от магистрала Хемус). От там повървях известно време, може би около 20 или 30 минути, възползвайки се от хубави функции на телефона ми, като Skype и twitter, докато не ме взеха 2-ма образи, насочили се към Плевен по принцип, но първо смятащи да спрат да хапнат на сръбската скара покрай с. Български извор, което си беше добре дошло за мен, защото имах нужда да ударя едно кафе.

Там от страни има много яко заведенийце … или по скоро капанче, дръпнато зад магазина за месо и изтеглено леко на горе в гората. Не, че кафето им беше толкова добро, но пък сервитьорката беше много разговорлива, а и сладичка … За 20-те минути необходими ми да си изпия кафето беше много приятна компания … мисля, че се казваше Мария или Виктория … колкото съм ужасен с помненето на имена … Двамата младежи, които спряха за хапване ме метнаха до разклона за Плевен, от където, след малко чакане ме взе един тираджия.

За първи път ми се случи – още преди да се кача, човека ми даде няколко вестника да си сложа под обувките, за да не цапам. Самата кабина беше безупречно чиста, имаше си дори ароматизатор с някакъв много приятен аромат. Приличаше на дом на колела. Човека се оказа от Димитровград (мисля) с двама сина, единия от които (по-големия) също кара от време на време, а по-малкия учи и работи. В сладки приказки и след още 1 спиране (за него за цигари, за мен за кафе), стигнахме до Търговище, където трябваше да натовари чаши от завода на ШишеДжам за Италия. Мен ме остави на кръговото при OMV да си махам за към Варна …

След няма и 15 минути извадих късмет – две момчета от Троян (май), се прибираха към Варна. Учели в морско и се възползвали от вече отминаващите празници, за да се приберат до вкъщи … и аз ги използвам да ме закарат до нас. Почти буквално – спряха ме на пазарчето пред нас.

Много е странно усещането да се прибереш у дома. Особено когато няма никой в къщи … спокойно … мирно … само аз и котьо (който не знае – имам котка), който разбира се за добре дошъл ме надъвка.

Вечерта ме поканиха да прекарам следващата вечер при … една моя тръпка (тя ще се познае), но не можех, тъй като Anavaro наистина имаше нужда от хардуерно почистване, а никак не исках да го правя на заспала глава вечерта … за това и не можех да тръгна още в понеделник вечер (все пак пътя беше почти 700 км на обратно), за това го отложих за вторник.

(тук камерата се замъглява и се появява надпис “Вторник сутрин 08:00″)

Реших, че ми е време да се изнасям, за това седнах да си изпия запасите от кафе и да си изям на баба баницата (която си бях взел от нея вчера). Тук ще се отклоня за момент и ще споделя, че направих грешката да си пусна сутрешния блок на ьТВ … 15 минути по-късно ругаех в празния апартамент …

В 09:03 затворих, заключих, и се изстрелях към изхода на Варна … не чаках дълго, преди да ме вземе един доставчик на лекарства, отиващ към Шумен …

На Шумен имах възможността да се насладя на природата и да се поразходя … докато не ме качи много приятен типаж. Който си беше директно за София (жалко, че аз трябваше да сляза 60 километра по-рано). Агроном по професия … разговорите през тези 4 часа бяха много увлекателни и наистина интересни. Говорихме за какво ли не. Намазах 2 кафета … По този повод – не знаех, че в OMV сервират кафето и чая толкова изискано (поне в OMV-то в което спряхме).

След поредната разходка от 40 минути се качих за около 2 километра в една Лада 7-ца (ония с квадратните фарове), след което за следващите около 70 километра се качих в един ТИР превозващ химикали … (докато шофьора мълчеше ми даде възможност да си припомня химията (да кажем – защо стабилната молекула на кислорода и водорода са с 2 атома, а водата е H2O). После се прехвърлих на един микробус за последните 25 киломтра и благополучно стигнах в 17:30 на 700 километра от началната си точка …

Съжалявам, че последната част от пътуването ми е толкова тайна, но се налага да пазя някои подробности за себе си и за хората, които ме познават.

Както казах по-рано: има някаква много блажена красота в това да се разходиш из България. Да се поразходиш край пътищата или да разглеждаш околността … за мен това е … почивка … 1200 километра за 3 дни … почивка от класа за мен …

Ето ви и малко снимки – Първите 2 на пораженията от котьо, а третата от OMV и кафето което за първи път получих така…

Ваш,

Lucifer

Искам да благодаря на @Vasvalch, че ме покани за играта. Моля, ако ви харесат моите пътни приключения да ударите един коментар и едно гласче в Свежо.

Аз съм върл стопаджия …

Защо?

Защото ми харесва. Не не си мислете, че нямам пари за да си взема автобуса или влак … но там няма тръпка. Няма тръпката от усещането на свободата около теб, когато сте само ти и пътя ширнал се пред теб, няма я тръпката на синьото небе и жаркото слънце или на виещият вятър и дъждът, опитващ се да те измие от пътя по-който крачиш. Няма по прекрасно усещане от зова на далечното място, към което си тръгнал, нарамил само раница с най-необходимото и желание да стигнеш.

Никога не бързам в такива дни …

Никога не бързам, защото не можеш да бързаш на стоп, но можеш да се насладиш … можеш да чуеш повика на пътя по-който крачиш … да се насладиш на зова, който ти обещава приключения не само като стигнеш, но и докато бродиш по него. Можеш да усетиш повика дори в тялото и душата си … тънкия зов на несигурността, която ти обещава само едно – “Ще ме помниш! Ще помниш всяка секунда с мен … Ще помниш и жегата на палещото слънце и студа на бурите през които ще вървиш.” И всеки път се усмихвам и тръгвам …

Прибави и хората, които срещаш …

Защото, колкото и да е мамеща песента на пътя пред теб, пътуваш с и благодарение на хора. На добри хора. Понякога темерути, понякога не възпитани, груби или дори опасни, но някъде в тях има добро, дори частичка, която ти се притичва на помощ. Всякакви чешити са ме качвали и всякакви чешити съм опознавал, но винаги съм стигал.

На стоп …

Мога да кажа, че съм обиколил голяма част от България на стоп. Пътя между Варна и Бургас го знам на изуст. Варна – София – също … Но съм обикалял и други дестинации … и то без по важна причина, от това да искаш да по пътуваш по пътищата родни на България … Няма да забравя как в една от редките почивки на старата работа, отидох да пия кафе във Велико Търново … Или странните птици които са ме качвали …

Всякакви образи са ме возили, пътувал съм и във всякакво време, но знаете как има отделни моменти, които изскачат живо в паметта ти …

Попадал съм на всякакви образи. Имал съм култови изпълнения.

Едно от най-забавните беше, при едно от честите ми пътувания до София. Точно след магистралата, преди 5-ти километър на Шумен. Бяха ме свалили, защото човека продължаваше по друго отклонение (мисля че пътя там води до Айтос/Карнобат) и малко след мястото ми на слизане беше застанал патрул. Бях тръгнал малко късно и ме беше понапекло слънцето, за това се приближих до полицейската кола. Научил съм от тези си пътувания, че ако подходиш с усмивка, рядко ще ти откажат. Усмихнах се на униформения, който чекалеше на радара и го помолих за вода (жажда, какво да се прави), тъй като не знаех след колко време ще стигна до населено място, а този път не се бях подготвил както трябва. Човека ми подаде една бутилка и се заприказвахме, докато почивах:

- На къде така?

- А към София съм тръгнал.

- На стоп? До София? – сякаш не му се вярваше.

- Ми да! Ей го къде е, до довечера съм стигнал.

- Ти си луд, мойто момче. – И се усмихна някак развеселено. По пътя покрай нас минаваха автомобили, в един момент полицая вдигна палката и отби някаква кола, отиде до нея и ме изуми. – Добър ден, Сержант ЕдиКойСи. Стопаджий взимате ли? …не? Документи за проверка!

Останах изумен. Провери го и го пусна да си ходи, като ми смигна отново със весела усмивка. След 2 минути спря следващата кола. Пак същата процедура – “Добър ден, Сержант ЕдиКойСи. Стопаджий взимате ли? … не? Документи за проверка!”

На 6-тата или седмата кола явно му отговориха с да, защото ме привика да се качвам. Не очаквах такава помощ и ми беше много забавно.

Имал съм и ужасяващи изпълнения, които обаче са ми носили такова чувство че съм жив, че няма на къде …

Малко преди да получа предложението за настоящата си работа си работа и да се преместя в София, бях дошъл за да си почина за 2-3 дни (да много добре знам как звучи, но аз си почивам в София). Вечерта преди да тръгна, времето се развали и се изви лятна буря. Разбирайте проливни дъждове, ураганен вятър, гръмотевици … но това не ме спря, дори не намали желанието ми да си тръгна на стоп. И така в 08:30 бях на Ботевградско шосе, наметнал раница в която беше прибран лаптопа ми и с дъждобран над нея.

Дъжд! Вятър! Буря … един малък ад.

Най-странното?

Чувствах се жив! Проклинах бурята и се смеех с глас докато махах облечен като герой излязъл от някой филм от типа на “Знам какво направи миналото лято”. Забавлявах се с дъжда, който полагаше всички усилия да ме измие от пътя и вятъра, който се опитваше да ме издуха. Смеех се … и се чувствах ЖИВ! Пътя беше пред мен. Разстояние от 520 километра (както се оказа трябваше вечерта да съм на работа). Някога изправяли ли сте се срещу буря … срещу природна стихия устремена и гневна? Усещали ли сте налудничавата усмивка, която сама пониква на устните ви и смеха който иска да изскочи от гърлото ви? Не смях на забавление … а другия смях … този на безразсъдното желание да победиш … въпреки всичко … или заради всичко … пътя беше страшен – 4 часа до стрелките … но си струваше всяка секунда на дъжда, всеки повей на вятъра … струваше си и не бих се отказал от това пътуване.

Имало е и откровено странни.

Аз винаги пътувам въоръжен. Винаги с поне 1 нож поставен на място което мога да достъпя за отрицателно време … 3 пъти ми се е налагало да го вадя, нито веднъж да го използвам. Няма да забравя първия път …

Прибирах се от София и отново на Ботевградско ме качи кола с временни номера.

Не помня шофьора. Помня, обаче че от раницата ми стърчеше подаръка ми от една приятелка – нагайка (камшик за езда). Още с качването си, шофьора ми каза, че може да ме хвърли само до околовръстното, което си е напълно достатъчно за мен – от там движението е по натоварено и всички са горе долу в моята посока. Качих се и потеглихме … наближавайки обаче, шофьорът направи следното предложение, което ме хвърли в тъч:

- Мой … Ще те метна до магистралата, но при едно условие …

- Какво?

- Искаш ли да ти направя свирка?

- Моля? – ножът беше преместен за части от секундата от джоба на раницата в чорапа и канията беше разкопчана – Не!

- Сигурен ли си? – не се отказваше. – Втори път такова предложение може и да не получиш …

- Не, благодаря! – тук е момента да спомена, че освен нагайката, в раницата ми имаше и достатъчно “екипировка”, все пак се връщах от “ПОЧИВКА”.

- Ама сигурен ли си? – започна да ме гледа странно … ръката ми се плъзна към ножа – Няма да се притесняваш …

И тук хвала на нашата полиция, която ни пази – от караулното на околовръстното се протегна палка. Докато колата намали и спре бях слязъл и офейкал ….

Никога не са ме плашили пътищата … никога не съм съжалявал, че съм тръгнал на стоп. През последните години, като ме “стегне шапката” и времето не е нетърпимо, мятам лаптопа в раницата и тръгвам на някъде. Не е важно къде ще стигна, важното е да по бродя по пътя … да усетя повика и да задоволя желанието да го последвам, за да ме отведе до някъде … дори не е важно до къде … важното е да има път … да вървиш напред за да видиш какво има след следващия завой. Дали ще видиш планинската красота на наредените в ниското земи, при излизането от Ришкия проход  или зеленината и приказното усещане на онова ресторантче някъде след Търговище или Омуртаг. Дали ще е красотата на полетата покрай магистралата София – Пловдив … или да видиш скупчените в планините облаци, които ти предвещават буря … Няма друго усещане, като това да си на път.

В края на едно пътуване, попаднах на човек който ме разбира и ще се опитам да го цитирам по памет:

“Слушай сега – аз имам фирма, с хубави приходи, имам апартаменти и имоти, и за себе си и за синовете си. Те въртят бизнеса и успяват… Аз пътувам. Карам ТИР, не защото ми трябват парите, а защото не мога да остана на едно място … сякаш пътя ме привлича да тръгна по него!”

Последвайте своя повик на своя път … и не се предавайте било пред бурите, нито пред разните типове, които ти идва да намушкаш …

Ваш,

Lucifer

P.S.: Само искам да ви дам няколко съвета за пътуване на стоп:

1. Не бързайте. Не можеш да бързаш на стоп. Зависиш от други за това го давай спокойно.

2. Усмихвайте се винаги. Усмивката кара хората да ви виждат като по малка заплаха.

3. Изберете си подходящи дрехи. Ако дрехите ви са твърде парцаливи, всеки ще ви подмине, ако са твърде хубави, ще се чудят защо, по дяволите, стопираш.

4. Внимавайте! Хората може да имат нещо добро, което да ги накарало да спрат, но не значи че са добри.

P.P.S.: Мога да разказвам още много случки, и ако имате желание ще го направя друг път …