В последно време съм се заел да си губя времето със сериали. Да, мозъчни дъвки са, но трябва самият сериал да е много специален за да ме задържи за повече от сезон или най-много 2.

Трудно се намира хубав сериал, който да остава хубав дори след сезон 3 или 4 …

Някой успяват да го направят заради упорството ми – така си причиних 2 сезона и половина от Psych и 3 сезона на Chuk … Ако можете да го избегнете – не си ги причинявайте и двата.

За да ме задържи сериал с друго освен с навика, трябва да е нещо оригинално. Смесица между хумор, оригинални герои (защото няма оригинали истории вече) и интересни сцени. Някаква много приятна комбинация между “мисловна” дъвка и сериозен филм… или готин хумор … или приятна фантастика.

Но кои все пак са любимите ми сериали … и защо?

E.R. – Медицинският сериал, който излезе много преди всички Хаус, Грей и други такива да станат популярни. С гордост мога да кажа, че този сериал е нещо, което редовно мога да гледам. Пак и пак и пак. 15 сезона на които можеш да се насладиш напълно. А ако някой си направил труда да запомни края на първия и на последния епизод, ще забележи много интересен хумор – и двата епизода започват и завършват с една и съща реплика, но казана с противоположни фамилии.

StarGate – Изгледал съм всички епизоди на двата основни “клона” SG-1 и Atlantis, както и 2/3 от излезлите Universe. Първоначално сериала ме спечели с продължението на един от култовите филми в детството ми – StarGate. А от там на татък бяха равни дози навик и изненадващо яки моменти и серии. Може би 1/3 от целия сериал си струва, но си трува да го изгледаш заради тях. Заради герои като Джак О’Нийл, който винаги има хумористичен отговор или Даниел Джаксън, който умира толкова много път за тези 16 години, че честно казано не знам как задържат образа му “нормален”.

Criminal Minds – 7 сезона (почти) през които те потапят в начина на мислене на убийци, психопати и всякакви болни … мозъци. Сериал, в който хумора е рядкост … и много рядко виждаш доброто в хората, но когато го има съчувстваш на добрия. Не знам от къде черпят вдъхновение, но наистина имат много малко “слаби” епизоди, за тези 7 години. Под слаб епизод, разбирам епизод, който да изгледаш с пръст задържан на Shift и на ляво (VLC така превърта). Е тука трябва да спомена, че се изложиха много лошо с опита за spin-off – Criminal Minds: Suspect behavieur, но дори най-добрите правят грешки.

The Big Bang Thoery – тук дори не мисля, че трябва да обяснявам, защо ми харесва този сериал. Макар, че сезон 3 и 4 си бяха слабички. Хуморът и социалното противопоставяне на nerd-овете срещу Пени… You get my drift …

Dexter – Нашият любим сериен убиец. Не знам за вас, но аз много се кефя на постепенната еволюция на Декстър, преминаващ от пълен социопат, към приятното чудовище, подвластно на чисто човешки емоции, като бащински инстинкт и желание да помогне (любовната афера с Лумен?). Колкото и Декстър да е лошия, има нещо в персонажа, което просто те кара да го харесваш.

Има и други сериали, които са ми влезли под кожата, но и те по същата причина – в тях има нещо, което ме грабва и не ме пуска до края. Дали ще е странната смес между McGuyver и Джеймс Бонд в Burn Notice или свежия хумор, примесен с насилие, покрито с дзен в Life. Просто нещо в тези сериали ме грабва и не ме оставя, докато не видя края.

Castle с неговото заяждане и странна динамика на героите.

Californication с разврата и вулгарния хумор.

Farscape с не подправения хумор и всички лайна в които се забъркват, докато станат екип (и лудостта на Джон Крайтън).

Списъка ми със сериали не е никак кратък, но всеки един от тях ме привлича с нещо различно.

А вие какво гледате?

Ваш,

Lucifer

Броячът показва 82 дни 18 часа 44 минути и 12 секунди, а това е пост 21 от поне 100

Аз съм първият, който ще си признае, че се самозаблуждава … и дори се смятам за истински майстор в това да лъжа самият себе си … мисля че съм го казвал вече?

Но да бях само аз … всеки от нас има своите самозаблуди … неща, които не иска, не смее или просто не може да признае пред самия себе си и за това ги оплита в части истина, части фантазия и големи дози желание, за да ги представи, къде по желание, къде неволно пред собственото си съзнание. Всички го правим – никой не може да каже, че не се заблуждава сам за нещо.

Предполагам, че неволните самозаблуди не могат да бъдат контролирани, но ми интересно защо използваме съзнателните?

Защо всеки от нас предпочита да види истината такава каквато иска да е, от колкото такава каквато е?

Това се отнася и за мен самият. Дори, и най-вече аз бягам от чистата истина. Не че не мога да я приема, но по-скоро не искам. По-лесно е.

Може би една от основните неща, които не желая да приема е … че не винаги съм  виновен. На скоро едно създание, на което държа, много твърдо натърти, че трябва да спра да си вменявам вина (не, това няма общо със случая с чуждата лудост) и че има моменти, когато наистина нещата не зависят от мен. Много е трудно да приема, че може да не контролирам изцяло ситуацията. Изпитвам панически страх от самата мисъл за това … за това предпочитам да смятам (да се залъгвам), че вината винаги е моя.

Това не ми пречи да виждам истината. Розовите очила, през които гледам реалността, не ми пречат да възприема нещата такива каквито са. Просто предпочитам да ги осмислям по украсени … през спектъра, който ми е по-удобен.

Не бягам от истината… или ако го правя го правя съвсем съзнателно. Понякога истината си е болезнена. Истината си те жегва и предпочиташ да използваш хиляди малки лъжи пред самия себе, които да ти помогнат през повечето време … до тогава, докато имаш сили да ги поддържаш.

“Тя не ме интересува!”

“Не ми пука какво се случва.”

“За мен няма значение …”

Да, аз съм достатъчно честен пред самия себе си. Признавам истината. Приемам я … и после я маскирам за пред самия себе си с малките лъжи, които ще я направят по-поносима. Спестявам си … жегването от повечето моменти в които, поглеждам истината такава каквато е.

Защо повечето?

Може би просто защото от време на време се налага или да приемем истината и да я погледнем или просто не ни достига силата да поддържаме собствените си заблуди. Но, по която и да е от двете причини, истината излиза за пред самите нас и ако не сме избрали сами “окраските” и … нещата стават много по неприятни от едното гадно жегване.

Всички ние имаме нужда от самозаблудите. Може да сме честни с хората, край нас, но много рядко сме честни със самите себе си. Използваме лъжите, които изричаме пред самите себе си по различни причини: за да ни е по-лесно да приемем нещата, за да се понасяме самите себе си по-лесно … а понякога дори просто за да можем да живеем по-лесно със самите себе си.

Всеки си има своите причини и своите лъжи.

А какви са вашите?

Ваш,

Lucifer

Снимка: CrazyFast

Броячът показва 83 дни 20 часа 06 минути и 38 секунди, а това е пост 20 от поне 100

Всеки, който в даден момент се отдаде на някакъв вид творчество, рано или късно стига до онзи момент в който … нещата просто не вървят. Дали ще са думите, които не се … появяват точно или ще е решението на проблема с който се бориш, или как точно да вържеш жената срещу себе си – всеки, е стигал до състоянието в което просто … блокира.

Особено сега, когато си поставих тази задача – да напиша поне 100 поста за 103-те дни до рождения ми ден се сблъскам с този блокаж. Поне веднъж на всеки 3-4 дни стоя пред празното поле за писане и думите не идват. Идеята, довела ме пред полето за писане я няма. Не мога да си спомня как да започна или дори за какво изобщо съм искал да пиша.

Това винаги е било изключително дразнещо за мен – да не ми идват думите или идеите, които до преди малко са клокочели на върха на пръстите ми и са искали да бъдат написани. Да не ми идват картините, които искам да превърна в реалност.

Колкото по-често се сблъсквам с тази пречка, толкова по-често се опитвам да я преборя и бавно и постепенно мисля, че открих няколко начина, които в една или друга степен работят за мен

1. Започни въпреки това.

Заставаш пред бялото поле и започваш да милваш копчетата … опитваш се да сложиш първата дума, после първото изречение, първия абзац … и постепенно думите започват да се оформят. Да се подреждат. Текста и идеята изкристализират, пропълзявайки от подсъзнанието където са се крили до сега. Същото се отнася за всяко едно творческо действие.

Дори за връзването, както споменах: не веднъж ми се е случвало да застана с въже в ръце и красива жена пред мен с която искам да превърна в красива картина … и запецвам. Поставям първия възел … после втория … и постепенно картината, която до преди малко е била само в главата ми се отпечатва върху кривите на тялото пред мен.

2. Мисли за нещо друго.

Ако въпреки първите думи и първото изречение не успея да се справя с блокажа, просто спирам. Отдръпвам се и зарейвам поглед на някъде … заемам се с нещо друго или заглеждам в някой филм. Дори отвори някой друг проект и сложи една две думи по него или един два реда код. Каквото и да е, не свързано с този проблем. В някакъв момент, докато съзнанието ми е заето с обмислянето на нещо друго, образите и картините, думите и изреченията започват да се появяват, просто е въпрос на време да се върна към оставения проблем и да го превърна в това което искам да е.

3. Бял шум.

На няколко пъти съм казвал, че не мога да работя на музика и я спирам, когато трябва да се занимавам с нещо сериозно. Музиката отвлича мислите ми на някъде и не ми позволява да се съсредоточа (за това и я използвам докато се разхождам или пътувам), но това което открих, чрез експерименти е че белия шум ми помага. Или ако не бял шум то шум на дъжд. Не повторими, псевдослучайни шумове, които ме изолират от външния свят и ме оставят затворен в собственото ми съзнание.

Когато сядам да пиша на работа (защото там си шумно) си пускам един sample – 45 минути дъжд в джунглата. Звука на падаща вода ме кара да фокусирам и ми помага да подредя мислите си, за да мога да ги превърна в думи.

4. Избери си друга тема.

В някакъв момент усещаш, че това което искаш да напишеш не се получава. Някак не става. Всички опити да превърнеш това, което си решил в това което искаш се провалят. Текста бяга. Словореда куца. Но някъде там, дълбоко в теб усещаш как се подреждат думите на нещо друго. Тогава просто сядам и пиша това, което се появява и иска да бъде написано, а оставям това, което съм решил да напиша за един друг, по щастлив ден, когато ще е по-лесно да се потопя в него.

5. Откажи се.

Като последен ресурс, когато всичко друго се провали и не можеш да се накараш да създадеш това което искаш и не се появява нищо, което да иска да бъде създадено, просто се примиряваш, свиваш рамене и признаваш, че днес просто не ти е ден (оплакваш се в twitter или удавяш мъката в някоя безсмислена flash игра). Аз не съм от хората, които се отказват лесно, но понякога дори на мен ми се налага да се примиря и да призная, че има нещо по-силно от мен, пък било то и упорството на собствения ми блокаж.

И докато методи 2, 3 и 4 са неприложими във връзването, а 5 е въпрос на чест (как ще се предам аз), то за другите ми творчески дейности винаги са ми помагали тези няколко прости … инструмента на собственото ми съзнание.

За всеки методите да се справи с блоакажа си са различни. Някой има нужда от алкохол, друг от музика, трети ярост. За мен са това и ако някой от тях, успее да се ви помогне на вас, когато имате такава трудност, то ще се радвам.

А какви са вашите методи? Най-вече на тези, за които творчеството и най-вече писането е въпрос на професия?

Ваш,

Lucifer

Снимка: kentgoldings

Броячът показва 84 дни 21 часа 15 минути и 45 секунди, а това е пост 19 от поне 100