Lucifer's sandbox

Ивона зачекна темата за “Приятели с екстри” и постави нещата в много негативна светлина:

ВСЪЩНОСТ ТИ СИ ГОТИН ЧОВЕК И МЕ ПРИВЛИЧАШ СЕКСУАЛНО, НО НЕ СИ ДОСТАТЪЧНО ДОБРА ЗА МЕН!!!

Да де … ама не е точно така … поне не за мен.

Не разбирам хората, които смесват нещата.

Не, наистина … ???

Приятелите са хора с които си изкарваш добре, хора чиято компания ти е приятна, хора винаги готови за купон.

Има и хора с които ти е приятно да прекараш бурна нощ/ден/няколко часа/няколко минути в завивките/на пода/на масата/на поляната/в парка/в заведение.

А какво са приятелите с екстри, поне за мен? Това е сбор от двете категории … Това е човек с който ти е приятно да си прекарваш времето и с който знаеш, че дните/нощите/часовете/минутите ви на “удоволствие” ще са споделени. Това не е “втора” или “n-та” категория. Просто различна. Това е смес между двата вида хора с които ти е приятно да общуваш.

Нима е толкова странно, че хората се стремят към това? Съчетанието, от сексуален партньор и човек с който ти е приятно да правиш неща извън секса е нещо много хубаво.

Ивона обаче е права, че “Приятелите с екстри” ти дават свобода или поне не я губиш, нещо което не виждам как да стане в която и да е конвенционална връзка, колкото и отворени да са двамата партньори …

И не – не казвам за някого, че ми е приятел, само за да изчеткам интелекта и и после да добавя екстрите за да имам секс. Една жена или ми е приятел и знае че ще и помогна безвъзвратно и съм на среща когато има нужда от мен, или не е. Една жена или искам да правя секс с нея, или не. Една жена или я обичам, или не. И трите неща са независими едно. Това са различни показатели, за това какво мисля/чувствам към една жена. Но са независими …

Ето го моето мнение …

Ваш,

Lucifer

Не знам колко от вас са така, но понякога имам тези силни желания да пиша …

Няма значение дали имам за какво или не, просто клавиатурата и празното поле на Admin Panel-а ме зоват. И тогава изпадам в тези състояние: търся музата си, скрита някъде там, под дълбините на съзнателните ми мисли. И днес я търся, както много други пъти. И днес в главата ми се блъскат хиляди въпроси, по които искам да пиша … по които мога да пиша … по които искам да пиша … Хиляди теми блъскащи се в съзнанието ми, борещи се да достигнат до пръстите ми, за да бъдат прехвърлени към думите които четете …

Някъде сред всички тези желания се е скрила моята муза … с вързани ръце и наведена глава пред желанието да пиша … или пред желанието на това което иска да се напише … И в такива дни тръгвам да я търся … и не я намирам. Никога … желанието да превърна мислите в думи не намалява, желанието на мислите да бъдат превърнати в думи, не намалява … само аз се опитвам да намеря нещо за което да пиша …

Муза … странно нали? Не живо създание. Не този път не говоря за някого, а говоря за собственото си вдъхновение да творя … за това което ражда текстовете ми.

Искам да мисля за нея, като скъпа приятелка, нежна любовница, покорна робиня и изискваща господарка … вдъхвам и живота, който имам нужда тя да притежава за да мога да използвам …

Моята муза …

Онази която крачи с мен из тъмните коридори на съзнанието ми и ме придружава в световете на въображението ми, за да ги представя на себе си и на вас в думите, които харесвате да четете от мен …

Моята муза …

Понякога нежна и плаха. С вързани ръце и наведена глава. Бягаща от мен и криеща се …

Моята муза …

Понякога е като музата на поета от Хиперион на Дан Симънс – голяма, четириръка, хромирана и безпощадна.

Моята муза …

Не знам колко от вас, които четете това, ще ме разберете, но е имало случаи да се събудя в 04:00 сутринта, един час след като съм си легнал и един час преди да трябва да стана, за да напиша нещо … не нещо важно или дълбоко … а нещо което тя е искала да напиша и ме го е натрапвала през този час в който съм се опитвал да заспя …

Днес е един от тези дни в които ми трябва … в които мислите ми напират да бъдат написани, но нея я няма да води пръстите ми по клавишите за да мога да ги превърна в думи …

Но знам как да я изкарам – и тя като мен е егоцентрична … и като започна да пиша за нея и се появява раждайки/създавайки/творейки, това което виждате …

Ваш,

Lucifer

Понякога се сблъсквам с реалността с такава сила, че оставам без дъх.

Понякога плановете ни се изпълняват до един момент буква по буква … само за да избухнат в лицето ни като мина в следващия …

Има моменти, като този, когато се губя в хилядите пътища, които се отварят пред мен. Когато се губя в лабиринта от вероятности, които чакат мен за да ги превърна в реалности …

Има моменти, като този, когато не мисля, че ще имам сили да избера правилното разклонение, но знам, че не съм от хората които биха поели по лесното …

Един малък факт, разбърква всички вероятности, които виждах до сега и ме оставя сляп за нещата които са, които са били и които може да бъдат …

И отново пътя пред мен се губи, криволичи и изчезва … мами ме да го последвам и да се изправя пред изборите и разклоненията, които предлага и да правя своите … не верните и не грешните, а своите избори … да следвам своите пътеки и отново да бродя след своите сенки. Може би този път ще ме отведе към вечното щастие (все още вярвам в него) или към вечното падение, но няма значение, защото вече съм го поел и ще го следвам. И ще правя своите избори, правилни или грешни … Веднага след като успея да се съвзема и след като разбера дали Вероятността отново ми е набила 21 инчовия страп-он на сухо или е подготвила нещата за да получа каквото искам.

Само времето ще покаже … а аз имам време – всичкото време на този свят. Времето от сега, до края на моите дни.

Знам, че пак ви е несвързано, но трябва да сте свикнали на моите избухвания …

Ваш,

Lucifer

[01:26:59] *****: А и аз не съм предизвикателство…
[01:27:02] *****: за теб де..
[01:27:14] *****: по принцип съм, но… с теб се развиха друго яче нещата…
[01:27:18] *****: Съвсееееем по обратен ред
[01:27:30] *****: Първо си казах и кътните зъби, после ти се доверих,после преспах с теб… и после вече почнахме да си говорим Хахахах
[01:27:59] *****: Къде е предизвикателството не знам

Пускам горната извадка от днешния си Skype разговор с секси девойката с която си прекарах Новата година с 1 основна причина:

ДА СЕ ИЗФУКАМ!

Нали съм си гаден show off.

За какво става дума? Ами много просто: Намазах най-яката девойка на купона , но това за което наистина се фукам, е че всъщност тя не беше там с тази цел. Дори напротив – ясно бе заявила, че идва заради компанията и добрия разговор.Така си и беше. Поне в началото …

Съответната девойка е от моя любим форум. Ново, свежо попълнение … не съвсем наясно със себе си. Какъв по-добър начин да се само опознаеш от една вечер с хора които знаят достатъчно за себе си … Та … пристигнаха те, аз както винаги създадох погрешното първо впечатление за мен – че съм не общителен, лош и трудно комуникативен ….

Това което знаех за девойката, беше, че с пада да бъде доминирана по-скоро ментално, а не физически … което не е точно в моята графа на предпочитания … за това и първоначално интереса ми към нея беше чисто “научен” … исках да разбера какво мисли за нас, за себе си …

Сблъсках се с реплики от сорта, че искала да рповери що за болни индивиди сме, че се била регистрирала, само за да види, че не и е мястото там и такива неща … това не представляваше проблем за мен … дори никакъв …

Всичко се промени в момента в който ме предизвика – нещо се закачахме двамата и аз я стиснах за врата … което я накара да се разтопи …

Повярвайте ми познаваме кога нещо се харесва на някого … следващото хващане беше по-продължително … и предизвика още по-отчетлива реакция … просто красота …

Няма да описвам какво е усещането да държиш нечий живот в ръцете си … само ще кажа, че сигурно ако има господ, то той трябва да се чувства така …

Убеден съм, че в момента в който я стиснах за врата и се подмокри …

Но в момента в който изкарах въже и и вързах ръцете, тя се разтопи! Просто ми омекна в ръцете … за един кратък момент си помислих, че ще припадне …

И от там започна една от най-добрите Нови Години, които съм имал!

Малко до преди това си бяхме говорили, че каквото и да става, не иска да прекара нова година вързана … в един момент беше готова да го направи … жалко, че колегата и беше обещал … а все пак трябва да уважаваме обещанията …

Не можех да не се изфукам! Това удоволствие продължи … за съжаление недостатъчно … но се надявам да имам възможност да продължа заниманията си …

Може да се каже, че и помогнах да разбере още малко от себе си или не толкова малко … не се знае. Само знам, че времето не ни стигна …

Всъщност … трябваше да се изфукам, нали ме разбирате?

Ваш,

Lucifer

Имена …

Всеки от нас има по няколко …

Прякора с който ви наричат в компанията …

Ника с който се познати в интернет …

Но има едно име от което не можеш да избягаш … Твоето собствено.

Всеки носи името си като кръст по пътя на живота си  …

Името, което моите родители са ми дали е Станислав. И май не сами направили много добра услуга, като са ми го дали.

Станислав … Стани славен … И май през целия си съзнателен живот се опитвам да го постигна. Опитвам се да стана някой, да постигна нещо…Това е моята прокоба – вечния опит да се докажа пред всички и вечното съмнение, че няма да мога да го направя …

Не знам кога Станиславовците празнуват, май някъде лятото … нямам си идея … аз винаги съм празнувал днес …

Защо днес?

Защото съм кръстен на дядо си – Стефан. Бащата на баща ми. Един човек, който винаги ми е бил за пример, въпреки, че нямаше шанс да види в какво се превърна внука му… и май по-добре …

За какво е този пост?

Не знам. Просто ми се приписа …

Просто исках да изразя благодарността си към този човек, който никога няма да го прочете, за това, че винаги ми е бил даван за пример, за това че е възпитал сина си, който е възпитал мен …

Честит имен ден на всички с които празнуваме днес …

Ваш,

Lucifer

Наблюдавам те …

Всяка вечер се промъквам при теб …

Мислено те целувам и се надявам някъде там, в главичката ти, да има мисъл за мен …

Промъквам се на пръсти със сенките в стаята ти и те гледам как спиш …

Всяка вечер искам да те докосна … да те събудя и вместо да те целувам на ум, да те целуна наяве. Да те обгърна с ръце, мисли и дух, и да те пазя докато спиш. Искам да те усещам в ръцете си … тихото спокойствие на твоето дишане … туптенето на живота в теб … да се насладя в мрака на Нощта на най-красивото усещане – да си до мен и аз да съм до теб …

Вместо Мрака да те прегръщам аз.

Вместо Нощта да те целувам аз.

И вместо Сенките, аз да те милвам вечер …

Извинете ме за лиричното отклонение, но това се ражда 30 минути преди да трябва да се събудиш за работа …

Ваш,

Lucifer

Зарових се из архивите на любимия си сайт – www.f-bg.org, но много дълбоко в архивите … искам да споделя с вас нещо, което съм написал преди повече от 3 години – публикувано е на 07.04.2006 г. В последно време съм се заел да ровя в миналото си …

Надявам се да ви хареса … о да и е 18+

********************************************

Желание! Проклето изпепеляващо желание! Преследваше го от дни, не от седмици, дори месеци. Собствената му болка заплашваше да го подлуди, както се беше случвало не веднъж… Сигурно щеше ако я освободеше както преди, но този път я удържа за да я превърне в това което се очакваше от него.

Тя го чакаше така както и беше казал. Почти нищо по нея не се беше променило от последната им среща.

“Хубави очи, коте.” -гласът му беше весел и жизнерадостен.
“На изстина ?” – тя се усмихна с оная нейна чаровна усмивка, после сведе поглед към земята и почти прошепна – “Радвам се, че ви харесват, Господарю.”
“Сладката ми тя.” – той леко повдигна брадичката и и я целуна по устните. Тя не се изненада, дори на против: в мига в който той се опита да се дръпне тя го хвана и го притисна към себе си. Щом успя да се откопчи и да се поеме дъх се засмя и я попита – “Какво е това? Своеволие? Какво да те правя сега?”
“Накажете ме, господарю.” – по устните и играеше едва скрита усмивка.
“И за това ще имаме време! И за това.” – той се усмихна още по-широко и прегръщайки я през кръста я подкани да води.

Още от асансьора го беше награбила с неговото “милостиво” разрешение, разбира се. Откъсна се от него само колкото да отключи вратата и да я задържи отворена докато той влезе, после го хвана за ръка и го поведе към една от стаите на апартамента. Щом влязоха той спусна раницата си на пода и се разположи на леглото. Искаше да поседне. Тя го гледаше изчаквателно. Той я погледна за миг.
“Събличай се и на колене!” – гласът му беше станал студен и безизразен.
Без дори да се замисли тя се съблече и застана на колене в краката му.
“Какво ще желаете, господарю?” – очите и бяха сведени към пода.
“Донеси ми раницата и “гривничките” си. Без да ставаш. На четири крака, като добро животинче.”
Единствения отговор беше това, че тя застана на четири крака и тръгна към раницата му, захапа я със зъби и я сложи в кракта му, после се завъртя грациозно и пропълзя до някъде. Той насочи вниманието си към раницата си. Отвори ципа и изпрерови “камуфлажната” тениска която беше сложил отгоре, бутна и резервния чифт дънки и започна да вади всевъзможни по дължина и дебелина въжета. В това време тя се беше върнала и носеше леко захапала комплект кожени белезници и кожена каишка. Той леко ги пое и я погали по главичката.
“Добро коте.”
“Благодаря ви, господарю!” – тя се усмихна и подаде вратлето си. Той леко закопча каишката, после постави и кожените белезници.
“Много добре ти стоят, знаеш ли?” – той я погали усмихнат по бузите, после се наведе и я целуна по врата, после се спусна по гърдите и и се спря чак когато стигна най-долната част на корема и.
Той се наведе и взе от купа, който беше измъкнал от раницата си една катераческа карабина и закачи кожените и белезници с нея, после взе едно едно въже и я върза за леглото.
“Господарю?” – гласът и се усещаше лека паника.
“Да, коте?”
“Защо ме връзвате?” – тя го гледаше жално.
“Шшшшт, сладката ми. Остави ме да се погрижа за теб.”
“Но, господарю, аз искам да се погрижа за Вас!”
“Спокойно, коте. Ще имаш тази възможност.”
Тя се поотпусна леко, но отново се стегна когато зъбите му се впиха в гърдите и. Следващата му захапка беше по силна и я накара да въздъхне. Последва лек стон. ПИСЪК! И нов! И отново! Той продължаваше да я хапе по гърдите, по корема, по врата, не толкова силно,че да и пусне кръв, но толкова, че да я накара да пищи. После устните му нежно се спуснаха между краката и и той усети как тя се стяга отново, но този път не от болка. Дъхът и се учести. Той се усмихваше, но не спираше. Скоро краката и се стегнаха толкова силно около главата му, че си помисли, че ще му счупи врата. Когато тя се успокои той се надигна и се вгледа в очите и.
“Хареса ли ти, коте?”
“ДА! МНОГО!”
Той се засмя и я развърза!

Край на Първа Част!

********************************************

Никога не достигнах до писането на втората част. Може би … може би някога ще я напиша, но знам че няма да е сега. Дано ви хареса!

Ваш,

Lucifer

За повечето от вас следващото може да е глупаво, жалко или дори патетично, но такива мисли твори полузаспалия ми мозък, рано сутрин след нощна смяна …

За тези, които успеят да го разберат, това е една безплатна разходка из една от най-големите ми особенности – невъзможността да се откъсна от техниката.

А за някои може и да художествено технократско лирично отклонение …

Галя нежно клавишите …

Понякога ми се иска да мога да свиря на пияно …

Но не, явно който ме е мислел е решил да дари с други способности …

Галя клавишите на най-верния си приятел …

Галя клавишите и извличам от тях моята магия.

Не мога да ги накарам да засвирят, но пък чрез тях за мен света е като на длан. Нежно галя моя приятел и той ми нашепва това, което трябва да знам … нашепва ми миналото, насотящето и бъдещето …

Моят приятел … този който е до мен когато се радвам и споделям със света и когато ми е тъжно и се крия от света.

Галя нежно клавишите, които ми помагат да видя отвъд и да бъда по …

Галя клавишите и си говоря с него …

Галя клавишите и виждам …

Галя клавишите и слушам …

Виждам неща, които не съм знаел, че има и такива които виждам всеки ден, но до сега не съм ги забелязвал. Слушам разкази за неща които никога не са били и такива които са нашата реалност.

Галя клавишите и композирам най-великата симфония – аз самия, защото каквото и да си говорим аз се определям от него и го дефинирам със себе си …

Галя клавишите и мислите ми се превръщат в думи …

Галя клавишите и думите се оревръщат в действия. Действия, които се забелязват от много, въпреки, че малко ги зачитат …

Галя клавишите на моя колега и на моя инструмент и двамата се сливаме в хармония която се надминава само от хармонията по време на секс …

Галя клавишите на моето продължение … на продължението на моите мисли … на инструмента на моите действия … на игралната площадка на моите идеи …

Галя клавишите и творя …

Галя клавишите и разрушавам …

И той е същия като мен, всеки един от тях и всички те заедно са едно и също нещо – моят близък приятел, моят скъп инструмент, моята мечта и моята реалност . Те са едни и същи, макар и различни.

Те са той – мое продължение и мое отражение – семпъл и в същото време красив по своему, труден за повечето и като отворена книга за малцина, пълен с някои от най-долните и някои от най-красивите неща … мръсен отвън, защото няма време да го изчистя, разхвърлян и по своемо подреден отвътре …

Това е моят приятел, моят колега, моят иснтрумент, моята играчка, моето оръжие и моята крепост – Моят Компютър.

100

Да! Правилно сте разбрали, моето малко местенце в мрежата навъртя 100 поста … по-скоро 99 + този.

В началото блога си старирах от скука (прочетете първия пост). Бях го публикувал в blogspot.com, като thoughtsofidiot.blogspot.com. Да – Мислите на един идиот. И си стоя там бая време.

Първият пост е от Март 2007 година … което прави точно 2 години и седем месеца! Я какво съвпадение! Сега се замислих! Преди точно 31 месеца публикувах първия си пост в “Мислите на един идиот” и започнах да публикувам части от себе си тук. Това прави по малко над 3 поста на месец, като както са заблязали тези които ме четат, всички са написани от мен.

Преди известно време преместих “Мислите … ” на сегашното им място. Станаха част от Анаваро. Или Lucifer’s sandbox. Май никога до сега не съм обяснявал от къде идва името на домейна, нали? И защо тук е “пясъчника” ми, нали?

Някои от вас са чели разказа, който публикувах в раздел “Приказки” – Алара в Лабиринта, нали? Този разказ е ситуиран в една “вселена”, която създадох за да имат почва героите ми.

Идеята на домейна е да бъде моята игрална площадка. да мога да творя, да мисля, да изобретявам и всичко това да си е мое.

Но този пост е за блога.

По някаква необяснима за мен причина, вече си имам редовна аудотиря … не голяма, но не и малка … едно 15-20 човека всеки ден проверяват какви съм ги забъркал. Винаги съм писал най-вече за себе си, но друго си казва да си видиш статистиките и да видиш, че някой те чете.

В стотния си пост искам да благодаря на няколко групи хора. Ще се въздържа да са поименно, защото списъка ще е много голям.

- на тези които участват в написаното – всяка случка, всяка история, дори приказките,  са написани за и от някого. Моите музи и вдъхновения, хората които ми дават темите за които да пиша!

- тези които ме критикуват – имам си групичка редактори, които са безмислостни към тъпотиите ми, има едно там дето настоя да се върна към писането за себе си, на което специално искам да благодаря.

- на тези които ме четат – всички онези които регулярно наминават да видя какви съм ги надробил и се забавляват смоите глупости.

Имам и въпрос към всички вас – абе хора, защо никой не си изказва мнението? За 100 поста имам 40 коментара … толкова ли само ме четете … е драснете някакъв feedback де …

Благодаря ви!

Надвам се да има кой да ме чете още дълго …

Ваш,

Lucifer

Защо ли?

Просто е.

Защото си най-важното нещо за мен.

Защото искам да те направя щастлива.

Защото не искам да страдаш.

Защото ако мога да се родя хиляди пъти, хиляди пъти ще те срещна и хиляди пъти ще си най-важна за мен.

Защото ако искам нещо на този свят, това си ти.

Защото си моята причина да се будя сутрин.

Защото си единственото нещо което ме държи да не се изгубя в собствената си шизофрения.

Защото си това от което черпя сили.

Защото …

Защото те обичам, кучко.

Защото те обичам, глупаче.

Защото …

Защото …