Преди около 2 седмици Малкия PRинц – Боби се избъзика в Twitter, че ме е видял да отивам на блогърски. Това е есето, което ме накараха да напиша на следващата седмица. Днес видях, че оценката е излязла, за това смятам да го споделя с вас. Ще се опитам да не го променям много, но има нужда от развитие, просто на ръка не ми се пишеше. Отвикнал съм.

Свобода …

Свободата да твориш, работиш и да се развиваш. Свободата, която имаме, но и която нямаме, защото сме свободни само в границите на обществото в което живеем. Свободата да мечтаеш за това, което желаеш, но само ако е морални обществено допустимо. Свободата да бъдеш това, което искаш, но само ако е в обществените норми.

Всички ние сме свободни … и всички сме роби.

Модерното общество се гради върху свободата, то ни дава свободата да работим и творим за себе си. То, обществото, пази свободите ни, ограничавайки, дори понякога възпирайки, закона на джунглата . Дава възможност на “слабите” да оцелеят (социални помощи, здравеопазване, законност), помагайки им да намерят своите сили и да развият талантите си. В един идеален свят, това би било най-великото благо, но за съжаление не живеем в такъв. За съжаление, в днешния свят, свободата се бърка със свободия и благата на обществото ни се израждат в проклятие. Има цели прослойки, които съществуват на социалните помощи, отпускани от това общество, не защото нямат работа, а защото смятат, че обществото им е длъжно, само защото са част от него. Обществото, което ти дава свободата да се развиваш и работиш, иронично ти отнема тази свобода, налагайки своите правила – закони и разпоредби, границите, данъци и може би, най-вече морал, налагайки какво е правилно или не.

Всеки един от нас има своите мечти. Всеки от нас ги преследва. Всеки от нас е свободен да мечтае и да иска да постигне мечтите си – всеки от нас е свободен да лети … стига полетът му да не противоречи на обществото и морала. Тези велики освободители и тирани.  Всеки от нас е свободен да мечтае за любов, но когато тази любов не е “обществено прилична”, например: еднополови двойки, двойки с голяма възрастова разлика, а до скоро (на места – и все още) и двойки от различни раси, бива заклеймен, на моменти дори наказан от същото това общество, което му дава правото да е свободен,

Ние сме това, което сме. Нищо повече, нищо по-малко.  Имаме свободата да сме това, което сме, но само до момента в който се сблъскаме с неразбирането, с неприемането и по-лошо: нежеланието за приемане и разбиране, в хората срещу нас. Имаме свободата да сме това, което сме, но я отказваме на другите. Ние, всеки един от нас, отказва някаква свобода на другите (дискриминира): дали ще да са с друга сексулана ориентация или със странен фетиш, дали ще са от друга социална категория или от друг етнос. Поради тесногръдие, глупост или дори заради вътрешна борба, отказваме свободата на другите, докато изискваме и настояваме за своята.

Какво правим със свободата, която имаме?

Борим ли се за нея или се отказваме от нея? Дали я въздигаме на пиедестал или я потъпкваме?

Ние притежаваме част от собствената си свобода – онази само малка искрица със самите нас,  която ни определя. Но по-важното е, че държим свободите на другите в ръцете си и не трябва да смачкваме техните, опитвайки се да сграбчим своята.

Аз останах достатъчно доволен от това как се получи. По принцип съм отвикнал да пиша толкова дълги неща на хартия с химикал (дори ръката ми на моменти се схващаше), но си мисля че се получи приятно. И при оценката, която получих …

Ваш,

Lucifer

Понякога ми се иска да не бях такъв. Да ги нямаше тея mood swings, когато съм изморен и да не си задавах екзистенциалните въпроси, които тровят умореното ми съзнание … но за съжаление не става. Всъщност нямам причина да се разочаровам и да губя смисъла на нещата, защото всичко се развива благоприятно за мен, но понякога наистина ми се иска да мога да се предам и да не се опитвам винаги да владея ситуацията, да се оставя по течението и да се оставя на живота да ме понесе … колко по-лесно би било … но някак не ми се отдава … дори когато сякаш нямам сили да стискам Живота в мъртва хватка, опитвайки се да се наложа, все от някъде намирам резерви … резерви за които самият аз не знам, може би за това и са ми странни тези, които се оставят по течението … които са изпуснали юздите на собствения си Живот и се носят на където ги отнесе.

Не мога така. Винаги съм твърдял, че има начин да се направлява това което се случва. Дори да се наложи да хвърлиш всичко, което имаш … дори да е напразно, поне ще знаеш, че не си се дал без бой. Не си се понесъл по течението. Някак си не разбирам хората, за които „Така ми било писано” е оправдание. Майната му на писаното. На мен може да ми е било писано всичко, но знам че каквото съм постигнал, съм го постигнал драпайки със зъби и нокти. Винаги съм смятал, че наистина е по-добре на края на земния си път да не съжаляваш за твърде много неща, които е можело да направиш или да се чудиш какво би станало, ако нещо не се е случило по този начин. Лично аз не мисля, че бих съжалявал за много от нещата, може би само за няколко неща, които е можело да направя по на време (например да тръгна след някого, кокгото оставих да си тръгне без да му кажа … ), но няма значние … стореното – сторено.

Понякога, в моменти като този, когато наистина имам нужда от малко повече почивка … когато съм на края на физическите и психическите си сили, ми се иска да съм малко по-просто устроен. Иска ми се нещата да бяха прости покрай мен и да не се налагам да полагам толкова сили за да се боря със самият себе си … само за да бъда себе си.

Понякога просто трябва да напиша това, което ми се върти в главата и да го споделя със света, дори да е несвързано, дори никой да не разбере, самият акт на това, че е там някъде … написано и го има, ми помага да не ме притиска толкова силно.

Дори аз имам своите демони, а такива излияния са моят начин да се преборя с тях.

Ваш,

Lucifer

Става дума за един пост, който се появи вчера из социалните мрежи и предизвика не малка полемика в twitter – 8 неща, които може да направиш за да си активен … Честно казано в началото прескочих материала, защото ми се стори поредното утопично бръщолевене, но когато хора чието мнение уважавам в twitter, започнаха да се изказват по него, реших да го прочета.

Леле, леле, леле!

Думата която се открои, поне за мен, по повод материала бяха: хипарщина. Позволете ми да не се съглася – хипарщина е много мека дума. Съгласен съм, че всеки има право на гледна точка. Съгласен съм, че всеки има право на възгледите си, за това и си позволявам да изкажа мнението си върху техните. Аз работя от 16 годишен. От 16 годишен знам каква е цената на парите. Но все пак нека започна точка по точка, като от сега казвам, че не съм против това хората да защитават собствените си права. Не съм и против твърдението, че понякога правата ни се нарушават от големите институции. Но все пак, една такава утопичност … каквато се носи от поста би довела до разпад на модерното общество. Съжалявам, но личното ми мнение е такова – нашето общество се гради върху парите и търговията. Те винаги са били двигател на прогреса и развитието и са подтиквали човешкия гений, па макар и с користни цели. Но все пак …

1. “Обърни внимание къде харчиш парите си.”

Разбира се, че знам къде харча парите си. Възпитан съм да го правя! Парите за мен винаги са били средство, а не цел. Аз ги ценя. На мен ми плащат в пари за нещо, което другите не могат. И аз давам тези пари за неща, които не мога ад направя. Колкото и да ми се иска – не мога да строя мебели, да си отглеждам храна или да си печатам книгите. Не, че ако ми се наложи не мога да се справя, но защо като има хора на които им се плаща за това, да не им платя? Все пак – на мен ми се плаща, защото умея нещо, което другите не, защо и аз да не платя за нещо което не умея? Не възможно е в модерното общество всеки да разбира от всичко. Аз бих се справил прилично добре на мястото на някой програмист или продавач, както и повечето програмисти биха се справили прилично добре на мое. Но например аз не ставам за стругар, фрезист или шофьор, както и трудно един фрезист или стругар ще се справи с моята работа. След необходимото обучение и двамата ще вършим сносна работа, но до там.

Колкото до идеята да живея в голяма къща с много хора – на това мога да отговоря само – bolocks! (всички гледали английско кино ще ме разберат) Аз съм леко асоциален … вие мене представяте ли си ме в къща с много хора … аз да … като сценарий от психотрилър. Особено, ако съквартирантите ми са по-социални и нахални …

2. “Щом харчиш по-малко, можеш да работиш по-малко”

И “Добре дошли” в едно дистопично бъдеще. Колкото и да ви се иска без работа и пари, трудно бихме вървели на пред. Да искам да имам свободно време, за да мога да си почина или да прочета някоя книга. Да искам да мога да попътувам и да аз съм върл фен на стопа, като начин на придвижване. Да имам приятели при които отсядам, но я погледнете по от далеч – а ако приятелите ви живеят в комунална къща? А какво става, ако всички пътуват на стоп? Скоро няма да има с кого да пътувате на стоп … Но как ще намерим парите, за свободата която искаме, ако не работим? Цялото ни общество е свързано в сложна система в което парите, колкото и да не ви се вярва са като хемоглобина.

3. Чети …

Да. Чети. Това е много хубав призив. Но нима с книгите които сте дали не насочвате нещата в грешната посока … няма ненужни знания. Но има неща, които и вие можете да прочете – Тим Харфорд и неговия “Икономист под прикритие”, дори фентъзи – Тери Гудкайнд и неговите правила са много добра философия. Насмешливата, леко цинична гледна точка на Пратчет, също не е лоша. “Параграф 22″ и 1984 са много хубави книги и показват как биха могли да се развият нещата. А Испанската революция и самоуправлението на градове и села не е най-добрия пример, защото дори тогава, отделното поселище е поставяло общите си интереси над индивидуалните, но нещата са били до толкова фрагментирани. Десетки малки правителства са разглеждали десетки малки въпросчета за десетки малки населени места … А за веганските готварски книги дори няма да споменавам.

Тъй като стана твърде дълго (една позната, за която писането е начин на живот винаги ми е казвала да се държа около 700 думи), ще претупам останалите 5 точки на бързо:

Аз не съм се предал. Не съм отстъпил – но за мен промяната започва в самите нас. Когато разберете какво имате и какво искате, тогава можете да давате съвети. Това към което се стремите ще доведе до анархия и разрушаване на обществото каквото го познаваме (като заради спора ще изведа тезата ви до екстремната и точка). Ще получим едно общество върнато към първобитно общинния строй. Едно общество зависещо от индивидуалните ценностни системи на отделните индивиди … Общество, което няма да е така единно и монолитно като сега, а ще бъде фрагментирано разединено … общество целящо оцеляване, а не развитие.

Да, съгласен съм, че текущата система има нужда от промени. Да, съгласен съм, че трябва да отстояваме правата си. Да, съгласен съм, че в момента има паразитни структури, без които бихме били по-добре. Но за това трябва постепенно еволюционно развитие, а не деволюционна революция. Трябва да променим бавно ценностната система на обществото, а не да го разрушим, за да съградим новото от Хаоса.

Това е моята гледна точка.

Ваш,

Lucifer

Знаете ме, че съм почитател на Slackware и цялата KISS философия и се радвам на прозрачността, която Slackware дава. За съжаление новия ми лаптоп използва nVidia Opitmus технология, която по принцип има за цел да оптимизира използваните ресурси и други бла бла бла глупости. За радост на цялата Linux общонст обаче от nVidia са излезли с съобщение, че Optimus няма да се поддържа от Propriety nVidia Driver-ите … Кофти тръпка за всички, включително за мен.

За моя радост има 2 проекта, които са се заели да “заобиколят” отказа на nVidia и са създали 2 продукта – Bumblebee и Ironhide. Лично аз предпочетох да използвам Bumblebee, като една идея по-стабилен. Тук дойде и първия ми сблъсък с проблеми – въпреки, че Bumblebee има някакъв вид инсталатор, който е OS независим, за да го подкарам под Slackware трябваше да се преборя с цяла група малки проблемчита – прекомпилиране на драйвери, нови Kernel Headers и други такива неща, с които наистина не искам да се занимавам и да ги правя при всяка смяна на Kernel или излизане на нови драйвери. За това реших да мина на OS за която има пакети. За мое най-голямо съжаление Slackware не е една от най-използваните OS. За това и се насочих към Ubuntu.

Първото, което осъзнах е, че трябва да забравиш за инсталацията от флашка … на 3-я или 4-я път захапа, а на 6-я или 7-я успях да го инсталирам. Инсталатора е направен цветничък и с ограничени функции (ще стигна и до alternate, спокойно). Направен е като за … полуидиоти, да не кажа като за цели. Функционалността му е ограничена и то много, но за това пък има звук по време на инсталация, и мишка и wi-fi. След като го инсталирах и си прехвърлих нещата от старата машина се заех да го поразгледам. Това беше преди около седмица, и бях с Ubuntu 11.04.

Добре, признавам, че е красив, но аз никога не съм си падал по многото eye candy. Признавам, че и да имаш толкова много software на върха на пръстите си, също е много удобно. Това обаче, което не ми харесва е че не виждам как се случват нещата. Самата система е направена лесна. предполагам, че ако го инсталирам на баба ми, дори тя ще се справи. Единствените неща които не работеха out of the box, бяха Pulse Audio-то, което караше Skype да забива (за това го подмених с native ALSA) и NetworkManager, който като изскочеше малко по-висок трафик и ми зависваше безжичната мрежа.

След като си поиграх няколко дни, реших, че не може така и трябва да си криптирам диска. От опита си със Slackware знам, че няма по-лесно нещо от това:

Създаваш /boot partition

Създаваш LUKS partition и в нея изплющяваш LVM дяловете, които ти трябват.

Да де, ама дори с alternate инсталатора на Ubuntu, нещо, което на Slackware ми отне 15 минути първия път, тук ми отне поне по 45. Като го правих около 16 пъти, докато постигна система която да функционира. Приключвайки LUKS/LVM инсталацията, която между другото ТРЯБВА да се прави от диск, защото от флашка не искаше да стане, колкото и да я мъчих, получих нотификацията за Ubuntu 11.10 и автоматичен upgrade към него. Знаете ме как съм с новите неща – дай да ги видим. Автоматичния upgrade мина без никакви сътресения и системата продължи да си работи без проблем … до 8-я пореден рестарт, когато GRUB-а отказа да захапе. Реакцията ми е ясна (и добре че имах пълен backup само на около 20 часа) – Инсталатор, delete all partitions, reinstall, upgrade.

Сега съм благополучно на версия 11.10 и мога да заявя, че не е толкова зле.

Като цяло мнението ми е леко раздвоено. От една страна Ubuntu е правено като за идиоти, разбирам това, но ми липсва прозрачността на Slackware. Вярно е, че Slackware не е никак Userf friendly, дори мога да кажа, че e user hating OS, но една стабилна система със LUKS/LVM и Slack се вдига от веднъж и отнема около 2 часа с настройка и update до current. Докато това на Ubuntu е почти невъзможно. Това което съм видял до момента от Ubuntu е, че е своенравна и капризна система. Освен това 11.10 няма хубава GUI – Unity е тежко, тромаво и сложно за конфигуриране (да не кажем, че има неща които не мога да настроя), а Gnome Shell е пълна боза. За сега съм се спрял на Unity 2D с малко twaks, но ще чакам нещо по подходящо. Дори не искам да говоря за XUbuntu с неговия XFCE … няма дори да се пробвам да го слагам. Ако някой има идея за свестен GUI – да свирка. Но за това пък в Ubuntu имаш достъпа до толкова хубав software за който update-и излизат веднага, а не се налага да си ги компилираш/чакаш да ти ги направят.

Като цяло, мисля че ще се спогодим с Ubuntu, ако се научи да слуша. Пък и нямам много избор, ако искам да си играя StarCraft 2 и сега вече и Lineage 2, която чакаме да пуснат Free To Play за Европа.

Но от сега си казвам, че няма да сложа Ubuntu за каквато и да е система, която ми трябва за друго освен за End user usage. Server-ите ми ще продължават да са си на Slack.

Ваш,

Lucifer

От време на време, заровен в това което правя – работа, социални ангажименти и дори почивка … ме избива да си хвана раничката и да се помотам на стоп из България. Ей така, къде целно, къде безцелно …

Този път си избрах да свърша малко работа по Anavaro.com … и по-точно да го поизчистя физически, да му сменя термопастата … и други такива неща. Наще нямаше да ги има, за това и не бързах да стигна …

Напълних си новата раница (за която още един път благодаря на Васи) и след нощната се насочих към Ботевградско шосе – изхода за Варна. В 08:23 бях на изхода и започнах да махам …

Има нещо много приятно в почти безцелното стопиране … без бързането и напрежението да стигнеш. Без да се притесняваш, ако повървиш 3-4-5-6 километра … във слънчево и едновременно с това прохладно временце.

Първият, който ме качи, беше някакъв много приятен тип, отиващ към някакво село край Ловеч да прекара малко време с жена си дъщеря си, с него в приятни разговори стигнах до Стрелките (това, за тези, които не знаят, е в края на софийската част от магистрала Хемус). От там повървях известно време, може би около 20 или 30 минути, възползвайки се от хубави функции на телефона ми, като Skype и twitter, докато не ме взеха 2-ма образи, насочили се към Плевен по принцип, но първо смятащи да спрат да хапнат на сръбската скара покрай с. Български извор, което си беше добре дошло за мен, защото имах нужда да ударя едно кафе.

Там от страни има много яко заведенийце … или по скоро капанче, дръпнато зад магазина за месо и изтеглено леко на горе в гората. Не, че кафето им беше толкова добро, но пък сервитьорката беше много разговорлива, а и сладичка … За 20-те минути необходими ми да си изпия кафето беше много приятна компания … мисля, че се казваше Мария или Виктория … колкото съм ужасен с помненето на имена … Двамата младежи, които спряха за хапване ме метнаха до разклона за Плевен, от където, след малко чакане ме взе един тираджия.

За първи път ми се случи – още преди да се кача, човека ми даде няколко вестника да си сложа под обувките, за да не цапам. Самата кабина беше безупречно чиста, имаше си дори ароматизатор с някакъв много приятен аромат. Приличаше на дом на колела. Човека се оказа от Димитровград (мисля) с двама сина, единия от които (по-големия) също кара от време на време, а по-малкия учи и работи. В сладки приказки и след още 1 спиране (за него за цигари, за мен за кафе), стигнахме до Търговище, където трябваше да натовари чаши от завода на ШишеДжам за Италия. Мен ме остави на кръговото при OMV да си махам за към Варна …

След няма и 15 минути извадих късмет – две момчета от Троян (май), се прибираха към Варна. Учели в морско и се възползвали от вече отминаващите празници, за да се приберат до вкъщи … и аз ги използвам да ме закарат до нас. Почти буквално – спряха ме на пазарчето пред нас.

Много е странно усещането да се прибереш у дома. Особено когато няма никой в къщи … спокойно … мирно … само аз и котьо (който не знае – имам котка), който разбира се за добре дошъл ме надъвка.

Вечерта ме поканиха да прекарам следващата вечер при … една моя тръпка (тя ще се познае), но не можех, тъй като Anavaro наистина имаше нужда от хардуерно почистване, а никак не исках да го правя на заспала глава вечерта … за това и не можех да тръгна още в понеделник вечер (все пак пътя беше почти 700 км на обратно), за това го отложих за вторник.

(тук камерата се замъглява и се появява надпис “Вторник сутрин 08:00″)

Реших, че ми е време да се изнасям, за това седнах да си изпия запасите от кафе и да си изям на баба баницата (която си бях взел от нея вчера). Тук ще се отклоня за момент и ще споделя, че направих грешката да си пусна сутрешния блок на ьТВ … 15 минути по-късно ругаех в празния апартамент …

В 09:03 затворих, заключих, и се изстрелях към изхода на Варна … не чаках дълго, преди да ме вземе един доставчик на лекарства, отиващ към Шумен …

На Шумен имах възможността да се насладя на природата и да се поразходя … докато не ме качи много приятен типаж. Който си беше директно за София (жалко, че аз трябваше да сляза 60 километра по-рано). Агроном по професия … разговорите през тези 4 часа бяха много увлекателни и наистина интересни. Говорихме за какво ли не. Намазах 2 кафета … По този повод – не знаех, че в OMV сервират кафето и чая толкова изискано (поне в OMV-то в което спряхме).

След поредната разходка от 40 минути се качих за около 2 километра в една Лада 7-ца (ония с квадратните фарове), след което за следващите около 70 километра се качих в един ТИР превозващ химикали … (докато шофьора мълчеше ми даде възможност да си припомня химията (да кажем – защо стабилната молекула на кислорода и водорода са с 2 атома, а водата е H2O). После се прехвърлих на един микробус за последните 25 киломтра и благополучно стигнах в 17:30 на 700 километра от началната си точка …

Съжалявам, че последната част от пътуването ми е толкова тайна, но се налага да пазя някои подробности за себе си и за хората, които ме познават.

Както казах по-рано: има някаква много блажена красота в това да се разходиш из България. Да се поразходиш край пътищата или да разглеждаш околността … за мен това е … почивка … 1200 километра за 3 дни … почивка от класа за мен …

Ето ви и малко снимки – Първите 2 на пораженията от котьо, а третата от OMV и кафето което за първи път получих така…

Ваш,

Lucifer

Иначе интелигентно момиче, не успя да схване защо и как мога да съм доволен и щастлив от работа, която в повечето случаи е лесна. Как да и обясня, че винаги имам свободата да избирам …

Някак си тогава не успях да събера достатъчно за да и обясня … а може би …

Чудех се как да го обясня …

Как да обясня … чистата наслада … онова дзен усещане, че във всеки един момент мога да направиш своя избор … онзи изпълнен със страховит копнеж и копнеещ страх …

Как да обясня на човек, който сигурно няма да разбере, какво всъщност е да си щастлив – а именно да хванеш нещата и да правиш това което искаш … да се събуждаш всяка сутрин и да знаеш, че това ще е поредната битка … поредния танц … срещу онзи противник, срещу който се изправяме всеки един миг – ние самите …

Всъщност за мен щастието е едно много просто прозрение – аз имам избор. Във всеки един момент имам избор. Дали да е да кажа “Майната му! Напускам и ставам уличен музикант!” или “Майната му! Този проект ще го завърша по-бързо от предвиденото!”. Аз сам решавам кога и как да направя нещо. Това, че в повечето случаи решенията ми са свързани и облагодетелстват “кариерата” ми, е просто защото съм решил, че тази работа ми харесва, че с това искам да се занимавам и че искам да съм добър в това което правя.

Знам, че никога няма да съм най-добрия, дори изключително добър в никоя от сферите в които съм избрал да се занимавам, но винаги ще бъда поне добре запознат с тях. Никога не съм успявал да се концентрирам в едно нещо, независимо дали професионално или творческо, винаги вниманието ми е било разкъсано и интересите ми разностранни … И точно достигайки някакви добри нива във всичко е някаква много сакрална форма на откровение за мен.

Щастието, поне за мен, не е свобода от всички ограничения. А напротив – упоритото ежедневни изправяния срещу ограниченията и победата над тях. Дали ще се изправиш срещу ограниченията на програмния код или срещу ограниченията в работата си, или срещу ограниченията на собствените си мисли, които се опитваш да прехвърлиш на бялото поле. Щастие е всеки миг в който докажа на самия себе си, че или мога да се справя с ограниченията или въпреки тях.

А за вас какво е щастие … онова вътрешно удовлетворение от живота … какво ви го носи?

Ваш,

Lucifer

Едно малко бижу на което попаднах беше филма “This is what I am” на WWF Studio. Да, правилно – продуцирано е от тези дето правят кеча …

По принцип съм свикнал филмчетата от тях да се неангажиращи комедийки, изпълнени с евтин хумор и повечко екшън …

Този път останах изключително приятно изненадан. Нетипично за филмите излизащи от WWF.

Самият филм разказва историята на няколко деца от едно американско училище и техният учител по литература през 60-те или 70-те години на миналия век.

Основния мотив на филма е “Аз съм това което съм!” … или да имаш волята да се изправиш срещу всички трудности за да удържиш себе си и да се пребориш за да и това което си. Филмът ме накара да се замисля … дали наистина знаем какво е толерантност?

Някой, някъде беше споменал, че децата са жестоки, но дали наистина е така или тяхната жестокост рефлектира, това което виждат от родителите си? Дали не трябва да се замислим, че родителите, които възпитават тези жестоки деца им дават този пример?

Дали толерантността не трябва да започне от нас? От промяна на мирогледа на всеки един по отделно? Дали не трябва да дефинираме собствените си морални ценности, да дефинираме собствените си представи за толерантност, за да можем с чиста съвест да ги предадем на децата. Все пак ние сме примера, който те трябва да следват. Това беше и един от доводите против осиновяването на деца от еднополови родители – децата били жестоки. Защо ли обаче ми се струва, че детската жестокост и нетолерантност идват от родителите – от всички онези закостенели, задръстени и ограничени хора, които отглеждат от собствените си деца по същия закостеня, ограничен и задръстен начин?

А дали толерантността не трябва да за почне от приемането на себе си? От приемането на желанията и влеченията си … от получаването и даването на подкрепа, за да могат децата, а и ние самите да постигнем това което искаме? Да гоним и постигаме цели, които се разминават с “желанието” на родителя … с рамките в които всеки един от нас, в една или в друга степен, е бил поставян. Благодарен съм, че имам родители, които винаги са ме подкрепяли и не са налагали своята воля, а дори напротив – оставяли са ме да си блъскам главата с живота и да печеля или губя своите битки …

Може би точно от  тук трябва да започне толерантността – силата и желанието да приемеш желанията на децата си. Силата да не налагаме волята си и да ги оставим да се борят … според мен, толерантността трябва да започва от нас самите.

Толерантност е да приемаш правото на другия да прави това, което желае, да е, това което е … не е необходимо да ти харесва или да го разбираш – просто да дадеш свободата на другия да бъде това което е.

Може би трябва да започнем дори една стъпка по-назад – нека бъдем толерантни към самите себе си. Нека си дадем свободата да сме такива каквито искаме. Може би, когато разберем, че всеки има прави на личен избор и свободата да го прави, но и задължението да си носи последствията, ще можем да научим следващото поколение на що е това толерантност. Ще ги научим на това да са такива, каквито са, без да ги е страх или срам.

Но може би има нещо по-важно от това. Може би е по-важно да научим, че преди всичко трябва да намерим силата да отстояваме самите себе си. Да се изправим горди пред света, който се опитва да ни промени и да бъдем това, което сме!

Аз спокойно мога да заявя, че аз съм това което съм!

А вие?

Ваш,

Lucifer

Това, което обаче открих, започвайки да прехвърлям е, че съм един голям информационен Плюшкин.

Из директориите си намерих всякакви чудни открития.

До снимките на бивши изгори се мъдрят файлове с потребителски имена и пароли за услуги и сървъри за които не съм се сещал от години …

Покрай стари и почти забравени проекти се търкалят песни които не са на мода отдавна …

Дори неща, които бих бил много по-добре ако не съществуват се търкалят из компютъра ми …

Не знам за вас как е, но аз не мога да си представя да изтрия нещо … имам дори проблем с изхвърлянето на бележки от портмонето ми … Не знам защо но смятам, че след като нещо е създадено, то трябва да го има и заслужава място на харда ми … било то снимки от абитуриентската ми или домашното ми порно …

250GB дял се оказа запълнен с няколко десетки хиляди папки и папчици, в които има неща, които фактически са непотребни …

Знам, че това спокойно може да бъде разглеждано като някаква мания … или психическо заболяване, но аз винаги съм подхождал към информацията, като към нещо което трябва да се пази … и аз си я пазя … пазя си разказчета, които не са се развили повече от 3-4 изречения, програми които не са се развили повече от първоначалната дефиниция на заглавките … и всичко това се пази и се преглежда през няколко месеца (на всеки stable release) … за да бъде върнато на работния hard и да бъде “Близо и като ми потрябва или имам време”. За това и не се учудвам, че харда ми никога не ми стига …

Може би тази сбирщина не е съвсем ненужна – правейки тази регулярна автоархеологическа експедиция, мога поне за малко да се върна към това с което съм се занимавал, тогава, когато тази информация е попаднала на компютъра ми …

Може би това е новата мода – да колекционираш информация … да бъдеш информационен клошар …

Е явно аз съм такъв …

Ваш,

Lucifer

Хората винаги ми се възмущават, когато кажа, че да убиеш някого, който ти е навредил е да го оставиш да му се размине твърде лесно. Накарай го да иска да умре … и го остави жив. Отнеми му всичко човешко, затвори го в затвора на собственото му тяло, прекарай го през ада на съществуването, а не живота … и го остави така. Това е истинското отмъщение.

В книгите на Пратчет, Смърт е любим персонаж. Има винаги интересна гледна точка върху живота като цяло, но когато го питат дали хората се страхуват от него, той отговаря нещо което се отнася за всички нас, ако сме достатъчно смели да си го признаем:

“НЕ. ХОРАТА НЕ СЕ СТРАХУВАТ ОТ МЕН. ХОРАТА СЕ БОЯТ ОТ НОЖА, БОМБАТА, СТРЕЛАТА, БОЛЕСТТА. ОТ МОМЕНТА, АКО СА КЪСМЕТЛИИ, ИЛИ ОТ ГОДИНИТЕ, АКО НЕ СА, КОИТО ПРЕДШЕСТВАТ МИГЪТ В КОЙТО ИДВАМ.”

Винаги съм стоял много твърдо зад свободата на избора. Винаги съм правил своите избори и съм носил последствията от тях. Лично при мен, не стои страха от срещата ми със Мрачния Жътвар. Моят личен страх е да съществувам. Личният ми кошмар е да не мога да живея, а да бъда редуциран до простото съществуване, което описах по-горе.

В лекцията си, сър Тери Пратчет, говори за “подпомогнатото самоубийство” – правото на приятел или близък, да ни помогне да направим последната крачка и да се здрависаме със Смърт. Аз съм за. Мога единствено да се надявам, че ако ми се случи нещо, което да не ми позволи да направя своя избор, един човек да си спомни обещанието което ми е дал и да направи нужното, а единственото за което ще се надявам е да не ме мрази за товара, с който ще се нагърби.

Много хора, сега ще скочат и ще ми кажат, че съм луд, че мислите за самоубийство показват психическо разстройство. Не е точно така – аз нямам намерение да се давам на нищо и на никого, до сега не съм се дал дори на собствените си слабости, не си мислете, че обмислям да сложа край. Напротив – възнамерявам да се боря до последно, както със себе си, така и с всички изпитания, в които се набъркам, но се надявам, ако накрая вече е физически невъзможно да продължа, да има кой да прояви Последната милост.

Мисля, че “подпомогнатото самоубийство” е последната проява на човечност, която можем да проявим към близките си. Последната добрина, към любимите си хора.

Изгледайте лекцията на сър Тери Пратчет и, по-важното, изслушайте я. Вникнете в това, което той казва и после ми кажете – нима всеки от нас няма прави на избор, нима всеки от нас няма право да каже довиждане на любимите си хора и после да си отиде с достойнство, по-собствен избор и с усмивка?

Право на избор.

Право на живот.

Право на смърт.

Права, които винаги трябва да имаме.

Ваш,

Lucifer

Предварително се извинявам, че ще бъда леко нецензурен, но някъде между толерантността и патриотизма ми, не остана много място да се изразявам „политически коректно”. Както сигурно се сещате, ще коментирам последните изцепки на онази политическа и социална мутация, наречена „Атака”.

Аз съм патриот или поне каквото разбирам под това. Не, не съм националист. Патриот съм. Искам и живея в България, гордея се с това и правя всичко което мога за да си оправя положението, защото когато всички се опитват да оправят своето положение и то без да навреждат на другия, то тогава ще се оправим заедно. Да, толерантен съм. Да, имам социална и етническа търпимост. Не мразя турците или циганите (циганин е това, което те сами използват за себе си). Това което мразя е разделението което се прави. Но за това обещавам да пиша друг път. Този пост, ще го отделя на онези нещастници от „атака”.

Тези недоразумения на природата нямат място в българският политически живот. Няма да обсъждам други политически и социални недоразумения, именуващи се партии … те или не са парламентарно представени или не правят такива очеизвадни изцепки, но атакерчетата ги правят. При това се опитват да представят действията си, като действията на българите като цяло.

Мили ми Воленчо, ето ти мнението на един обикновен Българин (да с главно Б):

Ти си за лудницата, а шайката ти престъпници са за затвора. Ти не си българин, до ри малко „б”. Една от основни черти на българина, мили ми Воленчо, е етническата толерантност. От сумай ти и години в центъра на София съжителстват тази джамия и още 3 храма. Да, аз не съм човека, който да говори в защита на религията, но съм за правото на свобода на избора. Дали ще е религиозен, сексуален или социален – аз съм за! Не можеш да събереш шайка главорези, пропаднали шизоиди и комплексирани нещастници, и да ги насъскаш срещу хора, които не са ти сторили нищо, а след това да го представиш като постъпка на патриот. Нещастник.

За едно обаче съм съгласен с Воленчо – трябва да има задържани: като за начало г-н Волен Сидеров за действията си … макар, че по принцип трябва да арестуват баща му и майка му за престъпна небрежност и престъпления срещу родината (и за да ме разберат, дори атакистчетата – престъпна небрежност и престъпления срещу родината е да оставиш такова създание, като Воленчо да се роди)

Лично мое мнение е, че организацията „атака” трябва да се забрани. Дори не трябва да и се дава шанс да се пререгистрира. Тази организация е опасна за сигурността на държавата ни. Това което наистина ни пази от тероризма не са дюнерите на Бойко Дюнера, а това че сме малко камъче и винаги сме били пример за толерантност. Сериозно – колко би бил отзвука в Европа и по света, ако нещо се случи в нашата мила родина? Малък, клонящ към нищожен, но добавете обида или накърняване на достойнството на религия … тогава вече си говорим за нещо много по-различно.

В началото на 90-те, когато балканите бяха обхванати от пожарищата на религиозни конфликти, коя държава остана цяла? Я ми припомнете, че съм забравил … Босна ли беше, или Югославия? Може би Албания? А не бее … България беше. Когато балканите горяха и съседи се избиваха само защото дават различно име на бога си (това е официалната версия), какво ставаше в София? Православна църква, джамия, синагога и католическа църква отслужваха всеки своите молебни.

Уважаеми дебили от „атака”, вие не сте патриоти за каквито се опитвате да се изкарате. Вие сте обида за всеки патриот, защото патриотизмът е не друго, а да поставяш интересите на странта си над всичко останало … а мили ми смехурковци – един етнически конфликт не е това от което се нуждае България точно сега …

Иска ми се да обърна внимание и на оправляващите в момента герберчета – ако не излезете с ясна декларация осъждаща това зверство, значи го удобрявате. Нека не забравяме, че атака са ваши коалиционни партньори … управлявате заедно, следователно трябва да поемете отговорност. Или заемете твърда позиция или се скрийте пак в дупката, от която изпълзяхте, защото ви липсва волята да постъпвате правилно и това си личи все по-ясно. Предните може да са били разбойници, но вие сте безгръбначни.

Отново казвам, това е личното ми мнение и никого не задължавам с него.

Ваш,

Lucifer