Какво биха били доминиращите без подчинените?
от Lucifer на Mar.27, 2012, под BDSM, blog, личниОще в началото искам да кажа, че разглеждам това от чисто теоретична гледна точка. И разсъжденията ми са си чисто мои, не твърдя че съм специалист и разсъждавам просто, като човек, който по една или друга причина знае за какво става дума.
В неделя бях на срещата на форума в Пловдив. Прекарахме си добре, много приятно. Имаше си дозата заяждания с Цецо, но по-скоро и от двама ни бяха малко повече по навик и защото се очкава отколкото от нещо друго (започнал съм май да одъртявам и аз, но това е друга бира). В бара после Цецо обаче спомена много интересн въпрос поставен във форума от една девойка. Ще потърся точната дефиниция и ще я сложа, но както той го представи въпроса е бил точно „Какво би станало с доминиращите без подчинените?“
Нека обаче го перефразирам. „Доминиращ“ и „подчинен“ не обхващат всички нюанси, а точно нюансите са това, което ме интересува. Нека вместо „доминиращи“ използвам английското „Top”. „Top” се използва общо за този който е „отгоре“ в дадена ситуация. Била тя B/d, D/s или S/m. Говорил съм за тези съкращенийца в поредицата „Извратеност for dummies”. Докато съответно общото за висчки в подчинена рола в тези отношения се нарича “bottom”, като тук отново има цяла група нюанси, поведенчески фактори.
Всеки един от нас по различен начин дели хората с които се среща и в зависимост от това го харесва или не. Признаците по които най-често аз класифицирам хората от горната страна на нещата са отговорите на няколко прости въпроса: „Какво е за тях BDSM?“, „За какво им служи?“, „Какво практикуват?“. Както и още много „признаци“ по които се опитвам да класифицирам различните „Tops“. Защото човек за който BDSM е игра в спалнята, която му служи за разнообразие в секса и се изразява в завързване на партньора, се различава от тези за които BDSM е скрита страст, която не смеят да признаят пред постоянната си половинка и налага да кръшкат за да удовлетворяват желнието си да се почувстват специални, като карат някое подчинено създание да ги нарича „Господарю“, докато им сервира пиене по едната каишка на врата.
Навлизам в толкова детайли, в опита си да бъда по-ясен. Защото BDSM и взаимоотношения, като цяло, за всеки един от нас означават нещо различно. И макар понякога гледните ни точки да съвпадат, няма двама индивида, независимо от коя „страна на камшика“ са, за които нещата да са еднакви. За това ще се постарая да изразя собственото си виждане.
Какво би бил някой като мен, ако в някакъв момент изчезнеха подчинените?
Това е чисто теоретична ситуация и ще я разглеждам като такава. Всеки от нас има своите малки мрачни нужди. Нужди и желания, които в повечето случаи можеш да контролираш. За някои това е алкохола, за други – наркотиците, за трети – хазарта. За мен – насилието. И макар да имам предвид насилието по един много специфичен и доброволен начин, ако не мога да си получа дозичката, то започвам да я търся по друг начин.
В един свят без bottoms, тези за които BDSM е само игра или фантазия, може би ще успеят да се спасят. Да намерят някакво спокойствие отдавайки се на ванилата и отказвайки се от тези си влечения. Дори тези, за които е избиване на комплекси, ще намерят някакъв друг начин.
Но ще останат „наркоманите“ без избор.
Такива, за които проявата на насилие в леглото, над партньор, който го желае и приветства е толкова много неща: освобождаване, грижа, близост, дори нежност и израз на съкровена привързаност, колкото и странно да звучи. Защото човека, който с желание приема това, ти е много много скъп …
За тях остава едно единствено нещо – да спрат да функционират нормално в това, което наричаме общество. Знам, че за някого ще звучи странно, но реално погледнато е това …
Защо да спрат да функционмират, ли?
Ами лесно – има два пътя по-които това желание за насилие ще избие. Това е нещо, което се поддава на контрол, но рано или късно не издържаш и става по-силно от теб. И когато загубиш контрола над тази мрачна част от теб, тя или те насочва срещу себе си или срещу другите…
Автоагресия … автосадизъм …
Имаш нужда да причиниш болка … да стовариш агресията си върху някого, но няма никой край теб или си задържал достатъчно от себе си за да не искаш да нараниш невинни и нежелаещи, за това я насочваш към единственото създание, което можеш – теб самия. Самиразрушителни желания и мисли.
И момента отминава и за малко пак си ти … и мрачното желание го няма за момента …
Агресия и насилие …
Другия път по-който може да избие. Беззащитни … не желаещи жертви. Липса на контрол … с единствената цел – да си получиш дозата насилие … да освободиш напрежението, което се е натрупало в теб … да излееш мрака … и желанието.
Какво биха били доминиращите, без подчинените?
Рано или късно биха се превърнали в животни … дали саморазрушващи се или рушашти всичко около тях е без значение.
Но въпроса, който ме интересува е – какво ли биха били подчинените без нас?
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Секс или интимност?
от Artemis на Mar.23, 2012, под Гости, лични, социални
Напоследък се чудя защо е по-лесно да спиш с някого, отколкото да създадеш близост с него? Намираш някой, харесва ти, усещаш привличане – прибираш се с него. На другия ден продължаваш все едно няма нищо. Или пък започва да се случва нещо – излизате на кафе, вечеря, разходка… И изведнъж осъзнаваш, че прекарваш по 6-7 часа на среща с човек, с който всичко е ОК, няма напрежение за разговори и закачки на тема секс, и двамата знаете, че не излизате като приятели. НО! Не можеш да се отпуснеш, не можеш да го хванеш за ръка, не можеш дори да си помислиш за целувка в края на вечерта. Напрежението е прекалено голямо. Това не е просто секс. Това е близост.
Все по-трудно ми се струва да приема близостта за първото нещо, което трябва да се развие в една двойка. Кофти опит, да. Веднъж да случиш на еректилна дисфункция и после не можеш да си помислиш да изчакаш дълго преди да спиш с някого. Просто нямам време за губене. А и след като има привличане, защо трябва да го превръщаме в розов слон в стаята? Сексът не е табу. Сексът, за съжаление, е по-лесното, което можем да дадем. Близостта, обаче, изисква усилия. Интимността е следствие от време, взаимен интерес и компромиси.
Интимността изисква да разкриеш себе си, да позволиш на другия да види слабостите си и да му дадеш възможност да те нарани. Понякога ти нараняваш, понякога те нараняват. Затова и сякаш бягаме от интимността.
А всъщност понякога се получава така, че една конвенционална дълга връзка дава по-малко интимност от взаимоотношения, които са се развили бързо и непланувано. Вероятно защото са започнали без очаквания за феноменалност, без игри и преструвки. Човек се отпуска, когато не чувства необходимостта да се доказва. Все пак, вече си правил секс с този човек, всичко останало трябва да е по-лесно. И понякога е.
Интимността е плашеща. Свикнали сме със стерилните отношения – с колеги, роднини, приятели. По-лесно е да ги пресъздадем и във връзките си – да чакаме определен срок, за да направим конкретно признание, крачка към нещо повече, да споделим страхове и тайни, да прекараме два дена заедно. Интимността иска много повече усилия от наша страна. А ние сме егоисти – искаме само да получаваме.
| Tweet |
|
Парче от мисли …
от Lucifer на Mar.01, 2012, под blog, misk, лични
Винаги съм се гордял с това, че се владея достатъчно. Че успявам да осмисля действията, усещанията си, а в повечето случай, дори и чувствата си … успявам, защото не спирам да го правя … обмислям всеки импулс преди да му се отдам. За това и твърдя, че съм скучен. Повечето от бившите ми могат да го потвърдят (и за преосмислянето и контрола над първичните емоции, така и за това че съм скучен), някои дори са се опитвали да изкарат първичното в мен …
Това обаче изисква енергия … изисква ментално съсредоточаване, което ме изтощава … изтощава възможностите ми да мисля, да осмислям и най-вече да продължавам да се държа под контрол. Винаги съм твърдял, че най-добре работя под напрежение и натиск. Това е така, защото успявам да се фокусирам и да взема решеняита си …
Какво става обаче, когато, като сега, просто не са ми останали сили за тази гигантска мисловна физ зарядка?
Какво става, когато сам нямам сили да се сдържам?
Ярост …
Винаги тя ми е помагала … подпалвал съм цялото си съзнание със пламенната и изгаряща ярост. Не към нещо или към някого, не към света или противниците и враговете ми, не дори към самият себе си. Просто безпосочна ярост, насочена на всякъде и на никъде … нещо като последен двигател енергия за умореното ми съзнание … винаги бушуваща … винаги искаща още … Огъня в мен …
Но какво ли лежи отвъд нея?
О … какво лежи отвъд нея …
Друга ярост … не изпепеляваща … не изгаряща … не клокочеща и беснееща … не …
Друга ярост …
Спокойна и целеустрмена ярост … тиха … клокочеща … шепнеща, вместо да е крещяща … не насочена към някого или към нещо … просто стояща там и захранваща остатъците от всичката мисъл и рационалност, която се крие в моето съзнание … Ярост, която не допуска да се отпусна … да спря … да се откажа …
Тънък шепот сред кресчендото на надеждите, мечтите, страховете и съжаленяита ми, който нашепва едно единствено нещо … отново и отново … без спир, като една непрекъсната мантра …
На пред и на горе! На пред и на горе! Напрединагоре! Напрединагоре, мизернико! Не поглеждай на зад. Не спирай! Не съжалявай! Напред и на горе.
Защото наистина, единственият път, който всеки от нас може да поеме е само на пред и на горе! Няма място за откъз … няма място за съжаления или съмнения … Всеки от нас има своите стени и прегради … своите пречки … но без целта от пред, нямаме нищо.
Всеки един от нас е изправен пред хиляди избори … но най-пагубният, който много от нас правят е да се откажат и да се понесат по течението, защото то им дава сигурност. Да се поддадат на страха от неизвестното, който изяжда всеки от нас и ни кара да зарежем мечтите и надеждите си … Обвинявайте, когото искате, но най-често сами сме си виновни за това, че не сме постигнали всичко, което сме могли от този живот … и аз специално нямам намерение това да е последното ми съжаление …
Да се страхуваш …
Да съжаляваш за стореното …
Да искаш …
Да мечтаеш …
Всичко това е безценно … всичко това ни прави това което сме … но не може и не бива да ни спира да постигнем, това което искаме … всяко едно от тези … усещания може да е нашата спирачка … но трябва да е нашата искра … нашето желание да ги постигне …
Да надмогнеш страха …
Да продължиш въпреки съжалението … или заради него …
Да искаш … и да мечтаеш … докато се опитваш да изпълниш мечтите и исканяита си …
Не бива страха да спира стъпките ти напред … или съжалението да те кара да се отказваш … не бива да заместваш действията си с искания и мечти …
И точно този шепот на тази тиха и спокойна … целеустремена ярост е това което ми показва пътя … не ме оставя, дори когато всичко друго се е изчерпило …
Мога само да се надявам, че и вие си имате по едно такова … гласче … само се надявам да е по … конструктивно от мяота спокойна ярост …
И само на пред и на горе!
Защото … наистина няма друга посока …
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Какво правим със свободата, която имаме?
от Lucifer на Jan.18, 2012, под blog, misk, лични, социалниПреди около 2 седмици Малкия PRинц – Боби се избъзика в Twitter, че ме е видял да отивам на блогърски. Това е есето, което ме накараха да напиша на следващата седмица. Днес видях, че оценката е излязла, за това смятам да го споделя с вас. Ще се опитам да не го променям много, но има нужда от развитие, просто на ръка не ми се пишеше. Отвикнал съм.
Свобода …
Свободата да твориш, работиш и да се развиваш. Свободата, която имаме, но и която нямаме, защото сме свободни само в границите на обществото в което живеем. Свободата да мечтаеш за това, което желаеш, но само ако е морални обществено допустимо. Свободата да бъдеш това, което искаш, но само ако е в обществените норми.
Всички ние сме свободни … и всички сме роби.
Модерното общество се гради върху свободата, то ни дава свободата да работим и творим за себе си. То, обществото, пази свободите ни, ограничавайки, дори понякога възпирайки, закона на джунглата . Дава възможност на “слабите” да оцелеят (социални помощи, здравеопазване, законност), помагайки им да намерят своите сили и да развият талантите си. В един идеален свят, това би било най-великото благо, но за съжаление не живеем в такъв. За съжаление, в днешния свят, свободата се бърка със свободия и благата на обществото ни се израждат в проклятие. Има цели прослойки, които съществуват на социалните помощи, отпускани от това общество, не защото нямат работа, а защото смятат, че обществото им е длъжно, само защото са част от него. Обществото, което ти дава свободата да се развиваш и работиш, иронично ти отнема тази свобода, налагайки своите правила – закони и разпоредби, границите, данъци и може би, най-вече морал, налагайки какво е правилно или не.
Всеки един от нас има своите мечти. Всеки от нас ги преследва. Всеки от нас е свободен да мечтае и да иска да постигне мечтите си – всеки от нас е свободен да лети … стига полетът му да не противоречи на обществото и морала. Тези велики освободители и тирани. Всеки от нас е свободен да мечтае за любов, но когато тази любов не е “обществено прилична”, например: еднополови двойки, двойки с голяма възрастова разлика, а до скоро (на места – и все още) и двойки от различни раси, бива заклеймен, на моменти дори наказан от същото това общество, което му дава правото да е свободен,
Ние сме това, което сме. Нищо повече, нищо по-малко. Имаме свободата да сме това, което сме, но само до момента в който се сблъскаме с неразбирането, с неприемането и по-лошо: нежеланието за приемане и разбиране, в хората срещу нас. Имаме свободата да сме това, което сме, но я отказваме на другите. Ние, всеки един от нас, отказва някаква свобода на другите (дискриминира): дали ще да са с друга сексулана ориентация или със странен фетиш, дали ще са от друга социална категория или от друг етнос. Поради тесногръдие, глупост или дори заради вътрешна борба, отказваме свободата на другите, докато изискваме и настояваме за своята.
Какво правим със свободата, която имаме?
Борим ли се за нея или се отказваме от нея? Дали я въздигаме на пиедестал или я потъпкваме?
Ние притежаваме част от собствената си свобода – онази само малка искрица със самите нас, която ни определя. Но по-важното е, че държим свободите на другите в ръцете си и не трябва да смачкваме техните, опитвайки се да сграбчим своята.
Аз останах достатъчно доволен от това как се получи. По принцип съм отвикнал да пиша толкова дълги неща на хартия с химикал (дори ръката ми на моменти се схващаше), но си мисля че се получи приятно. И при оценката, която получих …
Ваш,
Lucifer
Снимка: http://www.flickr.com/photos/ad_studio/
| Tweet |
|
Неделно нищо …
от Lucifer на Jan.14, 2012, под blog, личниПонякога нещата се нареждат, понякога не … а има преиоди в които хем се нареждат, хем не … всичко е странно и смесено. Може би мога да го отдам на това, че съм недоспал и серотонина в мзъка ми е малко или на умората и бавно напредващата депресия, но седейки сега в автобуса, пътувайки към работа, не мога да не се запитам „Why, THE FUCK, се занимавам с всичко?”. Предполагам, че като се наспя едно хубаво, този въпрос няма да стои на дневен ред, защото смисъла ще изплува от отдавна потопените в умора кътчета на ума ми …
Понякога ми се иска да не бях такъв. Да ги нямаше тея mood swings, когато съм изморен и да не си задавах екзистенциалните въпроси, които тровят умореното ми съзнание … но за съжаление не става. Всъщност нямам причина да се разочаровам и да губя смисъла на нещата, защото всичко се развива благоприятно за мен, но понякога наистина ми се иска да мога да се предам и да не се опитвам винаги да владея ситуацията, да се оставя по течението и да се оставя на живота да ме понесе … колко по-лесно би било … но някак не ми се отдава … дори когато сякаш нямам сили да стискам Живота в мъртва хватка, опитвайки се да се наложа, все от някъде намирам резерви … резерви за които самият аз не знам, може би за това и са ми странни тези, които се оставят по течението … които са изпуснали юздите на собствения си Живот и се носят на където ги отнесе.
Не мога така. Винаги съм твърдял, че има начин да се направлява това което се случва. Дори да се наложи да хвърлиш всичко, което имаш … дори да е напразно, поне ще знаеш, че не си се дал без бой. Не си се понесъл по течението. Някак си не разбирам хората, за които „Така ми било писано” е оправдание. Майната му на писаното. На мен може да ми е било писано всичко, но знам че каквото съм постигнал, съм го постигнал драпайки със зъби и нокти. Винаги съм смятал, че наистина е по-добре на края на земния си път да не съжаляваш за твърде много неща, които е можело да направиш или да се чудиш какво би станало, ако нещо не се е случило по този начин. Лично аз не мисля, че бих съжалявал за много от нещата, може би само за няколко неща, които е можело да направя по на време (например да тръгна след някого, кокгото оставих да си тръгне без да му кажа … ), но няма значние … стореното – сторено.
Понякога, в моменти като този, когато наистина имам нужда от малко повече почивка … когато съм на края на физическите и психическите си сили, ми се иска да съм малко по-просто устроен. Иска ми се нещата да бяха прости покрай мен и да не се налагам да полагам толкова сили за да се боря със самият себе си … само за да бъда себе си.
Понякога просто трябва да напиша това, което ми се върти в главата и да го споделя със света, дори да е несвързано, дори никой да не разбере, самият акт на това, че е там някъде … написано и го има, ми помага да не ме притиска толкова силно.
Дори аз имам своите демони, а такива излияния са моят начин да се преборя с тях.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
8 неща, които … ама друг път!
от Lucifer на Nov.09, 2011, под blog, misk, лични, социални
От сега искам да вметна, че сигурно този пост ще предизвика много хейт и към мен ще полетят разни думички, сред които глупак, наивник и конформист ще са по-меките.
Става дума за един пост, който се появи вчера из социалните мрежи и предизвика не малка полемика в twitter – 8 неща, които може да направиш за да си активен … Честно казано в началото прескочих материала, защото ми се стори поредното утопично бръщолевене, но когато хора чието мнение уважавам в twitter, започнаха да се изказват по него, реших да го прочета.
Леле, леле, леле!
Думата която се открои, поне за мен, по повод материала бяха: хипарщина. Позволете ми да не се съглася – хипарщина е много мека дума. Съгласен съм, че всеки има право на гледна точка. Съгласен съм, че всеки има право на възгледите си, за това и си позволявам да изкажа мнението си върху техните. Аз работя от 16 годишен. От 16 годишен знам каква е цената на парите. Но все пак нека започна точка по точка, като от сега казвам, че не съм против това хората да защитават собствените си права. Не съм и против твърдението, че понякога правата ни се нарушават от големите институции. Но все пак, една такава утопичност … каквато се носи от поста би довела до разпад на модерното общество. Съжалявам, но личното ми мнение е такова – нашето общество се гради върху парите и търговията. Те винаги са били двигател на прогреса и развитието и са подтиквали човешкия гений, па макар и с користни цели. Но все пак …
1. “Обърни внимание къде харчиш парите си.”
Разбира се, че знам къде харча парите си. Възпитан съм да го правя! Парите за мен винаги са били средство, а не цел. Аз ги ценя. На мен ми плащат в пари за нещо, което другите не могат. И аз давам тези пари за неща, които не мога ад направя. Колкото и да ми се иска – не мога да строя мебели, да си отглеждам храна или да си печатам книгите. Не, че ако ми се наложи не мога да се справя, но защо като има хора на които им се плаща за това, да не им платя? Все пак – на мен ми се плаща, защото умея нещо, което другите не, защо и аз да не платя за нещо което не умея? Не възможно е в модерното общество всеки да разбира от всичко. Аз бих се справил прилично добре на мястото на някой програмист или продавач, както и повечето програмисти биха се справили прилично добре на мое. Но например аз не ставам за стругар, фрезист или шофьор, както и трудно един фрезист или стругар ще се справи с моята работа. След необходимото обучение и двамата ще вършим сносна работа, но до там.
Колкото до идеята да живея в голяма къща с много хора – на това мога да отговоря само – bolocks! (всички гледали английско кино ще ме разберат) Аз съм леко асоциален … вие мене представяте ли си ме в къща с много хора … аз да … като сценарий от психотрилър. Особено, ако съквартирантите ми са по-социални и нахални …
2. “Щом харчиш по-малко, можеш да работиш по-малко”
И “Добре дошли” в едно дистопично бъдеще. Колкото и да ви се иска без работа и пари, трудно бихме вървели на пред. Да искам да имам свободно време, за да мога да си почина или да прочета някоя книга. Да искам да мога да попътувам и да аз съм върл фен на стопа, като начин на придвижване. Да имам приятели при които отсядам, но я погледнете по от далеч – а ако приятелите ви живеят в комунална къща? А какво става, ако всички пътуват на стоп? Скоро няма да има с кого да пътувате на стоп … Но как ще намерим парите, за свободата която искаме, ако не работим? Цялото ни общество е свързано в сложна система в което парите, колкото и да не ви се вярва са като хемоглобина.
3. Чети …
Да. Чети. Това е много хубав призив. Но нима с книгите които сте дали не насочвате нещата в грешната посока … няма ненужни знания. Но има неща, които и вие можете да прочете – Тим Харфорд и неговия “Икономист под прикритие”, дори фентъзи – Тери Гудкайнд и неговите правила са много добра философия. Насмешливата, леко цинична гледна точка на Пратчет, също не е лоша. “Параграф 22″ и 1984 са много хубави книги и показват как биха могли да се развият нещата. А Испанската революция и самоуправлението на градове и села не е най-добрия пример, защото дори тогава, отделното поселище е поставяло общите си интереси над индивидуалните, но нещата са били до толкова фрагментирани. Десетки малки правителства са разглеждали десетки малки въпросчета за десетки малки населени места … А за веганските готварски книги дори няма да споменавам.
Тъй като стана твърде дълго (една позната, за която писането е начин на живот винаги ми е казвала да се държа около 700 думи), ще претупам останалите 5 точки на бързо:
Аз не съм се предал. Не съм отстъпил – но за мен промяната започва в самите нас. Когато разберете какво имате и какво искате, тогава можете да давате съвети. Това към което се стремите ще доведе до анархия и разрушаване на обществото каквото го познаваме (като заради спора ще изведа тезата ви до екстремната и точка). Ще получим едно общество върнато към първобитно общинния строй. Едно общество зависещо от индивидуалните ценностни системи на отделните индивиди … Общество, което няма да е така единно и монолитно като сега, а ще бъде фрагментирано разединено … общество целящо оцеляване, а не развитие.
Да, съгласен съм, че текущата система има нужда от промени. Да, съгласен съм, че трябва да отстояваме правата си. Да, съгласен съм, че в момента има паразитни структури, без които бихме били по-добре. Но за това трябва постепенно еволюционно развитие, а не деволюционна революция. Трябва да променим бавно ценностната система на обществото, а не да го разрушим, за да съградим новото от Хаоса.
Това е моята гледна точка.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Ubuntu 11.10 … или a Slacker goes Ubuntu.
от Lucifer на Oct.15, 2011, под blog, geek time, лични
Наскоро се сдобих с нов лаптоп.
Знаете ме, че съм почитател на Slackware и цялата KISS философия и се радвам на прозрачността, която Slackware дава. За съжаление новия ми лаптоп използва nVidia Opitmus технология, която по принцип има за цел да оптимизира използваните ресурси и други бла бла бла глупости. За радост на цялата Linux общонст обаче от nVidia са излезли с съобщение, че Optimus няма да се поддържа от Propriety nVidia Driver-ите … Кофти тръпка за всички, включително за мен.
За моя радост има 2 проекта, които са се заели да “заобиколят” отказа на nVidia и са създали 2 продукта – Bumblebee и Ironhide. Лично аз предпочетох да използвам Bumblebee, като една идея по-стабилен. Тук дойде и първия ми сблъсък с проблеми – въпреки, че Bumblebee има някакъв вид инсталатор, който е OS независим, за да го подкарам под Slackware трябваше да се преборя с цяла група малки проблемчита – прекомпилиране на драйвери, нови Kernel Headers и други такива неща, с които наистина не искам да се занимавам и да ги правя при всяка смяна на Kernel или излизане на нови драйвери. За това реших да мина на OS за която има пакети. За мое най-голямо съжаление Slackware не е една от най-използваните OS. За това и се насочих към Ubuntu.
Първото, което осъзнах е, че трябва да забравиш за инсталацията от флашка … на 3-я или 4-я път захапа, а на 6-я или 7-я успях да го инсталирам. Инсталатора е направен цветничък и с ограничени функции (ще стигна и до alternate, спокойно). Направен е като за … полуидиоти, да не кажа като за цели. Функционалността му е ограничена и то много, но за това пък има звук по време на инсталация, и мишка и wi-fi. След като го инсталирах и си прехвърлих нещата от старата машина се заех да го поразгледам. Това беше преди около седмица, и бях с Ubuntu 11.04.
Добре, признавам, че е красив, но аз никога не съм си падал по многото eye candy. Признавам, че и да имаш толкова много software на върха на пръстите си, също е много удобно. Това обаче, което не ми харесва е че не виждам как се случват нещата. Самата система е направена лесна. предполагам, че ако го инсталирам на баба ми, дори тя ще се справи. Единствените неща които не работеха out of the box, бяха Pulse Audio-то, което караше Skype да забива (за това го подмених с native ALSA) и NetworkManager, който като изскочеше малко по-висок трафик и ми зависваше безжичната мрежа.
След като си поиграх няколко дни, реших, че не може така и трябва да си криптирам диска. От опита си със Slackware знам, че няма по-лесно нещо от това:
Създаваш /boot partition
Създаваш LUKS partition и в нея изплющяваш LVM дяловете, които ти трябват.
Да де, ама дори с alternate инсталатора на Ubuntu, нещо, което на Slackware ми отне 15 минути първия път, тук ми отне поне по 45. Като го правих около 16 пъти, докато постигна система която да функционира. Приключвайки LUKS/LVM инсталацията, която между другото ТРЯБВА да се прави от диск, защото от флашка не искаше да стане, колкото и да я мъчих, получих нотификацията за Ubuntu 11.10 и автоматичен upgrade към него. Знаете ме как съм с новите неща – дай да ги видим. Автоматичния upgrade мина без никакви сътресения и системата продължи да си работи без проблем … до 8-я пореден рестарт, когато GRUB-а отказа да захапе. Реакцията ми е ясна (и добре че имах пълен backup само на около 20 часа) – Инсталатор, delete all partitions, reinstall, upgrade.
Сега съм благополучно на версия 11.10 и мога да заявя, че не е толкова зле.
Като цяло мнението ми е леко раздвоено. От една страна Ubuntu е правено като за идиоти, разбирам това, но ми липсва прозрачността на Slackware. Вярно е, че Slackware не е никак Userf friendly, дори мога да кажа, че e user hating OS, но една стабилна система със LUKS/LVM и Slack се вдига от веднъж и отнема около 2 часа с настройка и update до current. Докато това на Ubuntu е почти невъзможно. Това което съм видял до момента от Ubuntu е, че е своенравна и капризна система. Освен това 11.10 няма хубава GUI – Unity е тежко, тромаво и сложно за конфигуриране (да не кажем, че има неща които не мога да настроя), а Gnome Shell е пълна боза. За сега съм се спрял на Unity 2D с малко twaks, но ще чакам нещо по подходящо. Дори не искам да говоря за XUbuntu с неговия XFCE … няма дори да се пробвам да го слагам. Ако някой има идея за свестен GUI – да свирка. Но за това пък в Ubuntu имаш достъпа до толкова хубав software за който update-и излизат веднага, а не се налага да си ги компилираш/чакаш да ти ги направят.
Като цяло, мисля че ще се спогодим с Ubuntu, ако се научи да слуша. Пък и нямам много избор, ако искам да си играя StarCraft 2 и сега вече и Lineage 2, която чакаме да пуснат Free To Play за Европа.
Но от сега си казвам, че няма да сложа Ubuntu за каквато и да е система, която ми трябва за друго освен за End user usage. Server-ите ми ще продължават да са си на Slack.
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
On the road … again
от Lucifer на Sep.30, 2011, под blog, лични, на пътБавно и постепенно времето отминава …
От време на време, заровен в това което правя – работа, социални ангажименти и дори почивка … ме избива да си хвана раничката и да се помотам на стоп из България. Ей така, къде целно, къде безцелно …
Този път си избрах да свърша малко работа по Anavaro.com … и по-точно да го поизчистя физически, да му сменя термопастата … и други такива неща. Наще нямаше да ги има, за това и не бързах да стигна …
Напълних си новата раница (за която още един път благодаря на Васи) и след нощната се насочих към Ботевградско шосе – изхода за Варна. В 08:23 бях на изхода и започнах да махам …
Има нещо много приятно в почти безцелното стопиране … без бързането и напрежението да стигнеш. Без да се притесняваш, ако повървиш 3-4-5-6 километра … във слънчево и едновременно с това прохладно временце.
Първият, който ме качи, беше някакъв много приятен тип, отиващ към някакво село край Ловеч да прекара малко време с жена си дъщеря си, с него в приятни разговори стигнах до Стрелките (това, за тези, които не знаят, е в края на софийската част от магистрала Хемус). От там повървях известно време, може би около 20 или 30 минути, възползвайки се от хубави функции на телефона ми, като Skype и twitter, докато не ме взеха 2-ма образи, насочили се към Плевен по принцип, но първо смятащи да спрат да хапнат на сръбската скара покрай с. Български извор, което си беше добре дошло за мен, защото имах нужда да ударя едно кафе.
Там от страни има много яко заведенийце … или по скоро капанче, дръпнато зад магазина за месо и изтеглено леко на горе в гората. Не, че кафето им беше толкова добро, но пък сервитьорката беше много разговорлива, а и сладичка … За 20-те минути необходими ми да си изпия кафето беше много приятна компания … мисля, че се казваше Мария или Виктория … колкото съм ужасен с помненето на имена … Двамата младежи, които спряха за хапване ме метнаха до разклона за Плевен, от където, след малко чакане ме взе един тираджия.
За първи път ми се случи – още преди да се кача, човека ми даде няколко вестника да си сложа под обувките, за да не цапам. Самата кабина беше безупречно чиста, имаше си дори ароматизатор с някакъв много приятен аромат. Приличаше на дом на колела. Човека се оказа от Димитровград (мисля) с двама сина, единия от които (по-големия) също кара от време на време, а по-малкия учи и работи. В сладки приказки и след още 1 спиране (за него за цигари, за мен за кафе), стигнахме до Търговище, където трябваше да натовари чаши от завода на ШишеДжам за Италия. Мен ме остави на кръговото при OMV да си махам за към Варна …
След няма и 15 минути извадих късмет – две момчета от Троян (май), се прибираха към Варна. Учели в морско и се възползвали от вече отминаващите празници, за да се приберат до вкъщи … и аз ги използвам да ме закарат до нас. Почти буквално – спряха ме на пазарчето пред нас.
Много е странно усещането да се прибереш у дома. Особено когато няма никой в къщи … спокойно … мирно … само аз и котьо (който не знае – имам котка), който разбира се за добре дошъл ме надъвка.
Вечерта ме поканиха да прекарам следващата вечер при … една моя тръпка (тя ще се познае), но не можех, тъй като Anavaro наистина имаше нужда от хардуерно почистване, а никак не исках да го правя на заспала глава вечерта … за това и не можех да тръгна още в понеделник вечер (все пак пътя беше почти 700 км на обратно), за това го отложих за вторник.
(тук камерата се замъглява и се появява надпис “Вторник сутрин 08:00″)
Реших, че ми е време да се изнасям, за това седнах да си изпия запасите от кафе и да си изям на баба баницата (която си бях взел от нея вчера). Тук ще се отклоня за момент и ще споделя, че направих грешката да си пусна сутрешния блок на ьТВ … 15 минути по-късно ругаех в празния апартамент …
В 09:03 затворих, заключих, и се изстрелях към изхода на Варна … не чаках дълго, преди да ме вземе един доставчик на лекарства, отиващ към Шумен …
На Шумен имах възможността да се насладя на природата и да се поразходя … докато не ме качи много приятен типаж. Който си беше директно за София (жалко, че аз трябваше да сляза 60 километра по-рано). Агроном по професия … разговорите през тези 4 часа бяха много увлекателни и наистина интересни. Говорихме за какво ли не. Намазах 2 кафета … По този повод – не знаех, че в OMV сервират кафето и чая толкова изискано (поне в OMV-то в което спряхме).
След поредната разходка от 40 минути се качих за около 2 километра в една Лада 7-ца (ония с квадратните фарове), след което за следващите около 70 километра се качих в един ТИР превозващ химикали … (докато шофьора мълчеше ми даде възможност да си припомня химията (да кажем – защо стабилната молекула на кислорода и водорода са с 2 атома, а водата е H2O). После се прехвърлих на един микробус за последните 25 киломтра и благополучно стигнах в 17:30 на 700 километра от началната си точка …
Съжалявам, че последната част от пътуването ми е толкова тайна, но се налага да пазя някои подробности за себе си и за хората, които ме познават.
Както казах по-рано: има някаква много блажена красота в това да се разходиш из България. Да се поразходиш край пътищата или да разглеждаш околността … за мен това е … почивка … 1200 километра за 3 дни … почивка от класа за мен …
Ето ви и малко снимки – Първите 2 на пораженията от котьо, а третата от OMV и кафето което за първи път получих така…
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
За свободата на избора … или щастие без видима причина
от Lucifer на Sep.19, 2011, под blog, лични, философия
Преди няколко дни, една много близка моя приятелка се опитваше да ме зариби да хвана с маркетинг и продажби на някаква немска парфюмерия, като един от доводите и бяха – свобода и щастие. Тогава не можех да и кажа защо това, което ми предлага не е това което търся. Много се чудех как да и обясня, че всъщност аз сам правя избора си …
Иначе интелигентно момиче, не успя да схване защо и как мога да съм доволен и щастлив от работа, която в повечето случаи е лесна. Как да и обясня, че винаги имам свободата да избирам …
Някак си тогава не успях да събера достатъчно за да и обясня … а може би …
Чудех се как да го обясня …
Как да обясня … чистата наслада … онова дзен усещане, че във всеки един момент мога да направиш своя избор … онзи изпълнен със страховит копнеж и копнеещ страх …
Как да обясня на човек, който сигурно няма да разбере, какво всъщност е да си щастлив – а именно да хванеш нещата и да правиш това което искаш … да се събуждаш всяка сутрин и да знаеш, че това ще е поредната битка … поредния танц … срещу онзи противник, срещу който се изправяме всеки един миг – ние самите …
Всъщност за мен щастието е едно много просто прозрение – аз имам избор. Във всеки един момент имам избор. Дали да е да кажа “Майната му! Напускам и ставам уличен музикант!” или “Майната му! Този проект ще го завърша по-бързо от предвиденото!”. Аз сам решавам кога и как да направя нещо. Това, че в повечето случаи решенията ми са свързани и облагодетелстват “кариерата” ми, е просто защото съм решил, че тази работа ми харесва, че с това искам да се занимавам и че искам да съм добър в това което правя.
Знам, че никога няма да съм най-добрия, дори изключително добър в никоя от сферите в които съм избрал да се занимавам, но винаги ще бъда поне добре запознат с тях. Никога не съм успявал да се концентрирам в едно нещо, независимо дали професионално или творческо, винаги вниманието ми е било разкъсано и интересите ми разностранни … И точно достигайки някакви добри нива във всичко е някаква много сакрална форма на откровение за мен.
Щастието, поне за мен, не е свобода от всички ограничения. А напротив – упоритото ежедневни изправяния срещу ограниченията и победата над тях. Дали ще се изправиш срещу ограниченията на програмния код или срещу ограниченията в работата си, или срещу ограниченията на собствените си мисли, които се опитваш да прехвърлиш на бялото поле. Щастие е всеки миг в който докажа на самия себе си, че или мога да се справя с ограниченията или въпреки тях.
А за вас какво е щастие … онова вътрешно удовлетворение от живота … какво ви го носи?
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Това съм аз … или за правото да бъдем, каквито сме.
от Lucifer на Jul.11, 2011, под blog, misk, лични, социални, философия
Вчера си загубих деня, гледайки филми …
Едно малко бижу на което попаднах беше филма “This is what I am” на WWF Studio. Да, правилно – продуцирано е от тези дето правят кеча …
По принцип съм свикнал филмчетата от тях да се неангажиращи комедийки, изпълнени с евтин хумор и повечко екшън …
Този път останах изключително приятно изненадан. Нетипично за филмите излизащи от WWF.
Самият филм разказва историята на няколко деца от едно американско училище и техният учител по литература през 60-те или 70-те години на миналия век.
Основния мотив на филма е “Аз съм това което съм!” … или да имаш волята да се изправиш срещу всички трудности за да удържиш себе си и да се пребориш за да и това което си. Филмът ме накара да се замисля … дали наистина знаем какво е толерантност?
Някой, някъде беше споменал, че децата са жестоки, но дали наистина е така или тяхната жестокост рефлектира, това което виждат от родителите си? Дали не трябва да се замислим, че родителите, които възпитават тези жестоки деца им дават този пример?
Дали толерантността не трябва да започне от нас? От промяна на мирогледа на всеки един по отделно? Дали не трябва да дефинираме собствените си морални ценности, да дефинираме собствените си представи за толерантност, за да можем с чиста съвест да ги предадем на децата. Все пак ние сме примера, който те трябва да следват. Това беше и един от доводите против осиновяването на деца от еднополови родители – децата били жестоки. Защо ли обаче ми се струва, че детската жестокост и нетолерантност идват от родителите – от всички онези закостенели, задръстени и ограничени хора, които отглеждат от собствените си деца по същия закостеня, ограничен и задръстен начин?
А дали толерантността не трябва да за почне от приемането на себе си? От приемането на желанията и влеченията си … от получаването и даването на подкрепа, за да могат децата, а и ние самите да постигнем това което искаме? Да гоним и постигаме цели, които се разминават с “желанието” на родителя … с рамките в които всеки един от нас, в една или в друга степен, е бил поставян. Благодарен съм, че имам родители, които винаги са ме подкрепяли и не са налагали своята воля, а дори напротив – оставяли са ме да си блъскам главата с живота и да печеля или губя своите битки …
Може би точно от тук трябва да започне толерантността – силата и желанието да приемеш желанията на децата си. Силата да не налагаме волята си и да ги оставим да се борят … според мен, толерантността трябва да започва от нас самите.
Толерантност е да приемаш правото на другия да прави това, което желае, да е, това което е … не е необходимо да ти харесва или да го разбираш – просто да дадеш свободата на другия да бъде това което е.
Може би трябва да започнем дори една стъпка по-назад – нека бъдем толерантни към самите себе си. Нека си дадем свободата да сме такива каквито искаме. Може би, когато разберем, че всеки има прави на личен избор и свободата да го прави, но и задължението да си носи последствията, ще можем да научим следващото поколение на що е това толерантност. Ще ги научим на това да са такива, каквито са, без да ги е страх или срам.
Но може би има нещо по-важно от това. Може би е по-важно да научим, че преди всичко трябва да намерим силата да отстояваме самите себе си. Да се изправим горди пред света, който се опитва да ни промени и да бъдем това, което сме!
Аз спокойно мога да заявя, че аз съм това което съм!
А вие?
Ваш,
Lucifer
| Tweet |
|
Всички материали в този блог са публикувани под Creative Commons Attribution-Share Alike 2.5 лиценз, освен изрично опоменатите.
На места използвам картинки взети от интернет. Ако някой предяви претенции към използвана от мен снимка, нека се свърже с мен. Не желая да нарушавам ничии права.
